НЕ СЪМ ЗА СВЕТА
Паралелен космос има в утробата ми,
изправен гръб и тъмно
орлово перо.
Днес не съм... не съм за света.
И за утре може би няма да съм.
Когато есента покрие с листа
пейзажите на Амхърст,
тялото на моя любим
ще лежи във вечността на съня.
Бездната вдишва стиховете ми –
скрита либертинска антология –
без претекст и без вина.
– Променям ли се?
Когато хълмът стане по-малък,
а хоризонтът утре го няма...
Бурната зима ме ограничава
между стените от махагон
и безсмъртният стон
в утробата ми.
Днес не съм... не съм за света.
И за утре може би няма да съм.
(Из стихосбирката “Емили”, 2017)
“... ДОСТИГНИ МЕ, АКО МОЖЕШ,
ако искаш премини
бездната на Курилите
огнения дракон,
граничната арка –
от пагубния ми смях,
към скритият ми вик
полети...
Целувките ми там
все още те чакат.
Достигни ме, моя любов,
че инак срещата ни
ще е неизбежна.
И ще знаеш понякога,
че ще бъда отчаяно твоя
.... и завинаги своя "
СЛЕД ВСИЧКО...
Да вървим през живота
на къси крачки
по релси –
да не докосваме земята.
После по магистралата –
без да излизаме от платното –
стъпваме.
Пазим баланса
на високи токчета
върху въжета,
докато се подиграваме –
с драскотините,
с препъването
и със срама си.
Да пием с отличие
горчивите дни,
надигайки чашата,
съгрешавайки в гордост –
без да се молим
Отче наш..
След всичко това
ни остава
Омир, Сафо и Хезиод.
Да вървим през живота
на къса нишка,
без бързане,
докато не освободим звяра,
който да ни кара да полетим...
НЯМАМ ДРУГ ГЛАС ОСВЕН СТИХОВЕТЕ СИ
с моята силна хартиена барикада
и заточена страст сред стени от елегии.
Гарваните не издигат моя гений.
Пеперудите не разпръскват прашеца ми.
Нямам друг глас освен стиховете си
и стоте писма до малкото, които обичах.
ЛУДОСТ Е ДА СЕ ЧУВСТВАШ
със стряскаща сянка.
Почувствай, че ме докосваш
че ме притискаш,
че ме успокояваш.
И всичко наше
ще е прекрасно
в ума ни.
Чувствам понякога,
че ме чувстваш.
В ТЪЛПАТА ОТ МОИ ВИДЕНИЯ
видях себе си като момиче –
измършавяло, треперещо,
заточено в поезията.
Растеше под краката ми
остров от светлокафяви
невени.
Големите им стебла
ме повдигнаха
до върха на елегиите –
в лавровите полета,
в плачещите блата,
в черната цитадела
и в театъра на влюбените.
В прилива на виденията
видях себе си като момиче.
Вървях през тунел –
хиляди душѝ маршируваха, –
а ръцете ми държаха
лампа.
ТРЪГНАХ СИ, ПОВЯРВАЙ.
И все тъй те виждам
с крайбрежията
на очите си.
Докато целувките ми
се топят като пяна,
стъпките ти ме гонят
и ти ми викаш – Бяло момиче,
не бягай, не тичай...
Тръгнах си, повярвай,
когато повдигах бузи
само за да те видя.
И отидох в града на лилавото,
където има любов без мярка,
без сянка...
без сън...
без забрава...
***
Магда Белло е известна в испаноезичния свят никарагуанска поетеса, писателка и есеистка – носителка на престижната международна награда за поезия на името на големия никарагуански поет Рубен Дарио (Rubén Darío, 1867-1916).
***
Към пълната версия на творческата й биография:
http://svobodenpisatel.org/index.php/2012-12-31-16-12-33/1130-magda-bello
Подбор и поетически превод на стиховете: Владимир Луков
Буквален превод от испански език: Милена Маринова