Откъс от шеста глава

 

В СЪРЦЕТО НА РОДОПИТЕ

Учебната година беше свършила, но предстояха поправителни изпити, заключителен съвет, лятно дежурство и аз трябваше да остана в Петково до 10-15 юли, а след това да си уредя новото назначение в Ардино. И тъй като до 1 септември се водех на щат в Петково, можех да ползвам дотогава квартирата и всички други преимущества на командирован учител. Затова оставих пренасянето на багажа за есента, след уреждане на квартирния проблем в Ардино.

През същата тази учебна година учениците от Оздравителната гимназия бяха лишени от абитуриентски бал. И това стана пак „по заповед на щуката“, т.е. по нареждане на всемогъщия зам.директор и партиен секретар на училището Веселин Чолаков, който една вечер, късно, след порядъчна почерпка в селския ресторант, случайно попада на ученическа сбирка. Момчетата от абитуриентската паралелка поискали да си отпразнуват края на учебните занятия и решили да се почерпят в дома на едно от тях. Георги беше от Петково и живееше с родителите си в хубава къща на два етажа. Чолаков влиза в къщата и по най-груб начин прекъсва веселбата на момчетата, дори вдига ръка към някои от тях и от висотата на служебното си положение им заявява, че няма да имат абитуриентски бал, защото те предварително си го били организирали. И тъй като аз бях техният класен ръководител, те първо на мен се оплакаха. „Другаря Чолаков ни обвини, че сме пиянствали, а самият той едва се държеше на краката си... А ние си бяхме взели по една бира само... Някои от нас не пиха почти нищо... Павел Згуров дори не е близвал алкохол!“ – ми разказваше един от абитуриентите, огорчен от това, че заради тяхната момчешка сбирка целият клас е лишен от абитуриентски бал. Някои от родителите идваха при мен и с мъка ми разказваха за отделените средства, за да приготвят абитуриентските тоалети на децата си. „Ще си нарежа роклята на парчета и ще ги разхвърлям пред училището!...“ – казала на баща си Дафинка, която живееше с родителите си в Петково. Брат й Александър беше много интелигентно момче и се готвеше да завърши школата за управленски кадри /АОНСУ/ в Русе. Той също изрази възмущението си от своеволието на Чолаков и съжали сестричката си за проваления й първи бал в живота.

В тази сложна и твърде опасна ситуация аз застанах на страната на моите ученици. Не се страхувах от партийния секретар, защото бях безпартийна и не подлежах на изключване от Партията. И от уволнение не се страхувах, защото бях командирована учителка, взела твърдото решение да се премести в друго училище. Затова реших сама да организирам една празнична абитуриентска вечер на моя клас извън Петково. Събрах ги, поговорихме и решихме това да стане в хотел-ресторанта на Рожен. Никой от селото, освен родителите, не трябваше да разбира, че отиваме там. Две от момчетата ходиха да направят резервацията за вечерята и нощувката, а останалите се заеха да организират тайното пътуване до Рожен. Паралелката беше малка, около шестнадесет-осемнадесет деца, от които повече бяха момичета. Тези, за които нямаше уреден транспорт, останаха с мен, за да пътуваме „на стоп“. Бяха шест момичета и ги изпратих две по две напред, за да не бъдат забелязани в група, а и така по-лесно да могат да се качат в някоя кола. Аз останах с последните две момичета и тръгнахме доста по-късно от другите. Всички бяха в ежедневно облекло, а в ръчния си багаж бяха сложили празничните си абитуриентски рокли. Вървяхме дълго време пеш и най-после ни настигна една черна „Волга“, а в нея само шофьорът. Махнахме му и той спря. Качихме се и трите в колата и след няколко километра настигнахме двете момичета, които бяха пред нас. Взехме ги и така в колата станахме пет души плюс шофьора. Четирите момичета лесно се побраха на задната седалка. Но за наша изненада, малко след Соколовци настигнахме още една двойка, която не беше успяла да се качи „на стоп“. Шофьорът спря и реши да вземе и тях. Аз минах на задната седалка, а при шофьора се настаниха две момичета, едно от които беше седнало почти на шофьорските колене. И когато спряхме пред хотела на Рожен, цял куп посрещачи ни махаха с ръце. Между тях имаше и чужденци туристи из Родопския край. Момичетата, като пърхащи пеперуди, започнаха да излизат едно по едно от колата и посрещачите с възглас отбелязваха техния брой – всичко на всичко шест. Аз излязох последна и възгласите бяха най-силни, защото всички ученици ръкопляскаха на класната си, а с тях и непознатите туристи.

Вечерята в ресторанта беше подредена празнично, като за абитуриентски бал. След настаняването ни в резервираните хотелски стаи, всички си взехме по един душ, преоблякохме се в празничните си дрехи и семпло гримирани влязохме в салона на ресторанта. Имаше всичко, което беше нужно за една абитуриентска вечер. Момчетата се бяха погрижили за цветя както за мен, така и за всяка от съученичките си. Танцуваха докато капнат от умора и на разсъмване се прибраха по стаите си за няколко часа сън преди тръгване обратно за Петково. Това стана в късния следобед, когато всички дойдоха на себе си след преживените вълнения и празничните тостове. Всички бяха добре, освен Павел Згуров. Той, милият, наистина не беше вкусвал алкохол и при първата чашка започнал да преплита краката. Момчетата разказваха, че после му прилошало, повръщал, но не искали да ме будят и безпокоят. „Оправихме се сами... Поокъпахме го и му мина...Горкият! Той досега не бил опитвал вкуса на коняка... Оказа се, че е твърде силен за него, досегашния въздържател...“ – шегуваха се по пътя момчетата. Вървяхме групово почти до Момчиловци. На завоя от Смолян ни настигна една кола с ремарке. Семейството беше от Петково и ние не можехме повече да крием къде сме били и защо се връщаме пеш. Те бяха млади хора и напълно влязоха в положението на абитуриентите, когато им разказахме за проваления бал. Поканиха ни да се качим – кой в колата, кой в ремаркето. Почти за всички имаше място, с изключение на три-четири момчета, които решиха да се приберат „на стоп“. Шофьорът реши демонстративно да ни стовари на чаршията, за да разберат всички, че е имало бал. „При свършен факт какво могат да ви направят?...Пък и матурата вече е минала... Само Вие, другарко, може да пострадате, като техен класен ръководител и организатор...“ – ми каза младият мъж, когато ми отваряше вратата на предната седалка, където, от уважение, бях настанена при шофьора. Аз му благодарих за мен и за моите ученици и го уверих, че нищо лошо не може да ми се случи, защото уважаемият партиен секретар и зам.директор Веселин Чолаков няма никаква власт над мен.

Спомням си как веднъж, през втората учебна година, когато аз вече бях методист, а той беше посетил достатъчно мои часове като „стажант“, се опита да ми покаже, че все пак той е шефът, който има право да ревизира моите часове като зам.директор по учебната част. По това време преподавах руска класическа литература и тъкмо започвах романа „Война и мир“ на Л.Н.Толстой. Имах два поредни часа и Чолаков изненадващо ме осведоми:

- През тези два часа ще вляза на посещение при теб вече като твой шеф... Няма да ми се сърдиш, нали? Аз съм длъжен да правя и ревизии на учителите от хуманитарните предмети, защото директорът е решил да посещава само часовете по точните дисциплини...

- Няма никакъв проблем! – му отговорих спокойно. Тъкмо ще видиш как преподавам „Война и мир“... Нали и ти си на същия учебен материал? – добавих с лека ирония, но той не я долови. И слава Богу...

 

Когато излязохме и от втория час, още докато вървяхме към учителската стая, Чолаков побърза със забележката си, че не всички ученици били запознати със съдържанието на романа, а това си личало от тяхното вяло участие в урока. Аз се съгласих с него и на свой ред му заявих, че през следващите два часа съм свободна и като методист имам намерение да посетя неговите два часа, за да се запозная с начина му на преподаване. Той се стъписа, но не можеше да ми откаже, защото като преподавател по литература беше на мое подчинение. Оказа се, че не само учениците му, с изключение на Диана, дъщерята на директора Мандажиев, но и сам той не беше чел романа „Война и мир“. Целият урок протече като диалог между него и Диана, която отговаряше на отправените към нея въпроси. Горкият, дори и наблюденията му по време на моите часове не можаха да му помогнат. Всеки учител, който не владее учебния материал, е напълно безпомощен в час. И това, за съжаление го усещат и учениците, особено големите и умни гимназисти...

 

Но самочувствието на Веселин Чолаков не се промени нито след провала му като преподавател по време на обследването, нито след моите забележки след посещението ми. Спомням си опитите му да покаже надмощие като шеф по време на една празнична вечеря с колегите по повод патронния празник на училището ни, което носеше името на Никола Вапцаров. Трапезата беше подредена срещу горящата камина в уютния, подреден в родопски стил салон на училищната хижа. Имаше и гости, а това бяха обикновено хора от Общинския отдел по образованието, общинският лидер на партията Красимир Парунов и пенсионирани учители. Настроението беше наистина празнично – с тостове, речи, поздравления, музика и танци. Аз рецитирах Вапцаровата „Песен за човека“, а след мен като много добра рецитаторка се изяви и математичката Невяна Чакърова от Пловдив. Тя изпълни много прочувствено стихотворението на Веселин Ханчев „Красота“, но го обяви като творба на Дамян Дамянов. Когато си седна на стола вдясно от мен, аз й пошушнах на ухото:

- Вени, чудесно беше, само че „Красота“ е от Веселин Ханчев...

- Не...Аз съм сигурна, че е от Дамян Дамянов!

- Е, не можеш да бъдеш по-сигурна от мен... Та аз преподавам този автор! – продължавах да й опонирам аз.

- Какво си шушнете вие двете? – се обади Руска Койчева, която беше седнала вляво от мен.

- Ами тя иска да ме убеди, че стихотворението, което рецитирах, не е от Дамян Дамянов... – на висок глас поясни Невяна.

- Аз не знам кой е авторът... – каза Койчева, – но ако чукнете един бас, ще ми е интересно кой ще спечели... Аз ще съм свидетелка!

- Съгласна съм!... – бързо прие Невяна предложението на Койчева. – На по 10 лв.

- О, десет лева не са малко пари... – се съгласих аз, убедена, че ще ги спечеля.

- Този, който загуби баса, ще купи на другия нещо на стойност от 10 лева... За спомен от тази хубава вечер! – завърши спора Невяна, на който и други колеги станаха неволни свидетели.

Излишно е да казвам кой спечели баса. При едно пътуване до София купих за Вени малко томче с лириката на Веселин Ханчев и й го подарих с автограф „На Невяна, която рецитира чудесно „Красота“ на Веселин Ханчев“, а тя на мен, като на победителка, беше купила семпла сребърна гривна и като допълнение към нея – хубави сребърни обички, които и до днес нося, най-вече по време на високосна година.

Връщам се отново към празничната вечер, в която, както казах вече, имаше всичко – и стихове, и песни на маса, и танци... Не се изненадах, когато Веселин Чолаков ме покани на танц. Приех поканата от колегиалност и защото ми се танцуваше.

- Цялата поезия на Вапцаров ли знаеш наизуст? – попита ме той.

- Е, има някои стихотворения, които не бих могла да ги рецитирам, но „Песен за човека“ е едно от любимите ми, защото „тя, случката, станала в село Могила“ е разказана много вълнуващо и простичко...

- Искам да ти кажа нещо, но дано не се обидиш...

- Не е прието по време на танц да се обижда една жена, но... Казвай!

- Ти си много хубава жена... – започна да се застрахова той. – И много добър литератор... Разбираш и от естетика, но в твоите уроци често липсва нещо...

- И какво е то? Умирам от любопитство... – опитвах се да се шегувам аз.

- Ами, как да го кажа... Липсва партийност! Може би защото не си член на Партията и не умееш да прокарваш нейната линия...

- Партийност, значи... А тя не е ли, според приетото определение, висша форма на народност?... Нали партийните интереси са и интереси на народа?...

- Да, но аз почти не съм те чувал в час да споменаваш името на Партията! И пак повтарям – това е защото си безпартийна...

- Аз може да съм безпартийна, но знам какво означават принципите партийност, класовост и народност... А ти си един партиец, който нищо не разбира от литература и естетика!

Веселин Чолаков беше все още трезвен и това спаси положението от някаква груба пиянска реакция от негова страна. Пък и имаше гости, някои от които бяха негови началници. Не знам точно причината, поради която той си замълча, но не се сдържа да изсумти тежко и многозначително...

 

В края на учебната 1986/87 год., по повод 24 май и във връзка с предстоящия ми юбилей, Домът на учителя в Смолян, съвместно с окръжния отдел „Просвета“, по предложение на главния специалист Костадинка Костова и директора на учителския дом ми беше присъдено званието „старши учител“. Удостояването със званието беше оповестено на тържествена сбирка на учителите в известния смолянски Планетариум, в много тържествена обстановка, такава, каквато само „моторът“ на отдела Костадинка Костова можеше да организира. А връчването на документа – Свидетелство за старши учител № 60 от 21 май 1987 год., беше по-късно в училище. Стана така, че Веселин Чолаков го донесе от Смолян и на един учителски съвет преди края на учебната година ми го връчи тържествено с думите:

- В Оздравителна гимназия с. Петково имаме вече и старши учител... Поздравления за нашата колежка и методистка... Аз, като зам.директор и партиен секретар на училището, съм малко засегнат, че удостояването й стана през моята глава, както се казва, но нищо... Да й е честито длъжностното звание „старши учител“!

- Дано само отсега нататък не се обръщате към мен със „старши“! Много полицейски ми звучи... – отговорих на поздравленията аз, повтаряйки думите на Веселин Милушев по повод неговото удостояване с това звание още през 1975 год.

 

Така приключи моята „петковска одисея“ – с поздравления, със скромна почерпка между колегите в общежитието, които още не знаеха, че аз вече съм си уредила назначението в Оздравителното училище в гр. Ардино, по т.нар. 7-мо министерско постановление. Само директорът Илия Мандажиев знаеше, но той уважи молбата ми тайната да се запази до началото на новата учебна година, когато ще представи новоназначения преподавател по български език и литература в Оздравителна гимназия „Н.Й.Вапцаров“, с Петково, Смолянски окръг.

 

 

Откъс от седма глава

 

ВЪЗРОДИТЕЛНИЯТ ПРОЦЕС

 

В началото на октомври се случи нещо странно. От леко разбутаните ми неща в чекмеджето на бюрото започнах да изпитвам някакво усещане за чуждо присъствие в стаята. Един ден забелязах, че липсва едно от бижутата ми – любимото ми сребърно колие във вид на пеперуда. След известно време забелязах, че от чекмеджето на бюрото, където държах всички скъпоценности, документи и писма от близките ми, липсват и пари. Започнах да се съмнявам в някои от колегите ми, с които се събирахме. При мен често идваше една детска учителка и нейният приятел, библиотекар в училището. Имало е случаи, когато съм отивала до кухнята, за да приготвя някаква почерпка, и през това време те биха могли да вземат нещо, ако са си поставили такава цел. Мина така около месец, а аз не смеех да споделя с никого, защото не познавах добре хората, с които общувах. Но един ден открих, че ми липсват няколко банкноти по 10 лв. – бях получила аванс от заплатата си и трябваше да изпратя запис на Жоро. Някой обаче ме беше изпреварил... Нямаше какво друго да направя, освен да се доверя на някого и това беше една учителка по специалните предмети, чийто съпруг работеше в местния участък на МВР. Тя ме посъветва да наблюдавам добре квартирата си, за която все още нямах секретен ключ, тъй като директорът ме уверяваше, че никой не може да си позволи да влезе в моята стая, намираща се точно срещу неговата квартира. Спомням си, че се доверих и на един ученик от моя клас – Янко, като го помолих да се заключи в стаята ми, докато аз съм на училище. Оказа се, че през целия му престой от няколко часа никой не се е опитал да влезе – явно някой, който е бил много наблюдателен, е забелязал, че Янко е дошъл на училище (той живееше при родителите си, които бяха хижари в туристическия комплекс „Белите брези“ край Ардино), но не е влизал в часовете.

От местния участък на МВР изпратиха двама свои служители в цивилно облекло, за да огледат квартирата ми. Тяхното заключение беше, че в нея не би могло да се влезе от друго място, освен от вратата. Не откриха пръстови отпечатъци, различни от моите, което означаваше, че е работено твърде професионално, с ръкавици. Обсъдиха намерението си да поставят камера за наблюдение и ме посъветваха, когато получа заплатата си, веднага да отида при тях, за да бележат банкнотите.

На 6 ноември 1987 год. се роди вторият ми внук Владимир и аз подготвях колет с подаръци за бебето. Когато получих заплатата си, отидох до участъка на МВР, за да бележат част от банкнотите. Там сложиха върху тях някакъв невидим прах и ме посъветваха да ги поставя на достъпно място, а с останалите пари мога да пазарувам, като ги нося винаги със себе си. Аз купих някои допълнителни неща за колета, който подготвях за Русе и ги подредих в кашона. Между бебешките дрешки поставих плик с белязаните банкноти и бележка до сина ми, че с тези пари могат да купят нещо допълнително, необходимо за бебето. Оставих подредения, но незатворен кашон на бюрото и излязох от квартирата си, за да купя бонбони и подарък на големия си внук, който пръв ми съобщи по телефона новината, че има братче.

- Може ли да говоря с майка ти, Саше? – го попитах, когато в телефонната слушалка чух неговия глас.

- А... мама я няма! Тя е в болницата ... Бебето се роди тази сутрин!

- Е, тогава повикай баща си на телефона!

- И татко го няма! – чуваше се понатъженото гласче на почти осемгодишния Сашко. – Той е при мама... в родилния дом. Вече имам братче!

- Как му е името?

- Владимир...

- И на кого го кръстиха с това име? – продължавах да разпитвам, въпреки че телефонната връзка беше лоша.

- На Ленин!...

- На леля ти ли?!...Че тя нали се казва Наташа! – недочувах добре какво ми говори детето.

- На Ленин, на Ленин... – почти ми крещеше то и аз най-накрая разбрах защо вторият ми внук носи това име. Беше се родил в навечерието на големия празник – 7 ноември, денят на Великата октомврийска революция, най–голямото дело на Владимир Илич.

Когато след няколко часа се върнах в квартирата си, забелязах, че белязаните пари, сложени в плика между бебешките дрешки, ги няма. Сложих чисти банкноти на тяхното място, запечатах кашона и отидох до пощата, за да го изпратя. Отбих се и до участъка на МВР и съобщих на познатия ми вече служител какво се е случило.

На другия ден рано сутринта последва масова проверка в училище – ученици, учители, служители. Ръцете на всички минаха под светлината на специалната лампа, която трябваше да отрази полепналия прах от белязаните банкноти. Разбира се, че и аз най-накрая минах на преглед, както всички други, и видях как светеха дланите ми, с които съм докосвала белязаните банкноти. Учудих се, когато видях, че близо до служителите беше седнала една ученичка от моя клас. После ми разказаха подробностите около откриването на провинилата се Златка.

- Иди си измий хубаво ръцете със сапун!... – й казали, когато видели, че дланите й светят под лампата.

- Защо да ги мия? Те са чисти! – отговорила смутено Златка.

- Измий ги, защото ще седнеш до нас да ни помагаш... А тук трябват чисти ръце! – й казал един от служителите.

 

Златка беше туркинче, приела това хубаво българско име. Тя беше много близка с един от колегите ми, преподавател по математика, също турчин. Когато я разпитвали в участъка на МВР, тя си признала всичко – колко пъти е влизала в квартирата ми, какво е взела... Казала е също, че някой я насърчавал, съветвал и помагал, но не го издала, защото е била заплашвана.

На учителския съвет, когато се вземаше решението за наказанието на Златка, аз не присъствах. Поисках разрешение от директора да отида до София за няколко дена при сина си. Ден преди да замина Асен Попов най-после нареди да ми сложат секретна брава – „след дъжд качулка“, както се казва. И още нещо интересно се случи в дните преди учителския съвет. Лежах в стаята си, разстроена от случилото се и колеги, които ме посетиха, ми казаха, че Златка иска разрешението ми да я приема, за да ми се извини за стореното. Когато ме завари да лежа болна, тя коленичи до леглото и се разплака. Аз я помолих да стане и да извади от чекмеджето едно от писмата, по свой избор и да ми го прочете. Избраното писмо беше от Жоро и в него той ми благодареше за грижите, за парите и колетите, които му изпращам. Докато четеше писмото Златка отново се разплака и горещо ме молеше да й простя, да бъда снизходителна по отношение на наказанието й, което според нея ще зависело само от това, което поискам аз. Явно беше, че някой я беше посъветвал как да постъпи преди училищният съвет да вземе решение.

- Подучиха ме, другарко... Аз сама не съм се решила да направя това. Посъветваха ме да огледам добре квартирата Ви, да видя какво имате, с какви документи сте дошли тук... Да разбера какъв човек сте... И когато при документите и писмата видях пари и бижута, аз се полакомих... Вземах по малко, за да не забележите... А последните пари в кашона не бяха много и затова ги взех всичките...

- Сега разбираш, че не съм дошла тук с лоши намерения, а за да работя... Аз сама издържам сина си, който учи в София. Може би си прочела някои от писмата в чекмеджето на бюрото?... Не ти ли беше съвестно да ограбваш труда ми?...

- Простете ми..., простете ми!... И не искайте от мен да издам тези, които ме насърчаваха и ми помагаха... Аз сама ще понеса наказанието си, което ще зависи само от Вас...

 

Нейната трогателна постъпка и най-вече думите й на разкаяние ме накараха да замина за София, въпреки че не бях добре със здравето си. Не исках да присъствам на този учителски съвет, в който щеше да се обсъжда всичко, което се беше случило. Когато се върнах, разбрах, че са й намалили поведението и са я преместили в друго училище, за да завърши образованието си.

Вече споменах, че моето назначение в Оздравителното училище в гр. Ардино беше по известното през 80-те години 7-мо министерско постановление по т.нар. възродителен процес. На мен, като преподавател по български език и литература, ми беше възложена задача да уча децата от турски произход на книжовен български език, да ги приобщя към българските традиции и култура. Задачата ми се оказа много трудна, защото учениците едва говореха на български език, а трябваше да пишат съчинения, да правят литературни анализи, да рецитират... Често се шегувах с моите близки, като им разказвах как в Ардино се уча на турски език – в магазина, на пазара, при шивачка, на лекар – навсякъде слушах турска реч. Дори и някои от колегите ми, главно преподаватели по шивачество (училището беше специализирано по облекло и търговия), си говореха, уж скрито от нас, на майчин език и трудно се справяха с книжовната българска реч. Помня как една млада преподавателка по шев и кройка се опита да изрази пред нас възмущението си от лошия български език на свой ученик: „Той иска висока оценка, – казваше тя – а на български една дума не може да бели...“

Директорът на училището Асен Попов, който също беше командирован учител по възродителния процес, ми възложи задача да ръководя кратък курс по книжовен български език и правоговор с колегите от турски произход. По време на заниманията ни, които имаха повече практическа насоченост, с оглед на пряката им преподавателска работа, те ме слушаха внимателно, но през цялото време усещах неприязън в погледите им. В тях аз прочитах нещо като: „Какво прави тази гяурка, дошла тук чак от Северна България?... И мен ли иска да учи на български език?...“ Те бяха местни хора, от Ардино или от близките села, и се чувстваха господари, а аз бях за тях някаква пришълка, натоварена с някаква мисия, за която ми се плаща твърде висока заплата... И наистина аз, с моя клас-квалификация и с 50-те % над основното месечно възнаграждение, имах най-голямата заплата в училище, по-голяма и от тази на директора.

Когато свърши първата учебна година в Ардино и синът ми беше вече завършил гимназия, беше приет социология в Софийския университет и му предстоеше двегодишна военна служба, аз с облекчение говорех на моята научна ръководителка Искра Котова:

- Много ми беше трудно през тази учебна година в Ардино... Идеше ми още по средата на първия учебен срок да прекратя командировката си, но нали ми трябваха пари, стисках зъби... Сега вече няма да имам такива материални затруднения, поне две години, докато Жоро е в казармата. Мога да се прибера в Русе или най-доброто, което мога да направя, с оглед студентската издръжка на сина ми, да се върна отново в Петково. Наистина заплатата ми там ще е по-малка, но ще работя по-спокойно и по-приятно и като преподавател, и като методист... Пък и за две години мога да спестя някой лев за следването на Жоро...

- Мила Александрина, – ми беше казала тя – ще ти дам един съвет и се надявам да ме послушаш... Остани още две години в Ардино, за да можеш да се пенсионираш на база тези три години по 7-мо постановление... Послушай ме, изтърпи още две години... Помисли си – една жена и след 55-годишна възраст иска да е добре облечена, да си купи нова книга и да отиде на театър... Затова стискай още малко зъби и изкарай три години в Ардино... Ще ме помниш с добро!

И добре, че послушах тази жена, която ме обичаше и ми мислеше само доброто. Тя беше не само мой научен ръководител, но и мъдър наставник в трудния ми живот. Познаваше добре и Жоро като ученик в Националната гимназия по древни езици и култури /НГДЕК/ и големия ми син, който по това време беше преподавател в русенската АОНСУ / Академия по обществени науки и стопанско управление/ и знаеше за неговото желание да следва аспирантура в СССР. Той се беше срещнал с Искра Котова и беше обсъдил с нея евентуалната специалност, която искаше да запише. Именно тя го беше посъветвала да се ориентира повече към естетиката, отколкото към политическите дисциплини. И именно Искра Котова най-силно се възмути, когато от най-високото място не одобриха кандидатурата на Александър, защото нямал достатъчно дълъг партиен стаж...

Още с връщането си в Русе за лятната ваканция побързах да подам молба за удължаване на командировката си по 7-мо постановление, твърдо решена да изкарам в Ардино още две учебни години. Взех малката пишеща машина, която бях купила на Жоро, когато беше още в X клас (тя не му трябваше в казармата) и започнах да подготвям кандидатурата си за I-ви клас квалификация. За това ми бяха необходими точно две години – през първата година трябваше да представя по един екземпляр от всички мои публикации в централния печат и в сборници на научни институти, а през втората – да се явя на защита първо в ИУУ гр. Стара Загора, след това в НИИ „Тодор Самодумов“ и накрая в Министерството на народната просвета. Един дълъг, труден и мъчителен процес, за който си спомням с чувство на самоуважение и гордост, че съм издържала на всички изпитания...

Едно от тези изпитания беше писането на машина със счупена, по-точно, според определението на хирурга, „напукана като гледжосана стомна дясна длан“. Произшествието се случи в една октомврийска вечер, когато по заръка на новия ни зам.директор по възпитателната работа трябваше да предам един ключ на портиера. Беше привечер, почти се смрачаваше и портиерът на училището поемаше нощната си смяна. Аз се затичах през училищния двор, който беше застлан с циментови плочки, и извиках на портиера да ме изчака. Имало е някакво прагче, което в полумрака аз не съм забелязала, спънала съм се в него и съм полетяла...

- Видях те как се затича, а след това как летя почти два метра... – ми каза портиерът, който пръв ми подаде ръка и ме вдигна, когато бях примряла от болка.

- Ръката ми..., ръката ми..., дясната ми ръка... – повтарях само аз и стисках здраво под мишница малката чантичка-портмоне, в която беше ключът на зам.директора.

Портиерът ме заведе до болницата, която се намираше близо до училището и там дежурният хирург, много младо момче, вероятно стажант, нареди на медицинската сестра първо да почисти ръката и разбитите ми колене, после ми направиха рентгенова снимка.

- По-хубава женска ръка не съм виждал... С тия дълги пръсти... – опитваше се да се шегува младият специалист, оглеждайки на светлинното табло готовата снимка. – Няма нищо страшно! Ще мине...

Медицинската сестра обля със студен риванол дланта ми, превърза я с бинт и ме изпратиха с думите: „Имаш ли аналгинче, за да си вземеш при болки?“

Спомням си, че вземах аналгин на всеки два часа, защото болката беше нетърпима и дланта ми започна да посинява отдолу, а отгоре да се подува. Не ми дадоха болничен лист (по това време беше трудно да си вземеш болнични дни за щяло и нещяло), пък и да ми бяха дали, в училище нямаше кой да ме замества, така, че щом съм на крака и главата ми е в ред, ще трябва да преподавам. Не отсъствах от работа нито един ден. С бинтована, но не гипсирана длан и привързана към шията ми дясна ръка ходех на училище, преподавах уроците си, като хващах с два пръста тебешира, колкото да напиша само темата на урока. Средният пръст на ръката ми беше леко изместен и наклонен надолу, а безименният и кутрето стърчаха нагоре като част от ветрило.

Първата истинска медицинска помощ получих от преподавателя по физкултура, който ми направи няколко масажа на пръстите с хладка сапунена вода. В свободните си от часове дни ходех до санаториума в Баните, за да ми правят физиотерапевтични процедури. Това бяха едни от най-тежките ми дни в Ардино, когато вършех почти всичко сама с лявата си ръка – перях, миех, носех багаж... Най-трудно ми беше писането – и на ръка, и на машина, но трябваше да подготвя материалите за предстоящата защита на I клас-квалификация. На машина пишех повече с лявата си ръка, но се налагаше да използвам и показалеца на дясната. Не обръщах внимание на болката, която изпитвах при всяко сътресение на ръката при удар върху клавиатурата.

Но физическата болка лесно се забравя, в сравнение с душевната. А имаше и такава. Когато приготвих всички необходими материали за защитата, аз подадох документите си първо в Общинския отдел „Просвета“ в Ардино. Там по това време цареше пълно безхаберие по отношение на квалификационния процес, но в замяна на това имаше завист и стремеж към бойкотиране на „пришълците“, както ни наричаха нас, командированите учители. Опитаха се не само да забавят изпращането на документите, с цел да се изпусне срокът, но и да ги изпратят недостатъчно прецизно подготвени. Спомням си, че когато ги прегледах преди да ги пусна по пощата, забелязах липсата на важен подпис и печат, без който те щяха да бъдат невалидни. Целта им беше да попречат на „тая, дошла от не знам къде си“ да получи по-висока квалификация от тази на местните учителски кадри. Новоназначената като главен специалист по български език и литература беше все още задочничка, с незавършено висше образование и за мое учудване не можеше да разграничи двамата Славейковци – бащата Петко Р.Славейков и синът Пенчо Славейков.

Трудно ми беше в Ардино, но моят престой там имаше и хубави страни. Освен от чистия въздух и тишината, аз имах полза и от това,че през тези две години, докато Жоро беше във военната казарма, успях не само да се подготвя и да защитя своя I клас квалификация, но и да спестя някой лев и по този начин да помогна на големия си син при покупката на собствено жилище в Русе.

 

 

Откъс от осма глава

 

В КРАТЕРА НА ВУЛКАНА

 

Оказа се, че и в двете гимназии – в с. Бенковски и в с. Кирково има вакантно място за преподавател по литература. По това време Михаил беше пред пенсия – оставаха му няколко месеца до навършване на 60 години, но той също беше решил да напусне Ардинското училище. Бяха му предложили директорското място на училището в Подкова, съвсем близо и до двете села. Аз не познавах тези места в Момчилградско, но той ме заведе първо в Кирково, после в Бенковски, за да си избера учителското място. Не знам защо повече ми допадна с. Бенковски и реших да подам документите си там. Успокояваше ме мисълта, че макар и толкова надалеч, „откъсната от света“, както казваше по-голямата ми сестра, все пак поне един човек ще бъде наблизо и ще усещам неговата подкрепа в трудни моменти...

Огледахме квартирите и се спряхме на част от апартамент на първия етаж в жилищен блок, недалеч от училището. Трябваше да деля квартирата с една детска учителка, която живееше с детето си в хола и кухнята. За мен оставаха двете стаи – спалнята и детската, с право да ползвам и малък килер. Банята и тоалетната бяха общи. В моите стаи нямаше чешма и за всичко ползвах мивката в банята.

Приех новото си назначение с усещането, че съм се откъснала от всичко познато и сигурно – нови хора, нови условия, нови ученици – всичко беше ново за мен. Като че ли се намирах някъде извън България, в чужбина. Още в Ардино, най-вече през последната година, бях свикнала да слушам турска реч, но тук, в с. Бенковски, през уч. 1990/91 год., турската реч ставаше все по-висока и демонстративна. Когато споделих първите си впечатления с Михаил, той ми препоръча да обърна специално внимание на взривената българска църква, в която живееха само плъхове, змии и гущери и не можеше да се влезе дори и в двора й... „Виждаш ли какво е тук... Сега турците са надигнали глава, вече имат самочувствие... Има ДПС и те са се самозабравили... Ако по време на възродителния процес в Момчилградско беше вулканът, то в Кирково и Бенковски беше кратерът му!“ – ми казваше той. И тогава на мен ми стана ясно, че съм направила най-голямата си грешка с това ново назначение и започнах да броя дните и месеците до завръщането ми в Русе. С децата си не можех да се чуя дори и по телефона, въпреки дългото чакане за връзка в пощенската станция. Единствената връзка с близките ми бяха писмата, но се случваше и да се изгуби някое от тях. В моменти на съжаление и дори отчаяние си спомнях думите на големия ми син, когато ме изпращаха на гарата:

- Майко, виждам, че ти е мъчно, че не ти се тръгва от Русе... Ами не отивай! Ще се справим някак си заедно и тук...

- Не, вече съм решила... А и имам назначение! – му отговорих почти през сълзи аз, която още тогава не виждах нищо светло в тоя нов за мен път.

Още по-настоятелен беше Жоро, който в свое писмо от казармата ме молеше да прекратя вече „гурбетчийството“ си.

„Мамо, ще се чувствам неудобно от приятелите си състуденти, когато узнаят, че майка ми работи някъде из Родопите. Пък и ще изпитвам чувство на вина... Виждате ли – аз студент в Софийския университет, а майка ми – в с. Бенковски...“

И сега препрочитам някои негови писма и плача над редове като тези от 27 юли 1990 год., събота: „...Интересува ме най-вече какво става с твоето назначение – къде ще работиш и живееш, има ли някакви проблеми в това отношение. Пак те моля да не вземаш прибързани решения – в краен случай по-добре е да останеш в Русе, пред неизвестността и риска да отидеш на някакво ново и отдалечено място. Говорете сериозно и с брат ми, пък и с Дарина. В случая много неща зависят и от нея.“

- Защо не чувам камбанен звън в това село? – попитах Михаил, когато за първи път след настаняването ми се чухме по телефона.

- Ами разходи се до църквата и сама ще си отговориш на този въпрос!... – кратко ми отговори той.

Направих първата си разходка, с цел да опозная селото, в което имах намерение да остана повече от една година, докато и двете ми деца стъпят на краката си – по-големият ми син във втория си брак, по-малкият – в университета. По това време Жоро беше прохождащ журналист и все още имаше нужда от моята помощ, защото това, което получаваше за труда си, не беше достатъчно за издръжката му. По време на разходката си реших да се отбия най-напред до църквата – нали съм християнка, нещо ме влечеше натам. Видях оградения двор, обраслия с бурени вход и полуразрушената сграда, която някога е била християнски храм и до която сега не можеше да се стигне. Бях чувала, че някъде в Кърджалийско има взривена българска църква, но че ще застана пред нея, не бях и помисляла. Кога, как и защо се е случило така и не разбрах, защото по това време не се говореше официално за тези неща, а тези, които бяха свидетели, отказваха да коментират случилото се... Времената бяха такива – ясно ми беше, че тези, които са взривили църквата, не са искали да се чува камбанен звън в селото, а само гласът на ходжата от високото минаре на джамията. А другите, които мълчаливо са приели този факт, не са чувствали нужда от храм, защото им е било забранено да общуват с Бог...

Настъпи най-страшната зима, когато магазините бяха празни, а за някои храни от първа необходимост (брашно, захар, масло, сирене) беше въведена купонна система. Не помня точно по колко грама от тези продукти ни се полагаха на месец, но помня колко трудно събрах това, което ми трябваше, за да направя някакъв сладкиш за рождения си ден – 29 ноември на 1990 год. Колегите, които бях поканила, носеха по нещичко, за да бъде по-богата празничната трапеза. Най-близки ми бяха две семейства – Дора и нейният съпруг от Видин и младото семейство литератори от Кърджали. Празнувахме, макар и бедно, в оскъдица, но празнувахме... Подкрепяхме се взаимно и си давахме кураж, че трудните дни ще минат. Следяхме новините, надявахме се, че правителствата на Андрей Луканов и Димитър Попов ще ни изведат от страшната криза. Точно от това време остана призивът на служебния премиер „За Бога, братя, не купувайте!“ Високи, постоянно сменящи се цени, спекула... По времето на Луканов имахме пари, но нямаше какво да си купим с тях. Рафтовете на магазините бяха изпразнени. Добре, че беше ученическият стол, който понякога ни спасяваше с постните си ястия от кисело зеле, боб, леща и картофи. И разбира се с хляба, от който не можеха да лишат децата в училище... Единственото нещо, което можехме да си купим без купон, макар и на твърде висока цена, бяха шоколадовите бонбони. Бисквити нямаше, защото те се правеха с брашно, масло и захар – все неща, които бяха кът в държавата. Никога няма да забравя как в учителската стая ядяхме шоколадови бонбони с хляб. Местното население се справяше по-леко с кризата, защото имаше свое стопанство – плодове и зеленчуци, картофи, месо, мляко и сирене от домашните животни. Мазетата бяха пълни със зеленчукови и месни консерви. Някои селяни, особено от турското население, се подиграваха с нас, командированите учители, окайваха ни, злорадстваха... „Е, сега да ги видим – казваха те – като са дошли тук за много пари, какво могат да си купят с тях... Напролет ще ги пуснем в градините си, за да си наберат коприва и лопуш за чорба...“

Тежката зима, студуването (в квартирата ми нямаше парно отопление, както беше в Петково и Ардино) и гладуването се оказаха основната причина за големия срив в имунната ми система. Спомням си, че по време на кратката новогодишна ваканция в Русе се разболях. Започнах да кашлям лошо, вдигах температура... Но ваканцията беше само три дни – на 2 януари трябваше да пътувам, за да бъда на другия ден в училище. Признаците на болестта ми се засилиха, но чак на гарата, при изпращането ми за нощния влак Русе-Кърджали, Александър ми каза:

- Майко, много лошо кашляш... Да беше останала тук да се лекуваш.

- Не, аз ще отида в Бенковски, ще се явя на работа, защото иначе училищното ръководство ще приеме, че тук в Русе съм намерила връзки за издаване на фалшив болничен лист и ще бъда гледана накриво... Ако положението ми се влоши, нека селската лекарка ме лекува...

И така, с повишена температура, с все по-засилваща се кашлица, аз пътувах в спалния вагон на нощния влак до Кърджали. Когато рано сутринта стигнах на гарата, нямах сили да сляза от влака. Още от Русе се бях обадила на мое приятелско семейство от Кърджали – Ваня и Любо Иванови, да ме посрещнат с кола, за да остана у тях до следобедния автобус за с. Бенковски. Когато моите приятели видяха в какво състояние съм, прибраха багажа в колата и ме закараха до болницата. Прегледът и рентгенът показаха, че развивам пневмония и веднага ме приеха за лечение. Поръчах на моите близки да се обадят на сина ми в Русе, за да ми изпрати най-необходимите вещи за болничния ми престой – чехли, пижами, тоалетни принадлежности... Семейство Иванови съобщиха и в с. Бенковски за спешното ми постъпване в Кърджалийската болница, където останах почти три седмици, защото пневмонията се оказа двустранна, с усложнения. Лежах в болничната стая, потънала в студена пот и гледах белия таван над себе си. По него се движеше огромен паяк и аз си мислех, че ако има кой да убие този паяк, аз няма да умра... След изписването ми, по молба на Михаил, който се познаваше с главния лекар, бях изпратена на санаториално лечение в Сандански. Получи се така, че повече от два месеца бях в болнични и това предизвика гнева на училищното ръководство, което трябваше да ми търси заместник. А това беше много трудна работа в ония времена, особено в такъв край като Кърджалийско.

 

Ще се върна малко назад, за да опиша по-подробно престоя си в Кърджалийската болница, в която постъпвах за втори път. Първия път бях там след една остра хипертонична криза, предизвикана от шока, в който бях изпаднала след постъпката на един ученик, на който бях поставила слаба оценка. Тук трябва да спомена, че бях решила да направя нещо, което никога не бях правила в учителската си практика – компромиси по отношение знания-оценки. Но в с. Бенковски бях наясно, че няма да мога да ги науча на български език след събитията от 1989 год., когато всички ученици с турски произход не само че не искаха да говорят на български, но и демонстративно говореха високо на турски език. За такива ученици аз давах най-краткото определение: „Нищо не знаят, нищо не искат да научат, но искат да имат диплома...“ Един такъв ученик, на когото бях писала слаба оценка не защото нищо не знаеше, но защото отказваше да бъде изпитван, ме извика от учителската стая и когато аз застанах с гръб пред затворената отвън врата, той ме удари силно по главата с учебника, който държеше. За кратък миг съм загубила равновесие, но това се е дължало повече на шока, отколкото на удара. Селската лекарка, която колегите ми са извикали, беше установила високи стойности на кръвното ми налягане, което впоследствие започна да варира в опасни граници – ту много ниско, ту много високо и реши да ме изпрати за изследване и лечение в болница. Главният лекар, невролог, за който вече споменах, че беше познат на Михаил, се отнесе с изключително внимание към мен и ме настани в стая с две легла, намираща се в съседство с кабинета на дежурния лекар. Още в първия ден след настаняването ми при мен дойдоха двама репортери от някакъв местен кърджалийски вестник и ми поискаха интервю за случилото се. Когато ме настаняваше в болницата, Михаил ме беше предупредил за евентуални посещения от журналисти и аз отказах да говоря каквото и да е пред тези, които дойдоха с микрофон в ръка. Обясниха ми, че ако заведа дело, те ще бъдат в моя защита и подкрепа. „Те ще търсят сензационното... Но за теб нещата ще станат много опасни, защото турците са отмъстителни и докато си в Бенковски може да се случи нещо лошо с теб...“

Няколко дни бях сама в болничната стая, но после при мен настаниха едно момиче от Кърджали, чиято кръв трябваше да се пречисти от отровни частици, идващи от Оловно-цинковия завод. Момичето се казваше Таня и беше ученичка в десети гимназиален клас. По време на болничния си престой тя губеше от уроците по литература, а всичко, което се преподаваше в десети клас беше за зрелостен изпит. Докато стоях близо до нея и наблюдавах включените й системи, аз й говорех за поезията на Яворов и Димчо Дебелянов – двамата поети, за които Таня не можеше да слуша своя учител. Но не само моите импровизирани уроци бяха причината за сближаването между нас. То се дължеше и на нещо друго – Таня беше постоянно на системи, които трябваше да се следят. Спомням си случая, в който една от банките й свърши и трябваше медицинската сестра да я откачи. Натискахме звънеца, но никой не идваше.Тогава изтичах до долния етаж, където медицинските сестри се бяха събрали на кафе и извиках високо, че ръката на момичето започва да се подува. Уплашената сестра, която трябваше да наблюдава системата или най-малко да стои в дежурната стая, за да чуе звънеца, с няколко бързи скока по стълбите успя да изключи системата. Какво щеше да стане, ако Таня беше сама в стаята, не смея да гадая, но провинилата се медицинска сестра ми благодари и ме помоли да не казвам на главния лекар какво се беше случило. Но Таня разказа всичко на майка си, а аз я помолих да не прави оплакване, защото щеше да пострада не само безотговорната сестра, но и познатият на Михаил доктор, който нямаше никаква вина за случилото се.

Така се сближихме със семейство Иванови, с които и до ден днешен се чуваме по телефона по големите празници с взаимни обещания за гостуване. Но разстоянието от Русе до Кърджали е твърде голямо за България и когато Таня завърши гимназия и се омъжи, аз не можах да отида нито на абитуриентския й бал, нито на сватбата й, за които бях специално поканена.