ХУМАНИСТЪТ ВЛАДИМИР ПОЛЯНОВ

 /Вл. Полянов, "Срещи по дългия път" /втора част/, Български писател, С., 1988 год.

   Трудно, много трудно се пише отзив за последна книга, макар болката да притихва, когато тази книга затваря последната страница на едно дълголетно присъствие не само в литературата, а в цялостния ни културен живот. Втората част на мемоарите "Срещи по дългия път", книга излязла в навечерието на деветдесетгодишнината на родения в Русе Владимир Полянов, същевремено отбелязва и неговата всеотдайна, новаторска и ползотворна седемдесетгодишна творческа дейност. За разлика от литературната критика, която откликваше на почти  всяка негова проява, но не бе особено благосклона, съдбата бе значително по - щедра: тя го дари с неспокоен дух и жизненост до преклонна възраст, за да съхрани чрез него духа и атмосферата на преломни и съдбовни за културното ни развитие периоди от новата и най - новата ни история.

   В подзаглавието на последната си книга Владимир Полянов е отбелязъл "Мемоарни импресии". Но споменна ли е всъщност "Срещи по дългия път"? Написана в традициите на жанра, но с подчертана изповедност и интимност, тя надхвърля тесните му рамки, за да се превърне в духовно завещание - че литературата е и трябва да си остане пулсиращо сърце , отзивчиво към всичко , което се извършва в обществото, че духовността е онази несъкрушима сила, която е спасявала народа ни и през най - страшните изпитания, на които го е подлагала историческата му съдба.

   Не случайно втората част на "Срещи по дългия път" се открива с импресията "В литературното царство" и завършва с есето "Сладкарница "Цар Освободител".

   Дебютирал непосредствено след края на Първата световна война, Владимир Полянов се оказва в едно наистина необикновено литературно общество, сред творци, пренебрегнали всякакъв личен просперитет. Те живеят само с една мечта - да възкресят из развалините една нова България, която да заеме по достойнство своето място в културата на следвоенна Европа, като разширят духовния обзор и тематичните търсения на родната ни литература. Времето на изправящия снага социалистически реализъм , но и на експресионизма, футуризма и залязващия символизъм, на "Развигор" и "Пламък", но и на "Златорог" и "Хиперион", времето на Хр. Смирненски, Хр. Ясенов, Гео Милев, на Н. Фурнаджиев, Асен Разцветников и А. Каралийчев, но и на Св. Минков, Константин Константинов, Чавдар Мутафов и Ат. Далчев. Удивително време и удивително литературно общество, за което писателят пише, че "границите и населението на това царство, в което бях попаднал с такова вълнение, съвсем не бяха постоянни и то ставаше все по - привлекателно".

   Не зная дали съществуват, но поне досега не съм чел по - проникновени и по - опоетизирани редове за духовното средище на следвоенна културна България, някогашната сладкарница "Цар Освободител", този истински миниатюрен български Монмартър:".... Сладкарницата имаше непреодолима притегателна сила. От приказките в нея се съставяше един истински неписан бюлетин в областта на литературата, музиката, живопистта, театъра, за всяко събитие в културния и обществен живот. Чрез сладкарницата се създаваше близост, общност между хората на духа, тъй характерни за творците на епохата..."

  На фона на този кипящ културен живот са представени най - значимите творци, с които е общувал писателят - и стари и млади - от К. Христов, Г. П. Стаматов, Ант. Страшимиров, Б. Пенев, Мара Белчева, Дора Габе до Г. Райчев, К.Константинов, Св. Минков, Ч.Мутафов, Сирак Скитник, Васил Кирков и др.

Написани живо и увлекателно, с пристрастност, но и с една деликатна дистанцираност, те ни дават нова представа за тях, така различна от тази, която сме придобили от проникновените, но оставащи си все пак литературно - критически очерци и монографии.

  От тези кратки, но темпераментно написани литературни очерци най - вълнуващ/поне за мен/ е "Наследникът", посветен на най - спорната личност в литературната ни история, редакторът на "Златорог" Владимир Василев. Не догматикът ,а

 естетът присъства на тези страници, а човекът, готов да даде последния лев от скромните си спестявания, за да може да излезе списанието навреме. Самомнителният, но незлобив, вярващият в трайните човешки стойности, такъв ни го представя Вл. Полянов и ние нямаме основание да не му вярваме. Защото и уважението и преклонението са движили мислите и перото му, когато е писал тези редове за твореца, който в името на голямата литература, сам не издава своя книга.

   Творческата драма на Вл. Василев е отчасти и драмата на самия Вл. Полянов. Някои несъстоятелни и преднамерени обвинения в "абстрактен хуманизъм" и "индивидуализъм", с които се посрещат първите му книги/ особено романите "Слънцето угаснало"/забранен до средата на 60-те години- б.а./, "Вик" и "Черните не стават бели"/ покрити в книгохранилищата на големите библиотеки и до днес -  края на 80 -те години- б.а/ са причина за едно "подозрително " отношение и към следващите му литературни изяви.

   Но не като абстрактен хуманист, а като изключително ерудиран и взискателен творец, като човек, готов да поощри всяко едно дарование , ще го запомнят литературните творци от родния му град, за някои от които той си остава завинаги бай Георги/Вл. Полянов е псевдоним на Георги Иванов Тодоров/. Като израз на висок хуманизъм и будно гражданско съзнание - дано така погледнат на неговато творчеството бъдещите му читатели и изследователи.

  П.П. Отдавна, много, много отдавна е няма сладкарница"Цар Освободител",не е същата и къщата на "Ангел Кънчев" 5 в София, няма я къщата на "Гурко"9 в Русе, няма го литературния салон на Учителския дом, не е съща залата на втория етаж на Клуба на културните дейци..... Литературата ни, след бурното последно десетилетие на отминалия век бавно, бавно затихна...

   август 1989 - август 2013 год.