Вятърът се засили и повдигна от все още затопления бряг ситен пясък. Разпръсна го хаотично върху близките храсти и дървета. Листата тревожно зашумяха и сякаш изплакаха за миг. После смирено утихнаха в очакване на нощния дъжд. Мастиленочерни облаци се опитаха да скрият луната, но тя решително се изтръгна от тяхната клопка и засвети отново - сияйна и чиста на небосвода. Немирна и любопитна като дете, долепило чело до прозорец, тя изцяло освети спалнята на жилищен блок.

Елица спеше и явно сънуваше... Мъжът ù я усети и с леко докосване я събуди. Тя бавно отвори очи и в просъница нещо изплака. Цялата беше плувнала в пот. Отново същият кошмар... Вече шест години този сън не ù даваше покой.

– Ясене, сине! - изстена жената и дълбоко въздъхна. - Къде си, мило мое чедо? - промълви на себе си тихо тя и две топли сълзи се спуснаха надолу по бледото ù лице. Мъката заструи в сърцето и тя даде воля на сълзите си.

Бурята навън вилнееше, сякаш напомняше за отминаващото лято. Елица стана, приближи се до прозореца, но навън нищо не се виждаше. Загледа се в дъжда, плискаш се на талази и се опита да си спомни съня...

Сънуваше едно дете... Нейното дете...

Едно дете, което винаги идваше в съня ù и казваше едно и също. Зовеше я милно и в същото време винаги я успокояваше. Отдалеко, много отдалеко две невръстни малки ръчички се протягаха към нея и зовяха за майчина прегръдка. Детето, в своята неукрепнала още походка, падаше и ставаше, но не се отказваше да достигне до топлата шия на своята майчица. Беше Ясен - нейният син. Но защо го сънуваше като малък?

В съня си Елица бързаше към детето си... С цялото си сърце и душа тя се стремеше миг по-скоро да стигне и грабне рожбата си, да я прегърне, да я нацелува, да ù даде сигурност и в този момент земята се разделяше... Двамата оставаха на отделни брегове и разстоянието между тях ставаше все по-голямо и непреодолимо... Детето ù политваше стремглаво надолу и потъваше в някаква бездна - огромна и черна. То оставаше в ниското, а тя тичаше като обезумяла по високия бряг, протягайки безпомощно ръце към него... Плачът караше Елица да се лута и мята от страх, че не ще може да достигне до рожбата си, да я сграбчи в пре-гръдката си и да я спаси от явна смърт... Тя се взираше надолу, бягаше като луда по зейналата яма, зовеше го по име, но напразно... Черната дупка се отваряше и ставаше все по-голяма. От нея зловещо се издигаше някакъв непрогледен дим и мъгла. Гласът на детето ù задавено глъхнеше... То потъваше някъде в неизвестното, а тя, останала сиротно сама, тичаше по ръба на зейналата цепнатина, докато на-края се строполяваше на земята, мятайки се и крещейки от непосилна мъка и скръб. Тресеше се от плач. И тогава отново чуваше гласа му, който мило я успокояваше и като далечно ехо казваше:

– Не плачи, мамо! Аз съм жив! Жив съм, мамо-о-о! Ж-и-и-и-в!

Захладня. Елица се наметна и се заслуша в шума от дъжда. Ромонът му беше неудържим и тъжен като очите ù Замисли се... Мъката раздираше душата ù. Защо всичко това се случи? Можеше ли да предотврати нещастието? Беше ли направила всичко като майка, за да предпази децата си? А другите близки, как така я напуснаха изведнъж? “Защо, Господи? С какво заслужих това, нали все добро съм правила? Всяко дете е свещено и скъпо за своята майка и никой няма право да го отнема! Та нали още древните египтяни са казали, че човек се ражда на този свят, за да бъде щастлив...” - мислеше си Елица. А беше ли щастлива тя? Спомни си, че когато се родиха близнаците - Ясен и Явор, мъжът ù беше на седмото небе от щастие. Как еднакво ги бяха очаквали, как еднакво ги беше обичала! От утробата ù те бяха неразделни и само шест минути ги делеше от идването им на бял свят, а сега много повече... Шест години - неописуема мъка и страдание... Как може човек цял живот да гради щастието си, да бди над децата си и само за секунда някой да преобърне живота ти безвъзвратно? Спомни си за автомобилната катастрофа, при която бяха отнети два човешки живота: на нейния син, който в разцвета на своите деветнадесет години, студент, ги напусна без време и си отиде от този свят, без да каже на никого сбогом, както и на нейния брат - толкова млад и толкова хубав...

Безжизнени и бездиханни ги положиха в два гроба - един до друг, вуйчо и племенник... Но смъртта не свърши дотук. Безмилостна и зла, тя взе още два живота: на по-големият ù брат, който не можа да понесе тази внезапна загуба и почина от инфаркт два месеца след тях и на милата ù майчица, възглавницата на която не пресъхваше от сълзи...

Виновниците, причинили и отнели човешки животи, здраве и щастие, така и не бяха открити... “Неизвестният извършител” не беше намерен...

Но животът, празен и безмислен, продължаваше... С мъжа си трябваше да намерят сили, за да се борят за оцеляването на Явор, за когото бе оставено място до гроба на брат му.

Минаха години... След няколко тежки операции, тичане по болници и безсънни нощи, Явор оцеля като по чудо и ето го сега - завършил вече висшето си образование, се утвърждаваше в живота... Имаше много приятели, но можеха ли те да заместят отсъствието на брат му от живота? Той научи за неговата смърт и тази на своите вуйчовци по-късно. Когато ходеше на гроба им, оставаше там приведен и безкрайно самотен. На брат си поставяше любимите му рози, неразпъпили като живота му...

Елица въздъхна. Тя страдаше за всички. Съдбата принудително раздели нейните близнаци, които толкова много се обичаха! Изпразниха се къщи и дворове... Радостта в мъката не проглеждаше...

Но един слънчев ден, колко много ги зарадва Явор, като им съобщи, че възнамерява да се ожени. Младите ги поканиха на ресторант, за да съобщят за своите намерения и да ги запознаят с родителите си. Облечени красиво, тръпнещи от очакване, всички гости видяха как Явор се изправи развълнуван и дълбоко искрен заяви пред родителите на момичето:

– Аз обичам вашата дъщеря и тук, пред всички вас, желая да поискам рьката ù, за да ми стане съпруга...

Благословията на младите беше дадена от двете семейства. Елица отново се просълзи. Развълнувана и безкрайно щастлива, тя прие своята снаха като истинска дъщеря. Само един стол остана да стои празен до нея - тих и безмълвен...

Две таксита прекосиха нощния град. Едното семей-ство си отиваше с един човек повече и беше много весело, а в другото такси, навярно, бяха мъничко тъжни...

Спомени и мисли. Мисли и спомени. Живот в радост и тъга...

Беше към полунощ. Елица се измори и реши да си легне отново...

Като небрежно метната пелена, първите розови лъчи на слънцето се появиха на изкъпаното небе, но в тази утрин Елица не можа да им се порадва и погали с поглед, защото най-после беше заспала. Този път не плачеше, а се усмихваше насън. Сънуваше едно дете... Едно малко създание, което вървеше към нея и протягаше нежни ръчички. То падаше и ставаше...... Очите му ù бяха познати. Изпълнена с обич и нежност Елица бягаше към него и също протягаше ръце. Сънуваше кръговрата на живота... Сънуваше прегръдката на своя очакван внук...