Антология * Свободен писател *

 
ВРЕМЕ И ВРЕМЕНА

Погарят ливади... Листа погарят...
Пламват предесенно слънчеви спомени 
в тези златисто-червени ябълки 
с младост налети, с вечност оформени.

Кой да премине оттук и замине 
знаен-незнаен с тиха походка 
и да оръси с тамянен мирис 
вместо с прослава душите ни кротки...

А и да вкуси меда омайващ
преди да надникне в кошера пълен...
(Пчелите – знаят ли кой е Стопанинът! –
вкупом на Слънцето с радост се молят.)

После да види как тича Реката 
с вирове сини на броеница,
как свети над нея тънкият Вятър
и пори вълните й златната Рибка...




ПЪТ

Несигурност струи отвсякъде,
а ти безукорно минаваш...
Кога със стъпки на дете, 
кога без стъпки – отминаваш.

На пейката в самия залез 
облегната е седнал старец.
Той сякаш че във влак пътува 
в глуха линия отправен.

И аз до него там присядам 
и непринудено си спомням, 
че няма накъде да бягам 
далеч от слънчевия поглед.

Но спомням си и туй – пътувам 
отвъд пределите си вече 
тъй както Слънцето нахлува 
с лъчите си в пространства вечни.




ГЪДУЛАРЯТ

Върху лявата му гръд гъдулка златна...
...
Ще речеш, че райски светове бленува – 
толкова навътре и навън... 
в такт игрив душата му се втурва 
и нахлува тъй и тъй във себе си...

Ако че в безброй сърца танцува...

Златни са и струните, в които 
Слънцето така блести, че виждаш 
как се удължават безпределно...
...
А Лицето му... е (повече от) Слънце!




МЛЕЧНИЦА

Аз не зная твоя сой сред гъбите 
и защо си млечна, а и люта...
Нека други да си точат зъбите
и се хранят с тебе до насита.

Нека дирят твоя вреден двойник.
Моят е във мен. (Не го познавам!
Зная само, че е страшно злобен.)
А за твоя знам, че в теб го нямаш!

Нека търсят твоя спорен корен...
(Те ще видят, че и там си божем
гъба във зачатък тъй безформен, 
както е стихът ми в мен положен.)

Но да видят (бих ги посъветвал) 
как дори в човешки тор съзряваш, 
как като лампада после светваш –
чудом да се чудят за наслада ли! 




ЕЗЕРО

Светлее кърваво по залез 
като око на заяк бял, 
излегнат някъде на завет 
под гънката на снежен вал.

Над него и снегът, захласнат 
по залеза, сега блести 
с искрици алени и расне 
скреж във въздуха... Лети

и той във аленочервено  
ведно със сетните лъчи 
на Слънцето, което лее 
кръв във хладните води.

Там ято патици на завет 
твори неземна тишина... 
И моя поглед се явява 
с оголена до кръв Душа.