Две писма-отзиви на проф. Симеон Янев за белетристичните книгите на Владимир Луков „От кал, камък и злато“ (2019), „Мястото, откъдето започва безкраят“ (в два тома – 2012 и 2014), „Народът, учителят, писателят“ (есеистика и публицистика – 2015 г.) и „Бог, народ, личност, народ Бог – българският изход“ (публицистика, 2002 г.)

Драги Владо,

Бавно и в размисъл дочетох последната ти (по реда на получаването) книга „Народът, учителят, писателят” (2015).

Сега, когато съм чел и четирите, мога да кажа, че възприемам твоите книги като история на едно прераждане.

В различни жанрови формиот документалната проза до есеистичната публицистикати свидетелстваш себе си от наталната невинност до духовното проглеждане. Вечна тема – вечен сюжет в личните свидетелства на един искрен човек, какъвто безспорно си ти, тъй като дори сънищата или най-фантасмагоричните преживявания, които пресъздаваш, са лъчезарно искрени.

 

Едновременно с автобиографичните свидетелства, ти изграждаш ненатрапливо биография на времето в рамките на последния малко повече или по-малко половин век.

 

Намирам това за ценно качество на твоята проза и останах учуден от едно твое изказване някъде във фейсбука, където твърдиш, че задачата на писателя е да описва само лично преживяното – цитирам по памет.

 

Иначе книгата ти, чието явяване, както признаваш, си преживял драматично, е наистина възможно да е предизвикала подобна колизия, защото си нагазил в най-табуираната тема на днешната конюктура.

 

Сегашните режисьори (да не кажа цензори) не обичат да се пише и говори така; те искат личното и само личното дори в нелицеприятните му подробности, а ти си зачекнал много социални проблеми не от миналото, а от ставащото днес.

 

От ставащото днес са проблемите, които тълкуваш в Ботевата поезия, а няма как да не виждаш, че именно Ботев е най-атакуваната личност у нас под давлението и с участието на лица за които нищо сакрално не съществува.

 

Ти бъркаш в раната, Владо.

 

Не знам в какво точно се е изразило насилието спрямо теб, но самото ти мислене няма как да не ги предизвика, още повече, че за тях отрицанието е повече от хляб; то е кариера.

 

Що се отнася до разпознаването на народа не в масата, а в няколкото личности, които го въплъщават, ти си напълно прав в плана на миналото, но мисля, че съвсем не случайно не споменаваш нито едно име – било на поет, на писател или философ – от съвременните, защото (и тук е трагедията) в превратните събития, които преживяхме, не се намери нито един, който да разпознае измамата, представена като демокрация и да заложи себе си зад откритието.

 

Напротив – като физически сбор нашите интелигент-уалци излезе, че се срамуват от народа си и са склонни в отношението към него да играят ролята на прокурори, отколкото на духовни водачи.

 

Това, според мен е и причината гигантските и главоломни превратности, които преживяхме да останат без литературен аналог.

 

Много пъти съм припомнял тук твърдението на Ницше, че история, която не е превърната в художествена творба равна по мащаб на случилите се събития, няма шанс да събуди (у народа) инстинкта, а това от своя страна е най-красноречивото доказателство за отсъствие на духовни водачи.

 

Но нека не се разпростирам в отклоняващи разсъждения.

 

Въпреки, че на места си прекалено обстоятелствен, аз мисля, че ти си изорал своята нива.

 

А понеже всеки твой текст заразява с енергия, ще ми се да вярвам, че ще го правиш все по-убедително.

Бъди здрав.

Стискам сърдечно десницата ти.

 

Симеон, 09. 2019 г., Нови хан

 

 

***

Драги Владо,

 

Верен на навика си да чета два пъти с достатъчно време между тях започвам писмото си след днешното второ и бавно четене на "Бог, народ, личност, народ, Бог - българският изход"(2002). Но не мога да се въздържа да не започна с емоция: много силен текст!

 

Пипаш направо в раната.

 

Мнозина я знаят и виждат, но теб те боли.

 

Само че за разлика от мнозина не охкаш, а търсиш аргументи: причините, следствието, резултатите, възможностите... И си казал нещата, както бяха и уви! – както още са.

 

Най-важното ти достижение, което прави цялата ти работа иновационна, е че си избрал (и удържал) изцяло духовния подход към явления и факти, традиционно разглеждани само социологически.

 

Тук нямам предвид само въвеждането на Бога и най-честите позовавания на Библията, но и това, че търсиш причината за катастрофалния преход в липсата или по-точно в имитацията на така нужните в такава ситуация духовни водачи.

 

Така мисля и съм го писал не еднократно и аз.

 

Друг е въпросът, че това не се харесва никому.

 

Разсъжденията ти за вината на интелигенцията са убийствено точни.

 

Не смея да я нарека "нашата" и се съмнявам в уместността да бъде определяна и като интелигенция, защото такова падение и то масово едва ли биха могли да си представят и д-р Кръстев, и Боян Пенев, и въобще всички писали по темата.

 

Много сериозно си защитил разбирането си за разликите между народ и нация.

 

Разграничавайки се от Шпенглер, ти тълкуваш понятията в унисон с една нова, не съществувала в неговото време ситуация – глобализацията.

 

Аз не съм сигурен, че тя е неизбежна, не само заради Брекзит, но и защото ми се струва античовешка, обречена, защото не отговаря на природата на човека.

 

Но за пораженията й съм напълно съгласен с теб.

 

Тя унищожава най-ценното у човека и у народа – самобитността му т.е. погасява най-ценния му дар от Бога – самата божа искра…

 

Ти си го казал много убедително не само с библейските примери, но и с цитираното от Попър, Ортега-и-Гасет и с извадката от онова писмо на Левски до Каравелов.

 

Изобщо емпиричната ти подложка е много, много силна.

 

А е силна, защото подкрепя ясните ти идеи.

 

Не трябва да се каеш, че си написал тази своя изповед, а по реакциите на тези, които са я чели (споменаваш Енчо Мутафов) да повярваш в себе си.

 

Когато един Енчо Мутафов казва, че не може нищо да каже, това е най-високата оценка, която може да се чуе от неговата уста не защото е съгласен с всичко, а защото си надмогнал и ума и самолюбието му.

 

Иска ми се още много да говоря по конкретиката, но вярвам, че и от казаното се разбира отношението ми. Мисля, че непременно трябва да продължиш работата по този твой толкова необходим в историческия момент за народа ни труд.

 

Стискам ти ръката, приятелю.

Твой: Симеон

07 октомври, 2019 г.

 

Бележка: Писмата са публикувани в  книгата на Владимир Луков "Овечностено време", 2020 г.
https://svobodenpisatel.org/…/2013-01-09-…/1004-simeon-yanev
http://svobodenpisatel.org/…/2012-12-31-12…/8-vladimir-lukov