За стихосбирката на Владимир Луков „Съгледвачът“ (1993) – статия, вестник „Утро“, гр. Русе, 1993 г.

Втората стихотворна книга на русенския поет Владимир Луков е озаглавена „Съгледвачът“. Малката пауза между тази и първата му стихосбирка „Човекът с протези“ не е попречила поетът отново да ни подготви и изненада с тези кратки и неочаквани философски вирове, на които ми заприличаха стиховете му. В тях непреходният Дух шества като съставна част от Живота, за съжаление сглобен от преходни явления и състояния.

Този Дух е и конникът „препускащ в полята жлътнали от юлска жега“, и гайдарят, който „дамгосва душите ни...“, и случайният минувач с оръфаното сако в тълпата на пазарището, и най-вече приятелят на поета скулпторът Кольо Желязото (негова творба е на снимката на корицата).

Тази книга е разделена условно на четири раздела, които всъщност наподобяват поема, като поетът наистина защитава заглавието си. Защото при всички случаи „Съгледвачът“ е не само поезия, но и виждане във всеобхватната духовна перспектива. То е загатнато в трите основни части на книгата.

В първата се разгръща погледа на човека – изконен жител на света. През своя живот, внушава Владимир Луков, този бродник е преодолял не едно или две житейски изпитания, но в „прехода между вода и суша, в мига между минало и бъдеще“ той е укрепвал своя поглед – видял е, че не е сам, и че има кой да му подаде ръка. А има ли нещо по-хубаво от това Съдбата да ти подари ръката на ближния?

Във втората част на стихосбирката-поема погледът на лиричния герой е вече от по-друг ракурс. Това всъщност е погледът на мисълта. А тя е по меандрите на родната река Янтра, която тече край Ценово (родното място на поета) и кипежа на веслата на лодките, в картините и музиката, отразяващи миналото на древния Сексагинта Приста. Този поглед е побрал в себе си болката и радостта от живота.

Чертае непосилен път

извивка, по която идват

викачите на радостта...

И още:

Но спуснали завеси тъмни

душите ни дори не чуват

как Слънцето до изнемога

взривява пластове тъма...

Третата част изцяло е посветена на Пътя към духовното. Знаци, метафори и смисли са трасирали това пътуване, но всеки, който поеме по него, неминуемо ще стигне до истината за своята същност. Истината, която минава и през утринното Слънце, и през кичури златни кристалчета лед, и през тихите думи на рибите. О, Боже!, и през измамната същност на нещата. И добре че:

В синевата,

в дълбоките ясни простори

нагоре...

в себе си

вече

чезне

орелът!

Сложна е мисловността на Владимир Луков в тази книга – понякога същността на понятията са толкова замаскирани от наслоените метафори, че се губи емоционалният ефект от досега с поетичното слово.

Но нали начинът на писане почти винаги изразява начин на живот. Просто поетът има в излишък много „дърва“ за пламъка на огъня си. А се знае, че голямата Жар ражда дори и птици!..

Йордан Йорданов, вестник „Утро“, гр. Русе, 1993 г.

https://svobodenpisatel.org/index.php/2012-12-31-12-12-03/769-iordan-iordanov

https://svobodenpisatel.org/index.php/2012-12-31-12-12-03/8-vladimir-lukov