в една спонтанна кореспонденция (2019-2020 г.) между мен като поет и писател и проф. дфн Симеон Янев като писател и литературовед

Със съкращения

от книгата ми „Овечностено време“, 2020 г.

***

Фридрих Ницше

Само извървените мисли са ценни.

***
Хосе Ортега-и-Гасет

Докато не се преоткрие у другиго,

човек не може да намери себе си.

***
Емил Чоран

Единствено тези,

които говорят само за себе си,

за изживяванията и изпитанията си,

могат да попаднат на някоя истина и да направят значими открития…

 

***

Драги Симеоне, здравей приятелю!

Вчера ми се обадиха от пощата, днес получих пратката.

Благодаря за книгата и за автографа в нея! Дай, Боже, да сме живи и здрави и да удържаме заченатото ни приятелство във висините на словото – че там, струва ми се, то е като кристалите – едновременно и твърдо, и чупливо.

Седнал на една пейка пред пощата – от всяка дума, която внимателно прочетох от титулната до 12-та страница, почувствах още по-осезателно, че сме сродни по общи нагласи и светоусещане души.

Показателни за това се оказаха и цитатите от Киргегор, Ницше и Айн Ранд (автор, когото не познавам), които (цитати) един след друг предхождат съдържанието на книгата ти и които като отделни обобщени погледи или гледки се наслагват кумулативно, за да се виждат после по-ясно вътрешните токови линии и движения на ставащото в съдържанието (или в душата на Книгата ти), а също и да се откриват невидимите връзки между отделните негови загатвани (и отгатвани от читателя) художествени фрагменти.

Това видях на първо време в дванадесетте страници на твоите „Биографии на отрепки“ – сигурно, защото още като студент-задочник по география и философия в Софийския университет бях силно впечатлен от изследователските и откривателските възможности на кумулативния картографски метод, който, вероятно знаеш, опира до това да се наслагват една върху друга две или повече специални географски карти (прозрачни; по-рано на паус, сега – цифрови, компютърни), за да се открои следващата или търсената от нас; или за да се открои изобщо в най-голяма степен необозримото богатство от пространствени и времеви връзки, съществуващи между различните явления и процеси в природата и в обществото. Кумулативна способност, разбира се, има и вътрешният ни духовен поглед по отношение на многообразните духовни явления и процеси, които стават в душите ни.

Преживяното от нас (и от обществото ни) наистина, ако позволява, трябва да бъде превръщано в художествена творба. Такова е и призванието ни на писатели. Записал съм го и аз същото върху гърба на книгата ми „Мястото, откъдето започва безкраят”, Том втори, Книга за (не)удачници, 2014 г., а именно това: „Личният живот като художествено произведение…”

Увлякоха ме първите страници на книгата ти, драги Симеоне, ще чета и нататък.

Бъди здрав, за да твориш!

От сърце: Владо

23 октомври 2019 г., Правец

 

***

Драги ми приятелю,

Дано не те изморя с тоя двутомник.

Съжалявам, че трябва първо да четеш него, защото го предхожда друг, който е излязъл много отдавна под заглавие "Биографии на писатели, генерали и трети лица" (1983 и 1986 г.), от който нямам екземпляри. За разлика от този (двутомник – „Биографии на отрепки” – б.м. В.Л.) там действието тече в две посоки; едната е разказ за живота на Йовков от Балканските войни до връщането му от Румъния през 1927 г. вече като голям писател и едновременно живота на този Петканов, пишещ книгата. Там са обхванати събитията от 1912 до 1927 в исторически план и в настоящ за книгата от 70-те, 80-те при социализма в България. В историческия план герои са исторически фигури: царят (Фердинанд), генералите Фичев, Вълков, Русев в събитията 1923-1925. В настоящия за повествованието план (в „Биографии на отрепки” – б. м. В.Л.) центърът е Петканов и типизирани фигури на писатели от онова време. Важна свързваща фигура между двете реалности е призракът Бобевски – действителен писател от онова време. Идеята е да се обхванат най-важните събития за България от ХХ век, като в добавките към "отрепките" ретроспективно се обхваща и Девети септември и няколкото жестоки години след него. Казвам всичко това за да ти спестя неяснотите от това, че направо те потапям във втория двутомник.

И така драги ми приятелю, ще четеш книга с герои – реални лица, редом с измислени, с призраци и видения. Дано, дано не те изморя.

Бъди здрав и търпелив.

С. 24 октомври 2019 г.

 

***

Драги Симеоне, здравей!

Навлязох вече в Книгата. Увлича ме.

Асоциирах вече Петканов с теб като писател. Забелязах го и с помощта на уточнението под черта на стр. 20. Разбира се – и в другите твои "герои" си донякъде ти.

Подозирам на първо време или по-скоро схващам, че това което написа като отзив за моята книга – че тя е "биография на времето..." – важи в пълнота и за твоята.

Заглавието се разкрива и оправдава като повествование на всяка следваща в прочита ми страница.

Боя се отсега да обобщя – но ако взема пред вид "грехопадението като вечна съдба на духа" (Хегел) или чисто теологическото – че сме "паднали на Земята същества", – то биографиите ни наистина са или няма как да не са в повечето случаи, или поне няма как да не са в повечето моменти от личния ни живот "Биографии на отрепки".

Достойният е в нас,

но е кажи-речи непостижим от самите нас в условията, които ни се натрапват като необходими изпитания.

Но да не бързам...

Книгата ти е с мене и в "дългите" ми пътища между Правец, Трудовец и Ботевград...

И в паметта ми са вече някои твои прозрения, например това – "Орисани сме на вечност!

Вечността е величие, покой и самото време мълчи преклонно пред величието и покоя."

Бъди здрав, за да твориш!

С братски поздрав: Владо

26 октомври 2019 г.

 

***

Драги Владо,

досега за шест години имам не повече от десет души прочели сериозно книгата. Ще те помоля да я четеш така, че в твое лице да имам човек, който да не спестява нищо и хубаво и не дотам. Затова чети спокойно и ако искаш спорадично споделяй, защото така ще имам възможността да следя как по етапно се възприема текста – на пристъпи и спадове... Но с това не те задължавам. Ти избираш как ще четеш.

Стискам ти ръката.

С., 26 октомври 2019 г.

***

Драги Симеоне, здравей!

Няколко думи за Първата част от Книга първа.

Бъди сигурен – както и аз съм сигурен, че Книгата ти се сбъдва у мен като твой или неин читател.

В първите й около 150 страници ти си увековечил времето на Преходаи не как да е, а като разгънато вътрешно душевно и духовно пространство главно у Петканов, Паунков, Руйников и другите – с цялата му динамично променяща се атмосфера; с присъщите й психични явления и процеси; с качване и спадове в налягането й – с бурите, ветровете и затишията, с високата и с ниската й облачност, с мълниите, громолите и трясъците в нея. Увековечил си времето на Прехода главно като изпитание на писателската и научната интелигенция (ако мога така да се изразя) – с провалите й, с нищетата й, със заблудите й; с пораженията, които тя самата е нанесла на обществото ни; с безличието й в битките между доброто и злото, с "усърдието" й в размиването на вътрешната динамична граница между доброто и злото, с опита й да "побратимява” истината и лъжата, светлината и мрака. (Руйников е типаж на обезличените в превъздигането си "интелигенти" – нито горещ, нито студен, а "хладък"; човек който не взема ребром страната нито на злото, нито на доброто и затова сполучливо е показан от теб като изплют из устата на Бога – както се казва нещо подобно за такива като него в Евангелието).

Увековечил си в динамиката и в пространството на времето вътрешните и външните наши социални промени.

Забелязал си появата на новия тип "демократичен" и "глобализиращ" се човек – на човека, еманципиращ се от самия себе си; на мутрите с голите глави, с дебели вратове и бицепси.

Видял си и си разкрил всъщност истинското лице или както сам се изразяваш – "голата истина на мирната революция" в България. И то по начин, сходен или по който върши това Н. Бердяев за Руската революция от 1917 г. с видяния от него "нов тип руски човек – настъпателен, дисциплиниран, гладко избръснат, със стегната до врата куртка; човек който знае какво иска и как да го направи, как да осъществи "идеята" с труд и с пот на челото всеки да яде хляба си” – противно на днешните наши "бизнесмени", "борци" и биячи с дебели вратове и златни синджири на шиите си.

Видял си също и типа днешен човек с черен костюм или шлифер, с черни очила, с тънка вратовръзка, с варосано лице и с идея в ума си как да живее охолно върху гърба на другите...

Чета наистина Книгата ти, драги Симеоне – вероятно както никой друг не би я прочел като мен.

Основанието ми за това твърдение можеш да го видиш в снимката по-долу (факсимиле – стихотворение от стихосбирката ми „Пролом”, 2001 г., раздел „Дървото българско”) – приличаме си вътрешно – с тази разлика, че аз съм наистина неук и груб.

Писах ти по-рано за казаното от Конфуций: "Когато съдържанието е повече от формата – това е грубост…” У мен е така.

А у теб, драги Симеоне, и съдържанието, и формата са в повече; намират се в хармонично вътрешно единство.

Наченах и Енту

Започва прекрасно с казаното от Достоевски, с описаното от Херодот, със срещата на Петканов; с преживяванията му с Енту – „годеницата на Бога”...

Думите ми станаха много.

Бъди здрав!

С братска прегръдка: Владо, 02 ноември 2019 г.

 

***

Драги ми приятелю,

Аз наистина съм дарен да прозра в твое лице най-желания мой проницателен читател. Пишеш ми, че нямаш литературно критически опит, че не се чувстваш професионалист и същевременно превръщаш собственото си осезание в низ от низ тънки проникновения за които много автори могат само да ти бъдат искрено признателни. Защото, драги ми приятелю, в твоето мислене и писане няма нищо фасадно. Без да работиш с термини, ти много добре улавяш и изразяваш механиката на фрагментарното писане, флуидната му природа, калейдоскопичния му принцип на действие, който ни дава свободата да приемем правдоподобно смесването на фантастично с реално, на възвишено с низостта и посредством това, да осъзнаваме играта на асоциациите, които "връзват" повествованието.

Когато преди четиридесет години в онова административно йерархизирано литературно общество, аз започнах да пиша така, нямах никаква сигурност, че ще бъда разбран. И наистина след тогавашните ми "биографии" по хоризонтите проехтя гръмотевичен тътен, но за моя изненада, слънцето просия зад облаците. Без това да засегне йерархиите.

Сега се случи обратното.

Писах книгата без никакви илюзии, че ще предизвикам йерархиите, а колкото да спечеля стотина съмишленици зад стотината приятели на които разчитах. Оказа се, че само загубих илюзиите си да имам и толкова. Затова, драги ми Владо, най-много ме зарадваха ония твои думи: "Бъди сигурен – както и аз съм сигурен, че Книгата ти се сбъдва у мен като твой или неин читател."

И не само читател – сигурен съм.

Вече си разбрал, че в компютърното общение аз нямам нужната опитност. Ето и сега, без да го искам, се смени шрифтът на писмото ми.

Затова те моля да ме извиниш за неугледно-несръчните ми писма.

Твой: Симеон, 03 ноември 2019 г.

 

***

Драги Симеоне, здравей приятелю!

Между моментите, в които наченах и приключих (преди малко) да чета Енту, ме споходи и се разгаря(ше) желание у мен да ти кажа, че трябва час по-скоро да извадиш тази твоя същинска Книга от Книгата ти, да я реорганизираш – може би като запознаеш читателя някак накратко с Петканов (с развода, с времето и с веруюто му – знам ли!) и обхванеш момента на появата на Дара или Да-ру на митинга – и да издадеш тази твоя същинска Книга с едноименното й заглавие Енту.

Но, забележи – не те съветвам, а само споделям сега това с теб (защото – знам ли!) какво точно желание се появи и се разгоря у мен докато четях Енту (Дара, Да-ру), "годеницата на Бога". Може би по такъв начин искам да ти кажа най-общо какво повече или най-много сега-засега! ми харесва от Книгата ти „Биографии на отрепки“.

Впрочем, Енту отхвърля или надхвърля, или дори – ако щеш – не се подчинява и не приема над себе си това „свое“ общо заглавие – „Биографии на отрепки“.

Тя е звезда.

Ето и представата ми, която се свърза или произтече от желанието ми.

Енту е (или ще бъде малка), но наситена с високо духовно съдържание Книга. Не я сравнявам – съотнасям със „Сидхарта” на Херман Хесе: „малка“ негова книга, но с много истински читатели.

И едно отклонение.

Енту ми напомня как ми се яви „Сидхарта“ някъде около 1974 г.

Хвана ме срам като начинаещ учител от това, че се налагаше именно като учител да изляза от селската ни книжарница без да си купя книга. И за да превъзмогна срама си (по-скоро от себе си, отколкото от книжарката), реших да си купя най-евтината книга – която и да се окаже тя. Оказа се тънка книжка с нищо не говорещото ми тогава заглавие „Сидхарта“, което обаче, после, в Книгата на Хесе ми проговори полифонично.

И виж сега, драги Симеоне – като че ли точно Енту (или Дара, или Да-ру), „годеницата на Бога”! ме наговори да ти кажа искрено какво желание ме споходи докато четях „Енту“.

Бъди здрав, за да твориш!

С поздрав от сърце: Владо, 05 ноември 2019 г.

***

Драги приятелю,

Твоето последно писмо е още едно потвърждение за едно колкото внезапно, толкова и радостно единомислие.

Отдавна, отдавна може би още в първата година след излизането на книгата ме осени идеята да подготвя "Енту" за самостойно издание макар и не точно във вида и обема, който ти си прозрял. Имам още две новели, писани в различни години по тематика и изпълнение близки на чудесното в Енту. Едната има заглавие "Завръщане" и е печатана в "Пламък" някъде в края на 60-те, а другата "Нимфетично" е писана в началото на това десетилетие и е печатана в сайта "Литернет". Имам още две такива с преживени очуднени сюжета и все се надявах да напиша и тях, и така да събера една компактна книга за нереално-реалната любов.

Сега вече не си вярвам, че наистина ще напиша тези два неосъществени сюжета, защото вече не се надявам да изживея ония чувства, които правят възможно очудняването, не напълно в смисъла на Шкловски. Съзнавам това като наказание за лекомислието с което съм отлагал, онова, което не търпи отлагане и издимява като младостта.

Не знам и дали ми е дадено време и сили за да издам "Енту" във формата, който си провидял ти.

Но стига ми и тъжното удовлетворение, че познавам човек, който по свой път е отгадал някогашния ми замисъл, а това е свидетелство, че "Енту" е намерила своя най-точен читател – огромна награда за мен.

Благодаря ти, приятелю.

Бъди здрав и не хаби сили във всичко, което отлита в мига.

Твой: Симеон 06 ноември 2019 г.

***

Драги Симеоне, здравей!

Честит Празник, честит рожден ден, приятелю! Желая ти здраве, дълголетие и още прекрасни и неумиращи творби. Здрави да са и близките ти! – че без близките нито радост има... нито кавги.

***

Чета Книгата ти. Бавно я чета, предимно вечер, на промеждутъци; не ме задължаваш да я чета; не се чувствам задължен; увлича ме; учи ме; научавам; навлизам в мира ти и ти в моя. Тя самата предполага бавно и проникновено четене. Вътрешните й връзки (между отделните глави – и абзаци даже) са устойчиви. Не обременяват паметта ми и не се губят в нея. Това ме улеснява – дава ми възможност да се съсредоточавам в личните си ежедневни и творчески работи. (Впрочем, притиска ме една моя книга с избрани стихотворения „Слънчев пояс” – зададена е като заглавие и номер в Библиотеката за отпечатване през тази юбилейна за мен година, ала вероятно догодина ще излезе – живот и здраве да е!)

Сега обаче, когато (вече) съм навлязъл сравнително по-дълбоко в Книгата ти, налага се да ти призная, че едва ли бих могъл да съм в състояние да оценя достойнствата й – висините и дълбините й на места са главоломни за мен. А и, напомням ти отново, нямам литературно-критичен опит; не съм професионален литератор, за да мога да го направя успешно това. Но ще ти кажа откровено какво по усет откривам – или виждам и чувствам.

Впрочем, писах ти в предишното си писмо, че показателни (за първия ми досег с Книгата ти) се оказаха и цитатите от Киргегор, Ницше и Айн Ранд (авторка, която не познавам) – цитати, които постъпателно предхождат съдържанието на книгата ти и които като отделни обобщени погледи или гледки се наслагват кумулативно, за да се виждат после по-ясно вътрешните токови линии и движения на ставащото в съдържанието (или в душата на Книгата ти), а също и да се откриват невидимите връзки между отделните негови, загатвани (и отгатвани от читателя) художествени фрагменти..

Да, това ти писах, защото го видях от пръв поглед още в дванадесетте прочетени страници. А сега, благодарение на стотината прочетени страници, ще добавя. Ти просто си дарен с вътрешен (духовен) поглед, способен кумулативно да наслагва една върху друга множество вътрешни (духовни) гледки – и то такива – с високи духовни резолюции (както това би се уточнило на съвременен „фотографски“ език), а и в същото време способен да ги отделя и да ги фокусира пак кумулативно със ставащото в тях, със съ-битията – лични и обществени.

В резултат на това описваните градски улици и площади (особено вечер или на свечеряване) с митингите и с митингуващите в тях, с шествията и с демонстрациите, с движенията на някои от митингуващите от митинг с една политическа окраска в митинг с друга политическа окраска, а също „улицата на тишината“ с „тая топла, гореща, кипяща, лавинообразна, изпаряваща се или втечняваща се, флуидна или втвърдяваща се гмеж“, с вътрешните движения на светлините и сенките във „вечерните митинги”… и в душите на минингуващите (най-вече в душата на Петканов)… се потапят или плъпват, или възлизат като обща духовна гледка в атмосфера на загадъчен импресионизъм с оттенък на мистичност. Тълпите в нея са слепи, движат се хипнотизирани като сенките в пещерата на Сократ и Платон, но „отрепката“ Петканов е сензитивен – излизал е от пещерата, виждал е извън нея неща, които другите не са виждали; надарен е с висока и болезнена чувствителност – до там, че след сблъсъка му със „службите“ (които му подлагат крак, за да не замине в чужбина) и особено след развода си и след срещата си с призрака (си) Бобевски, вижда посред бял ден „небесната“,„кристална“ или „въжена стълба“ с „кокалестия човек”...

Увлича ме, драги Симеоне, като читател такава литература, която с художествени средства и с майсторски (бих казал) употребявани психологически похвати разкрива не само „грубата злободневна действителност“ в нас и около нас, но и фантастичността на същата тази привидно груба действителност, в която живеем или по-скоро, която сме.

Като открит от мен връх (в стотината страници) на такова художествено майсторство у теб ми се представи фантастичността (изживяна и от мен като твой читател) на обрисуваната като напълно „действителна“ среща на Петканов с мистичното бих казал женско същество Енту, жителка на града на Светлината Ур Халдейски – жената, която „пази да не потече кръвта“.

Впрочем цялата 14 глава от Книгата ти я виждам и я преживях като връх на художествено майсторство, което не отстъпва или което се родее с майсторството например на Херман Хесе (в „Степния вълк“, в „Игра на стъклени перли“, в „Пътуване към Изтока“...) или дори това – на Умберто Еко в „Името на розата“.

Обратно – „грубата действителност“ в Книгата ти я съпреживях почти органично – и затова напълно духовно – в или при погребението на Руйников.

Но – да галопирам.

Майсторски пресъздаваш и разкриваш (съвсем органично – да го нарека) социалният стереотип на мислене и поведение на академичните хора и на академичната общност, а също и социалния стереотип на мислене и поведение на „главените” или на „набедените” писатели – на писателите на статуквото, на писателите, служещите повече на идеологията, отколкото на Истината (Руйников и себеподобните му са осъдени просто да преживеят банкрут – и те го преживяват в Книгата ти.). Те, разбира се, са ти напълно познати. Те като социални човеци са твои колеги. Паунков, Кичеков и другите като напълно социални човеци са наистина отрепки. Те не виждат в себе си или не са се срещали с „вътрешния човек“ (ап. Павел, Гьоте, Юнг, Яворов) в себе си, когото аз наричам Слънчев. Затова условията на Прехода ни към демокрация и пазарно стопанство ги заставят да се покажат сами пред себе си, а също и пред другите (в тяхната им „академична общност”) такива, какви то са – отрепки наистина.

Но те в социалния си стереотип на мислене и поведение – в борбата си за хляб, за власт, за пари, за привилегии – достигат свои вътрешни висоти и изричат истини, макар и с повратен характер, които читателят не може да не забележи и които не може да отмине с лека ръка. Такава „повратна“ за тълкуване истина се съдържа например в следните думи на Руйников:

„Малките народи нямат право на убеждения, а техните писатели – още по-малко. Никое малко отечество не е по-важно от голямото Отечество, което идва със своята голяма идея, за да обнови света...“

Такова всъщност е веруюто на Социалния човек и то е истинно – социалната практика го потвърждава като истинно. Както е истинно и веруюто на вътрешния, на Слънчевия човек у нас, а именно това, че всеки има право на убеждение и на „голяма идея“ – бил той малък или голям човек или народ и че същият малък или голям човек и народ също може да обнови света. Или поне обществото си. Идва ми наум Левски.

***

Ценното в Книгата ти, драги Симеоне, е и това, че почти на всяка страница (от прочетените стотина) мога да си извадя или да достигна до истина, която ме води до себепознание и свобода. И няма съмнение, че аз (ще) съм един от малцината й днес нейни читатели-адресати. Но уверен съм, че и в утрешните си дни и времена тя ще си открива читатели (от моя сой или нагласа), а също и бъдещи свои литературни изследователи. Панорамата на времето, което тя представя и увековечава, предполага това да бъде така.

Написах ти днес набързо това писмо и те моля да ме извиниш, ако се е случило на места като Луков да огазя лука.

Бъди здрав!

С братски поздрав: Владо, 27 ноември, 2019 г.

(...)

***

Драги Симеоне, здравей приятелю!

Два дни бях на градината си в Трудовец. Преспах една нощ там. Без телевизор и компютър, на петдесет сантиметра от земята, под нощната си лампа подхванах втората Книга на Книгата ти.

Смути ме отначало първия рецитал на г-н Цеви. Но после – колкото повече напредвах в съдържанието й, толкова повече ме спохождаше чувството и още толкова по-трайно нарастваше у мен усещането, че чета не толкова български, колкото световен писател. (Надявам се да не те стряскат тези мои думи.) Даже опитвах да те припозная в някого или някого от тях да припозная в теб.

Не успявах.

Автентичен си.

Същевременно придобивах чувството, че Книгата ти е претоварена като някакъв презокеански кораб, който обаче, управляван от вещ и прозорлив в изкуството на навигацията капитан, плава с товарите си устойчиво и сигурно – както би се изразил Хегел – „в тихите простори на мисълта, където духът е в себе си при себе, свободен“ (цит. по памет). Заедно с това мое чувство се прокрадваше и подозрението ми, че тъкмо „тежките товари“ в съдържанието на Книгата ти я правят поносима за малцина нейни истински читатели.

Впрочем, сам ти ми писа, че тя е прочетена от много малко читатели (десетина ли бяха!) – а аз констатирам сега-засега за себе си защо това (би могло да) е така.

Всъщност, и аз самият едва ли бих се оказал неин истински читател, ако не бяха нарядко разположените у мен духовни репери – книгите, които по една или друга случайност съм прочел съвсем непреднамерено и стихийно много преди твоята и които ги споменаваш и/или цитираш. Включително Епоса за Гилгамеш и древно-шумерска поезия; Бхагавад-гита и части другите индийски епоси, каквито са Махабхарата и Рамаяна; книги и неща от Библията; книги на арабските поети, включително Фирдоуси; неща от Авицена, Балтасар; целият Платон; почти целият Хегел; Шопенхауер, Ницше; неща от Юнг, Фройд, Адлер, Жан Пиаже… Неща от двата големи тома, които имам на руски – Мифы народов мира”…

Да не изброявам и другите, драги Симеоне.

Разбираш вече за какво става дума.

Разбираш с това и докъде мога или пък докъде бих могъл аз да разбера теб като писател.

А също – бих казал – и като психолог.

Но нека и да подчертая сега и това, че аз и като читател съм аматьор, а не като теб – професионален читател; дисциплиниран.

Личи това и научих това от Книгата ти.

Научих и това, че съм пропуснал, някои автори и техни книги, които ти задълбочено си прочел и познаваш – инак героят ти г-н Цеви не би се оказал толкова вещ философ и мъдрец под прикритието на „окултизма“ си.

Укорих се дори, че много малко съм успял като млад да прочета от двата тома на Кант – за да не кажа почти нищо. (Не ми допадна Кант по-него мое „младо” време, а по-късно не му обърнах внимание, ако че той е на едно от челните места в библиотеката ми.) Иначе щях по-успешно да партнирам на Софрон и особено на Елиас, чрез когото образите или биографиите на „отрепките“ се изясняват методично и безукорно в Книгата ти.

Не зная какво ще става след 170-тата страница нататък – поех ангажимент да ти пиша в процеса на четене на Книгата. Но това което дотук подразбрах е, че „отрепките“ са два вида. Паунков, Дунков и Кичеков са „отрепки“ по природа и дори, вторично, социално, амбицирани да са именно такива в името на „научните си и писателските си кариери“, на службите си, на „славата“ си (славогонци) – въпреки краха си – у Дунков психически, у Кичеков – социален и политически (много, много точно и реалистично си описал банкрута му).

Докато Петканов е „отрепка“ – ако мога така да се изразя – по принуда; човек с чиста съвест (чиста кърпа), в която мръсниците или мерзавците като Дунков, Паунков и Кичеков, а и подгласната им Ламаринова – с действия или с бездействия – при всеки удобен случай си отриват ръцете; бъркат и ровят в душата му с мръсни ръце или пръсти – идва ми наум сега стихотворението на Пеньо Пенев „Епоха“.

Петканов наподобява отчасти „нехранимайкото“ на Ботев, но не точно; наподобява и човекът от подземието на Достоевски, но не точно; някак си едновременно е и отхвърлян, и самоотхвърлящ се (отвратен) от обществото ни, което гъмжи от „отрепки“ по природа, и което фактически – ако го имаме все още – съществува върху духовните плещи на такива като Петканов.

На такива като теб, драги Симеоне.

Но да ти призная и това – психологическите ти проникновения в душите на (най-вече) на Дунков и на Кичеков – пък и тези, разкриващи превъплъщенията на „козела“ и „сатира“ Елиас (или разкриващи по-скоро се в неговите жонгльорства и иронии в духа), завидни в полета на въображението (му) и благородни дори на места, наистина ме впечатлиха силно.

А в Двадесет и втората глава направо ме грабна (все още мисля, че Енту е Книга в книгата ти и че би могъл да я издадеш като отделна книга) – не толкова с мистицизма си, колкото с реалността на изразяването му и главно с поставения от Петканов в упор (спрямо Елиас) удвоен въпрос:

„Кажете ми, г-н Цеви? Може ли да се сънува това?“

Може ли да се сънува или да се измисли това, драги Симеоне?

Кажи ми!

Преди време не случайно забелязах и споделих във Фейсбук едно твое, бих казал без преувеличение, гениално откровение (на Истината) като писател и литературен критик, а именно това, че „Литературата е измислица, в която реалното търси смисъла си.“.

Това твое откровение ме порази – някак си – с обратен знак. То надхвърля по смисъл казаното от Набоков: „писателят е измамник“, а и това на бай Славе Македонски – мисля в късият му роман („за Гинес“) „Преследване с татра“ - „Ние, писателите, сме мили лъжци.“.

Кажи ми, драги Симеоне, действителна ли е твоята Енту?

Неприличен е въпросът ми – разбира се.

Дара или по-точно Да-ру, „годеницата на Бога” е истинска литературна героиня, а моята Дорина и/или Дарова е и действителна; бяхме заедно на бригада като ученици; видях я после и като друга жена; работих с нея; преживях я като съм я описал – жив човек в изумителна светлина. Завъртя ми чивията наопаки – усили духовното ми зрение; научи ме да гледам на човека кажи-речи със страхопочитание (когато бях млад) и с почит (днес). И тя (или прототипът й) знае това. Останаха ми и неща от нея, които не посмях да опиша в „Мястото, откъдето започва безкраят”. Защото има „по границата на безкрая” (Аполинер) и места, в които е опасно и да навлизаме, и да описваме. Впрочем, в тях можем безопасно да навлизаме, но не и да сме в безопасност в тях; не и да излизаме безопасно от тях.

Твоята Книга с Дара или с Да-ру („Биографии на отрепки“) е излязла през 2013 г., моята с Дорина („Мястото, откъдето започва безкраят“, първи том) – през 2012 г. и с Дарова (втори том) – през 2014 г.

Дара, Да-ру, Дорина, Дарова...

Та виж сега какво се получава, драги Симеоне – ако при теб реалното открива смисъла си в „измислицата“ - „годеница на Бога” Енту, или Дара, или Да-ру, – тоест в Литературата (ти), при мен „измислицата“ (ли!), тоест, Литературата (ли) намира смисъла си в мен като писател с почти действителните ми герои?

Вероятно става дума за едно и също.

(...)

Мистика ли е това, драги Симеоне!

Бъди здрав, за да твориш!

С братски поздрав: Владо, Декември 2019 г.

 

***

Драги приятелю,

Не съм очаквал съдбата да ме дари с такъв приятел и читател като теб.

Преди може би близо три години пътувах с автобус за Велико Търново и билетът ме събра на една седалка с жена, която бе разгърнала и четеше някаква книга. Седнах, автобусът тръгна и като й се представих излезе, че сме колеги (преподавателка в СУ, но от западни и класически филологии, специалистка по латински и старогръцки). По-точно литературите. Започнахме разговор, тя затвори книгата и до Търново не спряхме. По-внимателен, по-ерудиран и по-прозорлив събеседник не си спомням да съм имал.

Като се познавам колко съм труден на общуване дори при интересен и важен за мен събеседник, щом слязох от автобуса, вече не вярвах, че тоя разговор се е случил с мен. Между впрочем бяхме си разменили телефоните, но уговорката беше, че есента, в началото на новата учебна година тя ще ме потърси първа.

Не ме потърси, а аз понеже съм, както определя себе си Вазов пред Шишманов „студенак” по природа, доста време пазих номера й в регистъра на контактите си и накрая отчаян от себе си, го изтрих или изгубих, без значение.

А между другото бях й разказал за романа си, доколкото той засяга древността и тя не само прояви внимание, но доста внимателно ме поразпита и за това, какво съм чел, как съм го тълкувал и как съм го приложил в книгата си. Естествено, че беше далеч по-начетена от мен, но се възхити от идеята ми и най-вече от това, че цялата игра е положена върху иронията и самоиронията.

Но иронията в нашия случай бе в това, че месеци след като бе изтекло времето на нашата уговорка в дневника на обажданията открих нейно обаждане. Но аз вече се бях почувствал виновен.

После си внуших, че така ми се е сторило особено след като пак го потърсих и не го намерих. Реших най-после, че така го е искала съдбата. Както ти пишеш „в тази наша дяволска компютърна техника безброй дяволи могат да пребивават на върха на иглата.” Особено пък при мен!

Но защо ти разправям тая история?

Сигурно защото искам да знаеш с какъв човек имаш работа и после, защото така ще разбереш, колко много ценя това, че не сме се разминали. Именно защото след като съм прочел прозата ти, знаех (и ти непрекъснато го потвърждаваш), че си Автор дори в четенето.

За такъв читател може да мечтае всеки, който усеща, че „литературата е измислица, в която реалността търси смисъла си”. Ние с тебе го знаем – това ни прави разбираеми един за друг. Какъв по-добър повод за радост?

Здраве за теб за да се радваш на труда си в двете градини!

Твой: Симеон Янев

Декември 2019 г.

 

***

Драги Симеоне, здравей приятелю!

Сега, като прочел вече Книгата ти, мога да кажа за нея следните неща.

Първо. Всичко в нея си е на мястото си – и цялостно, и поотделно, включително Енту.

Второ. Съдържанието й – освен че е във висока степен откровение на истината в художествени форми и средства, е и във висока степен реалността – ако ползвам твоята сентенция за литературата, – открила смисъла си в Книгата ти чрез високото ти художествено майсторство.

Трето. В Книгата си – според усета ми – ти си превъзмогвал и надмогвал многократно самия себе си като автор, а това ми говори, че ти със сигурност сам най-добре знаеш кои са в нея твоите върхови художествени постижения и кои са относително по-слабите й страни. (Понятни ми са в това отношение и възможните колебания, които няма как да не съпътстват самооценката ти.)

Четвърто. Онова, което ме улесняваше в четенето на Книгата ти, е безупречната организация на съдържанието и постъпателното многопланово редуване на повествованието по съответните сюжетни линии и части (ако правилно използвам тези изрази).

Впрочем, бях ти писал по-рано, че ми се налагаше да изоставям Книгата ти (да прекъсвам четенето) и че тя не ме изоставяше като неин читател.

Отварям тук една словесна „скоба”.

Помня как преди години ме изоставяше като читател Книгата на Толстой „Война и мир“ – налагаше ми се на два пъти за сравнително кратък период от време (налагащо ми да върша други неща) да прекъсвам четенето и да опитвам после да го продължа, ала тя ми налагаше отново да чета това, което бях вече прочел. На третия път я изоставих. Всъщност, помогна ми да сторя това великолепната й – според тогавашното ми разбиране – съветска екранизация на „Война и мир“.

Обаче в подобни случаи на ангажиране на времето ми, великолепните книги на Толстой „Възкресение“, „Ана Каренина“ и „Що е изкуство“ не ме изоставяха – повествованията им в паметта ми ме държаха (както се казва – като куче на каишка) по същия начин, по който и повествованието на твоята Книга ме държеше.

Пето. Онова, което ме затрудняваше в четенето и което по-всяка вероятност се дължи на заслабващото ми близко зрение, беше шрифтът, особено курсивът в съчетание с относително по-широките редове за проследяване.

Шесто. За да не сбъркам, ще опитам да покажа сега не върховите ти художествени постижения в Книгата ти, а върховите ми читателски постижения в нея.

На първо място всичко, свързано с Енту и с Петканов (продължавам да мисля, че едно възможно отделно издание на Енту, би могло многократно да увеличи интереса на читателите на художествена литература към теб не само у нас, но и в чужбина), а също и всичко онова, което се явява в повествованието като действителен личен (духовен – психичен, нравствен, естетически, религиозен...) и обществен (институционален) живот на другите ти основни или главни герои – даже и на тези, които се явяват мимоходом в Книгата ти.

Всъщност, не по градация с критерий за това кой от другите ти героите е типизиран и е разкрит, или е показан от теб като писател най-добре в действията и в преживяванията си (защото всички те поотделно се саморазкриваха дълбинно и безупречно пред мен), а по симпатия бих ги подредил.

Симпатизира ми в най-голяма степен многогласовия или полифоничния г-н Цеви (Елиас). След него или дори редом с него д-р Дунков (симпатичен ми стана с това да печели битките си със свръх усилия в безсилието си или по точно в приливите и в отливите на психичните си сили – съветите на Елиас да язди велосипед и да изневери на жена си са безупречни от психологическа гледна точка). Следват Софрон и особено Кичеков (като играчка в ръцете на Съдбата и на политическите богове, на политическите превратности, а и на политическите гафовете изобщо – ах, как познавам такива издигнали се случайно и паднали или падащи после не случайно политически богове; обърнал си с голяма вещина душата му наопаки). Познат ми е и Паунков или – както още го наричаш – Пауна, шестващ победоносно, мачкащ другите като валяк; тържествуващ или триумфиращ победоносно – познавам наистина хора от неговия типаж с неговия психически порядък...

Всъщност усещах като читател почти плътски как се обръщаха пред мен като ръкави душите на „университетските“, на „научните“ и на „писателските“ ти типажи (някои, от които като че ли разпознавах – Полша) – Руйников, Паунков, Дунков, Кичеков... С псевдо-научните и псевдо-литературните им постижения, с лакомията им за университетски постове, с борбите им за държавни награди, за слава... Вуйчовска, Ламаринова, Насекомото, Татунчев... са като рамки, подчертаващи качествата и „славата“ им. Изобщо – разкрил си цялата кухненска пошлост на съвременния бай ганьовски, а и изобщо на съвременния балканизиран университетски живот в „държавицата ни“. Тия хора ще премълчават Книгата ти, драги Симеоне; няма да ти простят за това, че си им обърнал душите наопаки и че си ги разпознал и видял отвътре като отрепки.

Върхови постижения за мен като читател (освен тези, свързани с Енту, за които вече ти писах) са „речите“ на симпозиума, организиран от Елиас – тази на Петканов за душата и тази на Софрон. А също и тази на „второто аз“ на Петканов – на призрака Бобевски. Този Бобевски отначало не го възприемах; даже се чудех защо го въвеждаш, но после и най-вече със злостната и съкрушаваща му реч пред Петканов и той си дойде на мястото; усили и доразкри трагизма на Петкановия живот. Бобевски, разбира се, е част от самия теб, и от мен. Припознах го и в академика Петър Иванов – с фактите за „умиращият“ ни днес народ.

Върхове на художествено майсторство и бих казал проява на висш, на проникновен образен психологизъм в Книгата ти са сцените на погребението на Руйников, на заупокоя на Софрон, на умиращия Елиас, на изпращането му в отвъдното... Присъствах в тях – както и на редицата други сцени с Енту и Петканов, а също в психологическия интериор и екстериор на перипатетиците Елиас, Петканов и Софрон – не само духовно, но и дори физически; органично. Вдишвах от „аромата“ на заупокоя. Преживявал съм го този Аромат кажи-речи като Божие присъствие в един от най-критичните моменти от живота ми. Благодарение на него, а също и благодарение на това, че ми се даде да доловя, а и да се уловя почти физически в символа на Светия Дух като Гълъб – единствения Негов символ, в който Гневът Божий не се проявява – та, благодарение и на Аромата, и на Гълъба не опитах да прекрача парапета като Петканов...

Драги Симеоне, приятелю, Книгата ти днес, може и да има много малко читатели, но е наистина Книга с главна буква.

Бъди жив и здрав, за да твориш!

И още веднъж – Честита и благословена да е за теб и за близките ти – и за всички ни Новата 2020 г.!

С приятелска прегръдка: Владо

01. 01. 2020 година

 

***

Владо!

Приятелю,

Радвам се да те имам сред приятелите си. Така акуратен, така внимателен и разбиращ. Казвал си ми, че се чувстваш несигурен поради липсата на специализирано литературно образование. Анализите ти обаче доказват, че имаш вроден усет, какъвто не може да замести никое специализирано литературно образование. Направил си напълно обоснована дисекция на образите, с която мога да не бъда напълно съгласен, но не мога да не призная личната ти обосновка. А точно това ме интересува като автор, защото художественият образ е оня елемент в художественото цяло, който в най-голяма степен решава успеха или неуспеха на художествената идея. В тоя смисъл личното ти пристрастие е най-добрата мярка за нивото до което е осъществено проникването т.е. разбирането на текста и контекста. Особено ми е важно това, защото романът използва средствата на иронията, а тя изисква подготвен читател за различните си форми.

Благодаря ти, Владо за търпението и за всичко, което направи за романа в сайта на вашия съюз.

Още веднъж приеми най-хубавите ми пожелания за новата година.

Симеон

01. 01. 2020 г.
https://svobodenpisatel.org/…/2013-01-09-…/1004-simeon-yanev
http://svobodenpisatel.org/…/2012-12-31-12…/8-vladimir-lukov