“Всеки на мястото си!” Спомняте ли си приказката на Андерсен с това призивно заглавие? В нея великият вълшебник на словото ни припомня по своя очарователен, поетичен и малко ироничен маниер, че когато никой и нищо не е на мястото си, мигновено настъпват всеобщ смут и хаос. В края на приказката се появява една проста свирка със силен и рязък звук, който предизвиква страшна буря. За щастие на финала всичко намира мястото си - и банкерското семейство, и селяните- новобогаташи, и господарите и слугите...
Нашата историческа съдба изглежда такава: открай време никой и нищо да не е на мястото си. В периода между двете войни, когато постигнахме равнище, съизмеримо с европейските стандарти, сякаш нещата бяха по-подредени и обществото ни разполагаше с доста по- ясна скала на ценностите. Превратът от Девети септември постави “ново начало”, имаше и добри, и лоши, и ненужни промени, а до „светлото бъдеще” така и не се стигна. Но ще бъде едностранчиво и несправедливо да твърдим, че абсолютно всички критерии и норми бяха напълно изгубени, че имаше тотален хаос, както е сега. Наистина, обществото ни от нормално разслоено преди войната / както е във всяка европейска страна/, стана “хомогенно”, започна да се унифицира, уеднаквява по сталински още в началото на петдесете години. / А който не се „уеднаквяваше „ при това „доброволно” го чакаха Белене и Ловеч! / И така, твърде скоро изчезнаха границите между отделните класи и прослойки, между отделните личности. Разделихме се единствено по един признак - “партийни” и “безпартийни”. „Правоимащи” и „правонямащи” . Лично аз и моите родители и роднини, преминали през драматичните първи години след 1944 г., бяхме от “втората” категория и изпитахме огорчения и притеснения, но такава бе съдбата на немалко хора в България...Но нека да бъдем справедливи: не може да се отрече напълно направеното през тези 45 години - особено в социалното дело, образованието, науката и културата, а то не беше никак малко. Като човек от сферата на културата, мога да кажа, че тъкмо тогава –от 50-те до края на 80- те години културата и изкуството на България бяха на световно ниво!
Но да се върна на критериите и нормите. Като потомък на възрожденски род, на поборници и книжовници, и скромен културен деец, не мога да се примиря, че държавата ни вече двайсет и пет години, при това на всички нива - се ръководи от неподходящи и в много моменти и от недостойни и дори вредни хора, които нямат уважението, доверието и подкрепата на обществото, нямат и доблестта да приемат този безспорен факт, че са нежелани , че народът не ги иска, но те продължават да ни се натрапват непрекъснато. Някои от тях просто нямат никакъв срам – ето показаха се толкова агенти- доносници, бивши функционери, хора, които са мачкали и тормозили други хора, но нито един не си подаде оставката. Не се покая, не се оттегли. Други пък доказаха многократно некадърността си, както и пълната липса на морал и честност, но продължиха да ни се натрапват, да се самопредлагат, да искат власт, защото в бедна страната като нашата само от властта се богатее.
Но ако в приказката „Всеки на мястото си!” на Андерсен има един цар, глупав, суетен и некадърен. Ние, през тези изгубени години, си имахме мнозина царе- натрапници - некадърни, суетни, нагли и крадливи. Един дори беше истински цар. Техните сякаш извадени от музея на Мадам Тюсо нелепи и бутафорни фигури също потвърждават тази известна приказка на Андерсен, а също и една друга, още по- известна - “Новите дрехи на царя”. Така и при “царуването” на двете правителства от ГЕРБ слязохме още по- надолу, съвсем до дъното и сега сме най- бедната, най- корумпираната, най- слабата във всяко отношение държава в цяла Европа... И останахме дори зад северната ни съседка, на която някои напразно се присмиваха. И на почетното стотно място по свобода на словото, заедно с най- нещастните африкански държави! /А българинът, според едно скорошно международно проучване, е не само сред най- нещастните, но и сред най- малко милостивите към чуждото страдание в света / заедно с поляците, литовците и естонците/. И как се обяснява това? Сигурно с прекалената изнервеност, несигурност и индивидуализъм на българина, неспособен да се обедини, да застане единно зад обща кауза... /
Моята голяма тревога сега е за културата на България, винаги пренебрегвана, изтиквана “натясно в ъгъла” / С. Моъм/. Т.нар. “културна политика” от последните години нанесе непоправими щети на българското общество и предизвика един процес на лумпенизация, на опростачване на нацията, която стигна дотам, че вече аплодира Слави, Ивана/ любимката на премиера/, Кондьо, Криско, Глория и Азис! На последния се даде дори телевизионен канал! А Министерството на българската култура не направи нищо, за да спре тази катастрофа. В очите на обществеността то отдавнае вече излишно. Всъщност какво прави то за българската култура? Какво направи невежият министър- мултак и турчин, освен да съсипва българската култура? Повечето от институтите у нас се рушат - било поради липса на средства и на лошо, а и в някои случаи, непочтено или некадърно управление. Тези институти уж са на територията на общините, а кметовете им са безсилни например да прогонят някой директор- рушител, крадец и диктатор! А и освен това - силното деструктивното начало, заложено в двете уникални по своята глупост и непригодност “реформи” - театралната и музикалната , и тази, невероятно нелепата!, с „делегираните бюджети” и нежеланието на властта да предприеме каквото и да е в областта на културата. За неуките ни управници тя е „деветата дупка на кавала”. Да, за тези бездуховни хора се оказа, че най- важното е да се награбят доколкото могат и след тях и потоп да стане. Нали тях няма да ги засегне, толкова са се ояли, награбили... Една престъпна върхушка, която от няколко години се бори със зъби и нокти за властта. И дори вече ни налага и цензура!
Да, ясно е, че тези „царе” не са мястото си, както би казал и великият Андерсен, когото чествахме наскоро. Ние, българите, от опит знаем, че е лесно да се руши и трудно да се изгражда наново веднъж разрушеното. Държавата ни е вече разрушена. Нямаме индустрия, земеделие, енергетика, нормално здравеопазване, социално дело, съсипват се науката и образованието, няма нито полиция, нито войска да ни бранят, а пък държавност – съвсем нямаме. Явно е, че разрушителното начало е вече водещото у нас...
Тези дни препрочетох приказката на Андерсен в прекрасния превод на писателя Светослав Минков. Тя завършва така: “Всеки на мястото си! И туй ще бъде някога. Нали Вечността е дълга, много по- дълга от тази глупава история?!”
Дано! Ако не стоим със скръстени ръце и да вземем да ги изметем! Най- сетне! Търпеливостта на българина е наистина пословична, но не и безгранична. И нека това да стане – още на тези избори!
http://svobodenpisatel.org/…/2013-01-…/379-ognyan-stamboliev