ВЯРВАМ В ПРИКАЗКИ
Вярвам в приказки. Вярвам все още.
Уж пораснах, а не помъдрях.
В любовта вярвам – вечна, без прошка –
и в мечтите си плувам без страх.
Още тичам след вятъра. Тичам
със развети за полет коси,
още имам сърце да обичам
и усмивка лика ми краси.
Още вярвам във приказки. Вярвам!
От живота сив как ме боли!
Че животът без приказка не е
истински. Не е, нали?
ГРАДЪТ
Панели.
Тухли и бетон.
Прозорци.
Зад прозорците – съдби.
Самотен лай.
Гневен камион.
Стон на трамвай.
Градът не спи.
Във тъмното се връщам,
уморена
от лъскави усмивки
и лъжи.
Ужилват ме
със светлина
студена
очите
на прелитащи коли.
Над мен небето
мрачно
се оглежда
в окаляните кръпки
на града
и сиви домове
във сива мрежа
преплитат се,
за да ме уловят.
От ъгъла наднича
самотата.
Тя чака знак,
за да си тръгне
с мен.
Загърбвам я.
Притичвам до вратата,
но знам:
ще я поканя
някой ден.
Прибирам се.
Един прозорец светва –
една съдба
във клетка от панел.
Градът не спи –
приспива,
неусетно,
превърнал се
във кукловод умел.
МАСКА
Понякога изпитва всеки нужда
да бъде по-различен, а не той.
Със трепет си поставя маска чужда –
на мъченик, тузар или герой.
Несигурно по улиците крачи
и стряска се насън, че е разкрит.
Предимствата на имиджа обаче
го карат да запази този мит.
Във хората отчаяно се вглежда,
света внезапно сякаш проумял –
надянал своя лъскава одежда,
участва всеки в маскения бал.
И маската се страства със лицето,
достоен израз на човешка суета.
А някъде дълбоко във сърцето,
прогонена, се свива Личността.
ЗДРАЧАВАНЕ
Следобедът угасва в синкав мрак
и бърза да догони вечерта.
В проблясващия залез виждам как
опива се в предсъница света.
Душите на последните лъчи
разтварят се в мастилото на здрача
и раждат плахи нощни светлини
по улиците, по които крачим.
От сенки изтъкана в мрачна плът,
предвкусва своя нов триумф нощта
и бърза да изпълни своя път
със страхове и тъмни чудеса.
Следобедът топи се като дъх.
От залеза остава късче спомен.
Нощта е тук, със вечния рефрен
на мигащи звезди сред мрак бездомен.
РАЗДЯЛА
Не ме изпращай. Тръгвам си сама.
Навън е есен – време за раздяла.
Изтрила спомени, отровила страстта,
обида между нас е натежала.
Не ме изпращай. Пътят ми оттук
започва, щом вратата хлопне.
Парченца скръб заменям срещу друг
живот, дори да е утопия.
Не ме моли – молби не ще ме спрат –
раздялата е днес необходима,
за да открие всеки в своя свят,
че има утре. Винаги ще има.
***
САТИРИЧНИ СТИХОВЕ
БЪЛГАРИ ОТ ВСЯКО ВРЕМЕ
Седне ли на по мастика
българинът горд,
бистри родна политика
като първи лорд:
как крадели големците,
купили си глас,
как го вдигали летците,
като са на власт,
как на цигани слугува
честният човек,
алкохолът как не струва
даже и за лек;
как парите не достигат,
та даряваш кръв;
как премиерът не чел книги,
а пък все е пръв…
Жали нашенецът жарко
за народа драг,
да се бори се заклева
срещу всеки враг.
А приключи ли запивката,
тръгва вдъхновен
и сънува под завивката
несбъднатий ден.
КОГАТО ЦЪФНАТ НАЛЪМИТЕ
Когато цъфнели налъмите, променял се светът:
властта се давала на умните, благата да множат,
а духом нищите оставали в блажен за тях разкош,
за който се и състезавали, крадейки грош по грош.
Когато цъфнели налъмите, се сбъдвали мечти,
изчезвали лъжите в думите и помислите зли,
изчезвали войни и злоба, дори потопът стар
и разликата между роба и всеки господар...
„Очакването дава сила“ – отколе мъдреци твърдят.
Вселената уж тъй решила, но аз си мисля, че грешат,
че днес налъмите цъфтят, а все е същият светът.
http://svobodenpisatel.org/index.php/2012-12-31-12-12-03/1127-2021-10-12-14-26-45