Из „Достоверни разкази“, 2014 г.
Признах по-рано в моята достоверна и паметна за мен книга „Мястото, откъдето започва безкраят“ (Том първи: Книга за (не)послушници, 2012 г.), че съм бавно развиващ се човек. Подчертах обаче в нея и това, че съм такъв – не по отношение на друг (или на другите), а само и единствено по отношение на самия мен. Със себе си само се сравнявам. Сравнявам се в пътя си между това, което в действителност съм, и това, което трябва пак в действителност да бъда – съвършен човек в себе си. Сега ще трябва да призная и това, че съм бавно развиващ се, не само заради това, че трябва сам да преодолявам вечен и стръмен път в себе си към себе си, а и заради това, че – откакто се помня – все с подобни на мен хора съм общувал.
***
А се помня, разбира се, като всеки друг – от най-ранното си детство. При мен със сигурност – устойчиво – от три-четири годишна възраст. Живеех с родителите си тогава в крайната, в южната „бежанска“ махала на с. Ценово, Русенско. Баща ми, Бог да го прости, „беженец“ от Егейска Македония, беше закупил – както той се се изразяваше – „на сгода една малка кирпичена къщурка от Тодор Македонеца“. Тя се състоеше от пещник (нещо като кухня с огнище и пещ зад него), малка стаичка за спане (в която се вместваше и пещта – наричана джамал, – за да ни топли през зимата без пушилките, които често се вихреха в пещника) и едно съвсем малко килерче. Стаичката беше застлана отдолу с голяма папурена рогозка, а плътно до стените й се подреждаха над десетина вълнени възглавници, които мама в края на всяко лято (а често и през зимата) изпразваше и напълваше отново с прясно овършана и поради това мека и златиста пшеничена слама. А двата вълнени дюшека, върху които спяхме на пода, тя ежедневно внасяше (сутрин) и изнасяше (вечер заедно с юрганите) от килера. Денем в стаичката, освен рогозката и възглавниците, други неща кажи-речи не се виждаха.
***
В ония паметни за мен мои детски години – между 1951 – 1957 г. – в къщурката ни (а и в цялата ни „бежанска“ махала) нямаше електрически ток. Осветлявахме се вечер, най-вече през зимата, с газена лампа. А зимите тогава, климатичните, бяха дълги, люти и снеговити. Бездруго дълги, разбира се, бяха и зимните астрономически нощи. И сигурно затова – без електрически ток и без радио (за телевизия тогава и помен от помисъл нямаше) – времето бавно вървеше. И сигурно пак заради това комшийските седянки бяха на мода. Зиме веднъж седмично седянката ставаше у нас. Но на нея не се седеше. Настаняваха се по мръкнало върху възглавниците в малката ни стаичка три-четири семейни двойки (мъже и жени без децата си). Жените поставяха до себе си хурки, мотовилки, вретена, плетки и завързани откъм четирите си краища бохчи – коя пълна с вълна, коя с памук, коя с прежда, коя с парцали... Така и започваше седянката – с работа. Мъжете също работеха. Някои от тях – за моя изненада – плетяха досущ като жени вълнени чорапи, други държаха на ръце дебели гранки от вълнена или памучна прежда, която жените им навиваха на кълбета, трети навиваха прежда на мотовилки... А жените предяха или препридаха, плетяха или шиеха ковьори, разчепкваха вълна или чистеха памука от семената му...
***
С работата започваше и раздумката. Тя именно ми напомня сега, че съвсем бавно, но и поради това съвсем сигурно съм пристъпвал заедно със седянкуващите у нас възрастни мъже и жени в необозримия човешки свят – не толкова на външното, на обективното човешко познание (в което истината е винаги последователна и поради това е частична в своята насоченост), колкото на вътрешното, на духовното човешко познание, в което истината е винаги цялостна и поради това е неизразима по друг начин освен в митове, легенди и предания, а също и в дейности, свързани с тях...
***
Цялостна например ми изглеждаше истината, свързана с легендата за съкровището на местния войвода поп Мартин. Той, според нашенските предания, е бил родом от с. Батин, Русенско, чиито мери граничат с ценовските. Попът, според разказа на един от седянкуващите у нас мъже, дядо Димитър, е живял по времето на върлуващите в Османска България кърджалии и даалии и се е подвизавал (като отмъщавал на турците, които отвлекли жена му) – „я около Обретенската пещера (с. Обретеник, Русенско), я около нашенските „Хайдушки дупки“ (в местността „Чуката“), а също и най-вече, а и кой знае защо! – в Папаз канара“. (Поповата канара – масив от варовикови скали с къси ждрела и други карстови образувания, които се разполагат дъгообразно по десния бряг на река Янтра между землищата на нашето с. Ценово и съседното село Белцов, Русенско“)...
***
– Златото на поп Мартина и до днес го виждат да свети нощем над Папаз канара – додаде една вечер на седянката у нас дядо Димитър, който винаги поставяше „своята“ възглавница върху едно от нашите трикраки дървени столчета и сядаше върху него така, че малко косо и нанагоре откъм дясната страна на главата му, да се окаже газената ни лампа с изпъкналото зад пламъка й огледалце. Така дясната половина от лицето на дядо Димитър светлееше, а лявата тъмнееше. Така и дясното му око пращаше към мен остри светлинни отблясъци, а лявото му – препращани сякаш същите отблясъци от моите очи – ги поглъщаше: в него успявах да се взирам като в дълбока пещера.
– Свети ти нощем ъкъля, Димитре! – апострофира го дядо Цветан, който беше овчар, и продължи: – Кой ти е виждал нощем да свети златото на поп Мартина, а? Та нали аз самият лете паса овцете в Дюзлюкя – мерата над Папаз канара. А и нали пак аз все там нощувам заедно с овцете, в кошарите... А и нали съкровището, както открай време правилно се договеждат нашенци, е скрито от попа без нишан – я в някой много дълбок скален процеп, я в някоя бездънна като душата ми дупка? Веднъж в годината – каза ми го това един белцовски чобанин – Слънцето надничало за миг в тази бездънна дупка... Или, което е все същото, в този бездънен процеп. И само в него незнаен от никого ден – продължи като сечеше със зъби думите си дядо Цветан, – и само в него незнаен от никого час... че даже и в него незнаен от никого миг златото на поп Мартина просветвало из от дълбините на този бездънен процеп. И, всъщност, Димитре, самото това негово просветване – само за един миг в годината! – е и самият попски нишан за неговото съществуване. Затуй и същият този белцовчанин, а също и много други като него чалнати белцовчани, че даже и много наши подобни на тях изкуфели в ъкъля си ценовчани дни наред с години наред са обикаляли и са надничали с огледала в ръцете си де що са успели да открият и да видят в канарата – я някоя криволичеща дупка, я някоя мрачна цепнатина. И какво са отрили, Димитре!... И какво са видели в Папаз канара? Видели са чалнатия си акъл. А и ти... и ти, Димитре! – и нощем да ти свети ъкъля, а?...
– Че защо да не ми свети и нощем ъкъля, Цветане? – запъна се дядо Димитър и додаде на своя ред с насечени думи. – И то в една незнайна от никого нощ... че даже в един незнаен от никого нощен час... че и още по-даже в един незнаен от никого нощен миг? Че нали и Луната, Цветане, – особено когато облещи цялото си око – може да наднича в бездънния процеп, в който е куртолисано поп Мартиновото злато! Ала, чуй, чуй още какво ще ти кажа, Цветане! Нее... не затова нощно светене на златото става дума – питай моя адаш Митя Манасията за него. Става дума затова, че нощем – според както се мълви открай време по седянките – кой знае как и защо златото на поп Мартина излизало из от леговището си във вид на трепкаща жарава и започвало все там, върху скалите на Папаз канара (пак кой знае как и защо), да танцува в трептенето си като жарава над тихото си огнище... Все, все там, над мястото, където то се намира.
Една нощ с облещена изцяло Луна адашът, Митьо Манасията – разпрая ми той, – се връщал с волската си кола откъдя Белцов и, когато понаближил Папаз канара, видял току над нея, в далечината да танцува една такава, жареща очите му светлина. Помислил адашът отначало, че някой е запалил огън върху канарата, но после си рекъл – я да я видя аз каква ли ще да е тази танцуваща посряд нощ светлина и дали пък тя, аджеба, няма да се окаже, че е танцуващата светлина на поп Мартиновото съкровище. Рекъл си това адашът, спрял колата в слизащото откъм канарата тясно и сенчесто под лунните лъчи ждрело, слязъл после от нея и се запътил право нанагоре към жълтеещата като раздухвана жарава светлина. И колкото повече наближавал към тази светлина, толкова повече му се привиждали, че и някакви белеещи сенки танцували заедно с нея. И като понаближил още към тях – какво мислиш, Цветане? – видял адашът, че тези белеещи сенки не били сенки, ами били облечени в белоснежни воали танцуващи самодиви...
Като падна като отсечен гвоздей думата „самодиви“ от устата на дядо Димитър, баба Йонка, която седеше до мама, а аз до нея, плесна изненадващо ръце, а вретеното й, като избръмча по папурената ни рогозка, току се търкулна омаломощено пред мен и спря в сгънатите ми по турски крака. Зяпнах тогава към нея както в почуда, така и с очакването, че тя ще каже нещо, свързано със самодивите, ала не – видях я само как прехапа долната си устна. Прехапах и аз своята. А дядо Димитър, като видя, че всички седянкуващи у нас гледаха с недоумение към баба Йонка, продължи сякаш, за да разкрие това, което ставаше в душата й.
– И какво мислиш, Цветане? – напречно е затреперела тогава брадата на адаша. Захапал мигом долната си устна, за да я възпре, ала на – тя още повече затреперела. Затреперела е тя – като сам той разпрая – досущ като гъдуларски лък на ситна ръченица в мига, в който виждал вече как над Папаз канара танцували белоснежните самовилите заедно с жарещия го светлик на поп Мартиновото злато. Плюл в същият миг в пазвата си адашът и беж обратно към колата си. И оттогава, Цветане, от нея пълнолунна нощ нататък, Митьо Манасията под път и над път, по кръчми и по седянки все за това свое самодивско видение ортува. И тъй кокори очи, когато стигне в думата си до самодивите, че чак страх да те хване като го гледаш и слушаш...
– Че как няма да те хване страх, Димитре, когато гледаш в очите на луд? Или, ако щеш, когато гледаш в очите на сомнамбул, който не е със всичкия си. Такъв сомнамбул комай е твоят адаш Манасията, а и ти, и ти вече ми се привиждаш такъв – като гледам сега как святка едното ти око до лампата и как тъмнее другото като дупка под нея? – рече това набързо дядо Цветан и продължи малко протяжно. – Знаам, знам аз за какви самодиви може да става дума. Налагал съм една по гърба с гегата си. Да ви разпраям ли, а? Да ви разпраям ли как я налагах?
– Разпраяй, разпраяй Цветане! – додаде възбудено баба Йонка.
– Че нали, Йонке, миналата неделя на седянката у вас ви разпраях, ма!? – викна й дядо Цветан като наостри срещу нея блестящите си и изпъкнали като на жаба зелени очи.
– То за миналата неделя си е за заминалата неделя, Цветане! Ти сега, сега ни разкажи за твоята самодива, че и Димитър, който го нямаше у дома на седянката, да чуе... а че и аз – ако е рекъл Господ – да се повлека след думата ти и да ти поразкажа нещичко за моите...
– Мигар, Йонке, и ти си виждала самодиви, ма!?
– Виждала съм, зер! – каза това иронично и кажи-речи през смях баба Йонка, после добави. – Сега ти, ти ни разкажи за твоята самодива, пък после ще видиш...
– Еее, Йонке! – въздъхна заедно с думите си дядо Цветан и добави, – щом е тъй, тъй да е!... Нека и Димитър да научи... Иначе нали всички знаете, че цялото минало лято – кога веднъж, кога дваж или триж седмично – се е явявала една танцуваща самодива току по мръкнало около Купичовския геран. Явявала се тя откъдя канала, който Т-еК-еЗ-еС-ето прокопа миналата година, за да полива зеленчука. А някои са я виждали да идва и отвъд канала, откъдя върбалака, зад който Янтра сама се дави във водите си. Идвала привечер оттам с танцова въртележка – цялата в бяло, с белоснежни криле. Струпвали се по същото време хора от крайните махали, че и от по-далечните махали идвали, за да зяпат в страх самодивата. Гледали я отдалече във все същият голям полукръг, който и самото ни село описва с къщята си около Купичовския геран, а и около цялата Елия, по която Янтра разлива пролетно-летните си води. А самодивата – нали и вие сте я виждали! – щом стигнела герана, започвала да вади с дългия му щъркелов клюн вода и да пълни с нея лаканите – зер в ранни зори щяла да й трябва водата за водопой. После – докато я гледали хората – тя се отдавала на танц около герана, а по-сетне се отправяла към канала и чезнела току зад него. Така сте я виждали и вие – докато ми се случи и аз да я видя...
Та, тъй значи, в края на миналото лято, когато видях, че по Дюзлюкя тревата стихва и че не става вече за паша, а нощите – както усетих – започнаха да стават студени и да хвърлят дебела слана – та, тъй значи, в самия край на лятото, връщам се аз, значи, със стадото си откъдя Дюзлюкя и Папаз канара. После минавам моста... И вече по Елията – яваш-яваш със стадото. И напредвам, значи, към Купичовския геран. Викам си – на водопой. А сетне – в новите текезесарски кошари на Бог баир. Обаче в далечината към герана, какво мислите виждам! Виждам най-после и аз (зер цяло лято нощувах в Дюзлюкя) как самодивата размятва крила и как танцува така около герана. Магерето ми първо наостри уши и спря стъписано, после кучетата ми залаяха и налетяха с лая си да минат пред стадото... Че като вдигнаха след тях глави и овцете, ха да те видя сега, бай Цветане. Една част от тях драснаха наляво, друга надясно, а по средата останахме само аз и дъртият коч. Докато се чудех миг-два как да възвърна цялостността и спокойствието на стадото си, видях напред, че и кучетата ми се стъписаха, а още напред виждах как самодивата около герана ускоряваше ритъма на танцовата си стъпка – гаче се плашеше от кучетата и искаше така да ги уплаши – и размятваше така нагоре-надолу крилете си, че ми се стори там, в далечината, че тя е някаква такава, гащата самодива... И щом я видях така, вдигнах гегата си нагоре и се провикнах колкото ми глас държи и към двете половини на стадото си: ре-ре-ре-реееей... И като видях, че овцете обърнаха глави към мен, извиках им повторно по същия начин, но вече в движение и с насочена гега по посоката, която обещаваше да възвърне цялостността и спокойствието на стадото ми. Така магарето и кочът ми тръгнаха веднага след мен, а след тях и овцете ми се сляха в един облак заедно с кучетата, които джавкаха солидарно около него. Така всъщност се и насочих пряко през село към Минкинския геран, а оттам, след водопоя, и към новите текезесарски кошари на Бог баир. Обаче, хак ми е, през цялото това мое провлачено време, насочено към кошарите на Бог баир, все това си думах в ъкъля – ще я видя аз, значи, утре вечер тази моя гащата самодива, ох как ще я видя... Та тъй, значи, и стана на другата вечер. Тръгнах аз с гегата си по мръкнало къдя Купичовския геран.... Вървях обаче не по коларския път, а все около пръстниците и все измежду струпаните около тях кирпичи и димящи коптори от тухли. Накрай се спотаих в ямата на една стара пръстница, зейнала на около стотина метра от герана. Спотаих се аз, значи, там и зачаках, значи. Чаках аз, значи, колкото съм чакал, значи – и виждам аз, значи – явява се из зад канала танцуващата самодива... Гледам я аз, значи – върти се на въртележка и уж крила има, ала крила не виждам. Върти се в кръг, значи, и все тъй – към герана. А когато стигна до него и подхвана, значи, пръта с дървената кофа, за да черпи вода от него... тогава, значи, пак ми се стори, значи, че е гащата самодива. А когато тя се и наведе, за да излее кофата с водата в лакана, тогава и видях, значи, че тя наистина е гащата. И айдя сега, бай Цветане! Рипнах с гегата си към нея и ха да те видя сега, дива-самодива! И зер вдигнах врява, тя пусна кофата, а клюнът на герана така я вдигна нагоре и я замота застрашително напред-назад към нея, че тя ха насам, ха натам – в танц принудителен взе да се люшка, а крилата и се разгърнаха и разхвърчаха настрани. Че като викнах аз тогава – чакай, тойта й мама и самодива! И докато тя се опитваше с разхвърчаните си крила да се окопити, така я жергясах с гегата си по задника, че тя търти в галоп около герана с две ръце на задника си, пищейки:
– Олелеейй... олеелей... чакай, чакай бай Цветане, аз съм... олелей... Сандю Купича съм...
– Сандю Купича ли? Чакай, тойта й мама и самодива! Ще ми се правиш на Сандю Купича, а?
– Оллелей, бай Цветане, аз съм... аз съм, бай Цветане... Сандю съм... аз се правех на самодива....
– Тъй ли? Чакай, тойта й мама... че и после да видя аз де ти сай крилата!
– Ето ги, ето ги, бай Цветане – туй са ми крилата, чаршафите...
– Чаршафите ли?... Аха... чакай, тойта й мама... ще ми плашиш овцете, а?... Че и селото ще ми плашиш, а?...
Като зеях тъй, настървен, срещу Сандя и като видя той, че отново ще го жарна с гегата по гъза, търти той в бяг косо към махалата си колкото му сили държат. И, зер е по-млад от мен, отърва се пергишът му с пергиш, ала бирда, не се и яви повече като самодива около Купичовския геран. А и крилата си не посмя да търси от мен; нарязах ги вече за летни партенки. Затуй си и мисля, Йонке, че и самодивите на Манасията, дето ги е видял да танцуват над Папаз канара, ще да са подобни на Сандювата... А твоите комай си ги виждала такива, а?
– Моите?... То моите не съм ги и виждала, ама и не смея и да ви разкажа за тях, че после цяло село ще ме одумва... че и двете ми приятелки с мен ще одумва... Ще ме намразят после...
– Че кой от нас ще те разнася из село, ма!? – опълчи се обиден дядо Цветан.
– Че кой ще е той, Цветане, яя!... Туй ще е някой – кой го знай! Ала все той ще е той, Цветане – дето ни оре, ни копае и дето все из село Ценово денем и нощем се мотае без работа...
– Ааа, Йонке, разпраяй тогаз... Тоя го знаем всички... Той и по седянките космат и рогат ходи, ала работата му – тъй ли, инак ли – не хваща дикиш; тъй я мотае и размотава той, че в края на краищата никой не му и вярва. Разпраяй, Йонке, разпраяй! – подкани я отново дядо Цветан.
– То да ви разпраям, ама... да не излиза думата ми оттук...
– Няма, няма, няма.... – обадиха се хорово почти всички седянкуващи.
– Тъй де... – додаде баба Йонка, – комай все този, същият де, дето ни оре, ни копай, подкокоросал и приятелката ми Куда Батинлийката и нейната приятелка Яна Белцовката, нъл са задомени в село, да ми дойдат една вечер на гости... Та у дома... тъй де... както и тука – от дума на дума – по някое време Куда, Кустадина де... като сниши глас и ококори очи пред мен така, че да я видя отвътре, ми рече:
– Мър Йонке, само да искаш, мър, можем... можем да станем много, много богати – аз, ти и Яна. Чакай, чакай, мър, сложи катинар на устата си! Яна знай, ще ти кажем как. Тя е нареченица, тя знае заклинанията, знае как и с какви думи да вика умрелите, ала сами не смеем ма, Йонке... По друго ще е да сме си трите приятелки. Сакън, сакън, Йонке, ето така, катинарът на устата ти нека виси, че ний, двете с Яна, всичко сме уйдурдисали, мър. След три дена Луната над Папаз канара ще изгрее пълна, мър. При пълна Луна ще тръгнем. Тъй трябвало – Яна знай! Като се вдигне Месечината копраля-две над Папаз канара, тогава ще тръгнем. С магариците ще тръгнем трите. Към полунощ ще бъдем там. Така и трябва да бъде, Яна знай! В полунощ да запалим огъня, да обикаляме около него и да призоваваме духа на поп Мартина. Той ще се яви, мър, и ще ни каже къде е скрито съкровището му. Богати, богати и трите ще бъдем, Йонке. Яна знай! А и добре го е скроила – с булчинските си рокли да се забулим там или с бели чаршафи да се закачулим, че като се въртим около огъня, да ни мислят отдалече за вили-самовили...
Като каза това баба Йонка, този път дядо Цветан беше този, който ме изненада, плесвайки с ръце, и после като започна да ги отърква една в друга така, сякаш ги миеше – а и аз кой знае защо без да исках започнах да мия моите – рече, въздъхвайки:
– Аах... ах, как не съм бил аз на мястото на Митя Манасията, че да видиш ти – ха таз, ха оназ, ха третата самодива...
– Ехей, Цветане... по-яваш, по-яваш я карай, момчето ми, че не я знаеш по-нататък каква ще става – обади се мъжът на баба Йонка, дядо Методи.
– Каквато и да е ставала, зная, знам аз каква и щял съм да я свърша, ако би ми дал Господ да съм бил сам над Папаз канара, ала нейсе... Йонке, давай, ма!
– Че какво да давам бре, Цветане, като на тез години няма и вече какво да давам... Но щом искаш, ето – тръгнахме значи след три дена с магариците – аз, Яна и Куда. И сме там вече (без жива душа да срещнем по пътя си) – може би в същото ждрело, в което и Манасията е спрял колата си. Ала ние – все нагоре, с магариците. Тясна пътека, обгърната с храсталаци, под нас вървеше. Сенчесто напред и нанагоре в дълбините си зееше ждрелото. Отвесните му скали откъм Белцовския му бряг светлееха някак налудно, а откъм другият му бряг с такива сенки надвисваха над нас, че чак небето над тях се олюляваше. Куда, като по-неплашлива от нас, двете, с Яна, водеше кервана ни. И трябваше, значи, според Яна, да излезем над Папаз канара, на равното. Там било мястото, където трябвало да запалим огъня – било туй място досущ като тепсия; таман за самодивски танци нагласено от Бога. Добре, ама по някое време, като се изнизвахме измежду храсталаците, Куда току извика шепнешком:
– Оле, Божкей, виждам го...
– Кого виждаш, мър, Кудо? – викнах й и аз шепнешком изподир магарицата на Яна.
– Връщайте, връщайте назад, поп Мартина виждам...
– Мър, как ще го виждаш поп Мартина, мъри! – викнах аз шепнешком на Куда, а тя през това време като обръщаше вече магарицата си, раздипли и шубраците около себе си и, о, Боже!, зърнах го и аз за миг. Идваше към нас страшен и мрачен като исполин – с дълго расо, с изострена пред него бяла брада, с излизащи изпод калимавката му и стичащите се по раменете му дълги бели коси – досущ като кипящи летни потоци в ждрело, а и с две тъмнеещи изпод гъстите му бели вежди като дупки очи; носът му сочеше към нас. Обърна магарицата си Куда, ала моята и тази, на Яна, уви, чудеха изпод нас на коя страна да затъпчат с четирите си крака така, че да се завъртят кръгом върху самата пътека – храсталаците отляво и отдясно им пречеха. И ха насам, ха натам – за малко да се повлечем нанадолу с магариците като кален поток. Даде ни обаче Господ да се изнижем из от ждрелото как да е и да поемем обратно пътя към село. Тъй че, Цветане, може и истински да са били самодивите на Митя Манасията, щом и ние – аз, Куда и Яна, дето уж всичко знай, – видяхме поп Мартина да идва страховит и мрачен към нас...
– Видели сте, Йонке, фантазията си! – рече дядо Цветан това и тъкмо отвори уста да добави още нещо, дядо Димитър взе сякаш думата от езика му.
– Не е туй тяхна фантазия, Цветане, не е и изобщо човешка фантазия туй, а е фантазия на Природата. Тя е нафантазирала нещата така в ждрелото, че една скала из от него все по пълнолуние и все със сенките и с храсталаците около нея да заприлича на слизащ към реката исполински поп. Впрочем, ако Природата не беше насътворила туй свое чудо сама, едва ли нашенци биха нарекли канарите, които отиват откъм нашето село за към Белцов с общото име Папаз канара... което значи Попова канара...
– Ялнъш си, Димитре, в грешка си! Природата не може нищо да нафантазира без човека – запъна се дядо Цветан. – Затуй ти и казах по-рано, че Манасията е видял ъкъля си над Папаз канара – както и ти виждаш сега своя в неговия, а току-що и на Йонка казах, че в ждрелото на Папаз канара – с Куда и с Яна, дет всичко знай – са видели само фантазията си...
– Мен ако питате – обади се някак внезапно и изневиделица за другите дядо Костадин Пателееца, за когото казваха, че е от Пателе, Леринско и за когото седянкуващите у нас старци взаимно се уверяваха, че знаел почти всички европейски езици и че имал „принудително в главата си поне още два майчини езика“ – турски и гръцки – та, мен ако питате – додаде отново той като пак позамълча в себе си, – струва ми се в мен, че човекът и Природата са едно цялостно същество...
Като каза това, дядо Костадин, който бездруго беше мълчалив – рядко му се случваше на седянките у нас да отрони по някоя дума, – пак се умълча в себе си. Искаше сякаш с това негово мълчание другите да вникнат в думите му. Същевременно – кой знае защо! – той гледаше кротко, но и някак стремително не в очите на дядо Цветан или в тези на дядо Димитър, а в моите очи. А аз – да си призная сега – сигурно затуй не в думите му вниквах – нито упорствах да вниквам в тях (бях просто дете), – а в самото негово умълчаване вниквах. Само то беше достъпно за детския ми поглед. А в него виждах самия дядо Костадин. Виждах по-скоро как той не с устата си, а с бистрите си светло-кафяви очи изговаряше в мен думите – човекът и Природата са едно цялостно същество. После и другите му думи видях как той ги изговаряше у мен – повече с очи, отколкото с уста. И сигурно затова ги помня и до днес. И сигурно точно затуй от тогава... та и до ден днешен все така бавно, но и все така цялостно продължавам да вниквам в тях – досущ като съвсем, съвсем несхватлив ученик и пак досущ като съвсем, съвсем бавно развиващ се човек. Какво още рече той в онази паметна за мен седянка у дома?
– Вижте – рече още той, – тъкмо защото човекът и Природата са едно цялостно същество, тъкмо и затова нито Природата може да фантазира без човека, нито човекът без Природата. Дори повече – додаде в мен дядо Костадин пак така, повече с очи, отколкото с уста, – нито Природата без човека е реалност, нито човекът без Природата е реалност. А ако трябва да бъда точен, то следва да ви кажа, че нереалното в нас е самото това наше отделяне – както на Природата от човека (като си мислим, че Природата може да фантазира без човека), така и на човека от Природата (като си мислим, че човекът може да фантазира без Природата). А това ще рече, че истинската реалност в нас не е нищо друго освен един цялостен Човек – Човек, който се проявява във своята велика фантазия и като Човек, и като Природа едновременно... Така именно в същия цялостен Човек се проявява и самата наша Папаз канара, която нито без самия скален масив, нито без поп Мартин би могла да бъде именно Папаз канара... Попова канара...
Като каза това, дядо Костадин пак се умълча в себе си, а с него и другите сякаш се умълчаха в себе си, но така – благоговейно и в очакване дядо Костадин да каже още нещо. И той каза като продължи да гледа в мене:
– В този цялостен Човек всичко, което става, и всичко, което се мисли и фантазира, е действително. В него е действително и съкровището на поп Мартин, и самодивите – ако ги виждаме обаче тези неща да се явяват и да стават единствено в него, в цялостния Човек. Как да ги виждаме в Него? – попита сякаш из от мене дядо Костадин и отговори. – Както ги вижда и Поетът в себе си – в една единствена духовна реалност, в една единна духовна цялостност, която, всъщност, е цялостният Човек е в себе си – като Природа и Човек едновременно. Ето как стават и как се явяват, и как живеят нещата в тази единна духовна цялостност и как те пребъдват, и как те се разкриват едновременно като Природа и Човек у Поета Христо Ботев:
...
Настане вечер – месец изгрее,
звезди обсипят сводът небесен;
гора зашуми, вятър повее, –
Балканът пее хайдушка песен!
И самодиви в бяла премена,
чудни, прекрасни, песени поемнат, –
тихо нагазят трева зелена
и при юнакът дойдат, та седнат.
Една му с билки раната върже,
друга го пръсне с вода студена,
третя го в уста целуне бърже, –
и той я гледа, – мила, зесмена!
...
Ето – додаде някак издълбоко и сякаш някак из от отвъдното в себе си дядо Костадин Пателееца, – сега вече истински чуваме и истински виждаме – чуваме и виждаме с ушите и очите на Поета у Христо Ботев, че „Балканът пее хайдушки песни“ и че самодивите „в бела премена“ не са измислени (нито са накачулени с бели чаршафи) от него, от Поета, а са истински живи същества в духовната цялостност на цялостния Човек. На Човека, който в нас е Човек и Природа едновременно! По същият начин с ушите и с очите на Поета у Никола Йонков Вапцаров ние истински виждаме и истински чуваме как „мурите в буря илинденски приказки пеят“. Ето как става това в моето сърце:
...
Над мойта земя
в небето
опира
Пирин.
И мурите в буря
илинденски приказки пеят,
над Охрид лазура е
толкоз просторен и син,
а още надоле
е светлия бряг на Егея...
...
http://svobodenpisatel.org/…/2012-12-31-12…/8-vladimir-lukov