СПОМЕН ЗА ЕДНО НЕНАВРЕМЕ ОТШУМЯЛО ДЕТСТВО

    Приятелят  Владо Луков ми подпали литературния фитил и започнах да се ровя в литературния си архив, уж с едничка цел: да го приведа в някакъв ред, а то...зареях се в спомените. Оживяха образите на хора, влюбени и предани на Словото и Изкуството, които отдавна не се сред нас: Бати Петър Петров - Петьо Парчето, Тошо Филипов, Атанас Рубчев, Веско Тачев, Ивайло Кожухаров, Мила Доротеева.... Натъкнах се на ксерокопието на свитъка стихотворения, които поетът Йордан Йорданов ми предаде през лятото на 1993-а, да ги прегледам и предложа на фонд "13 века България - гр.Русе, чийто член на УС бях тогава, за евентуална бъдеща книга. Стихотворенията, двадесет и четири, внимателно подбрани от Данчо и Живо /Живодар Душков/ бяха на трагично отишлата си предна година, едва навършила горния брой години Доротея Веселинова Дойчинова.

    "Буйно метежни като Водите на Голямата Синя Река, наситени със спомени и видения като необятното й дъно, вечно раздвижени като северния й бряг, брегът на Сексагинта Приста, стихове на мъдра не за годините си, чиста като дете, витална и лъчезарна....Древна и вечно млада. Боже мой , та това е русенската Петя Дубарова" - това е кратката анотация, която предадох на Кънчо Бакалов, тогавашният председател на фонда, вечна памет и нему. След половин година , в съцветието на Пролетта на 1994-а излезе посмъртната книга на Доротея Дойчинова "24 стихотворения" под съставителството на Йордан Йорданов и Живодар Душков и чудесното предисловие на последния.

    Ако днес беше сред нас щеше да изпълниш четиридесет и петото си лето. Но днес си в оня свят , където няма , няма , няма болка.

    Почивай в мир и цветни сияния, неповторима и лъчезарна, Доротея!

 

                                             ДОРОТЕЯ ВЕСЕЛИНОВА ДОЙЧИНОВА (1968 - 1992 )

    

ЩЕ ЗАПАЗИМ ПО ЕДНА МОДЕРНА НАСМЕШКА

над очите паунови на делника.

Ще забравим, че сме се излюпили 

от глъбините на кошмара.

Ще забравим водните кончета,

които се плезеха на морето.

Ще забравим за вярата, 

ще забравим, че се е вкаменила

във белите останки на морето,

за да запазим самодоволството си

и да повярваме, че още съществуваме.

 

Бузите ми пулсират

от изтезанието на въздишките.

 

АЗ СИ ТРЪГВАМ

без нищо да взема.

Аз си тръгвам без нищо

                     да дам.

Аз се чувствам съвсем

                     непотребна.

Аз съм "нищо" и всичко.

             Не знам.