НЕ ТОВА Е МОЯТ СВЯТ

За да остана на земята
минах през самия ад.
Дяволът окови мята,
сякаш в смешен маскарад.

В първи кръг – змията съска,
води ме към древен град.
Аз съм смела, гневна, дръзка...
Не това е моят свят.

Втори кръг – казан с миазми,
с дъх на сяра и на смрад.
Минах я и таз зараза...
Не това е моят свят.

 



Трети кръг – с напалм и жупел,
в мойте вени вливат яд.
После и вода от купел...
Не това е моят свят.

Пети... Шести... Седми... Осми...
Пред очите се въртят,
все по-страшно, все по-грозно...
Не това е моят свят.

А деветият? Умирах...
Сетне бавно се свестих.
Стиснах сребърната лира
и запях възторжен стих.

Днес разпитвам ви с наслада,
във екстазен мир докрай,
след като пребродих ада,
как да се лиша от рай?



РАЗДЯЛА С МОРЕТО


Аз вървя с мокри стъпки по морския бряг.
Светофарът на флага не свети в зелено.
На талази разбиват се впряг подир впряг.
И е снежно, и зло... И е много солено.

Тука лятото вчера остави следа
и вълните я правят от бледа по-бледа.
Изличават те всичко... Самата вода
се топи от възхита след свойта победа.

Разпиляват се в крясъци бял албатрос,
с буревестник и чайки, предричащи бури.
Над бездънната паст е надвиснал въпрос,
като мокра, извита към себе си, пура.

И се стапят на капки парченца от лед,
тези нищо незначещи зимни кристали.
Заледеният залив напомня за теб
и морето, раздялата наша видяло.



ЕСЕННА ПРИКАЗКА

Кой ваятел листата накипри
със пастели червено-кафяви?
Есента е наметнала дрипи,
като циганка млада се хвали,
на ръката й дрънкат мъниста,
от калината горска свалени.
Явор пръска опадали листи
тук и там с петънца във зелено.
Да си тръгнат ятата е време,
лед пролазва дори под тревите.
Неочаквана перла задремва
върху бузата, спряла сърдито.
Взорът мрежи се, плачат очите,
от студа ще е лошият климат.
На лисиците рижи следите
ще напомнят вървеж по килима,
разпилян от прашец на брезите
като в някаква приказка снежна.
Тук и там попримигват звездите
и безследно в лилавото чезнат.

 

https://svobodenpisatel.org/index.php/2012-12-31-12-12-03/1171-2022-08-29-14-22-14