Вести

ВЛАДИМИР ЛУКОВ С НОВА СТИХОСБИРКА

В края на юни 2009 год. излезе от печат новата стихосбирка на Владимир Луков – “Зраци”. Книгата е дело на Издателство “Пропелер”, София. Тя съдържа над 50 нови стихотворения. Художественото оформление е на дъщерята на поета Тодорка Лукова. Стиховете в нея се предхождат от следното авторско обръщение към читателя.

Драги Читателю,
Повече от година живях съкровено със заглавието на тази книга. Когато обаче реших да го обявя, забелязах две неща. Първото е, че тази прекрасна българска дума “зрак” е излязла от употреба, а второто е, че тя се оказва в правописния речник без формата за мн. ч., в която я употребявам. Дадена е само като “зракове”. А би трябвало, според мен, да е постановена и като “зраци”. Впрочем тя е употребявана в говоримия български език именно и почти винаги в мн. ч. – зраци.

Зраците са лъчи, нахлуващи през пролуки в тъмни или закрити пространства. В природата те се явяват най-често след залез Слънце над тъмните западни ридове, а също и през пролуките на тъмните “крепостни” облаци – кастелатус – като снопове лъчи, осветляващи високата атмосфера. Зраци се наричат и танцуващите в движеща се вода лъчи и отблясъци. Зраците са приглушена светлина. Явяват се и в нашите сънища – “…само в зрачни сънища сънувана” (Н. Вапцаров – из ст. “Пролет”).
Ето и няколко стихотворения от стихосбирката.


МЪЛНИЯ

Светва, просветва далечна и няма…
Няма и намек за говор.
Под озвездените тъмни пространства
тя умълчава простора.
…
Някой някъде може би вижда
как от нейното гърло отвъдно
всичко стаено в думи и мисъл
никога няма да гръмне.
…
Само просветва като в просъница
и се разкрива в душата…
Неуловима и неукротима
мълния на Светлината…


ЗРАЦИ

Златни пендари в плиткия залив
Слънцето,
Вятърът,
Водата
и Пясъкът
коват и леят…
(Блескат светкавици!...)
…А и Поетът,
        който ги гледа
и ги довършва – без недостатък…


ВЕЧЕРНИК

Слиза привечер като хлапак
откъм билото на Планината
и като чувство в юнския злак
пълни със себе си Долината…
Всичко у Него е толкова лесно,
колкото лесно е да повтаряш –
слава, Господи, слава небесни
птици, хора и ангели!
Как го прави?... И да го питаш,
няма как да ти каже…
Както и ти не можеш да кажеш
в своите мисли как влизаш.


КАТАКОМБА

Взрях се внезапно,
взрях се дълбоко
в твоето тъмно подземие…
Да видя… (Какво ли!...)
Видях ти окото
с ужас вгледано
в мене…
…
Боже всевишни, –
да бях избраник! –
без Теб не бих се загубил
        долу…
Тук всички мисли
като пирани
изгризват всичко
        до кокал.


УСОЙНО

В такава светлина – безбрежна,
незаслепяваща… – проглеждам…
(А бях навикнал сред тъма
във себе си да се заглеждам…)
…
Навлезеш ли във нея ти,
едва ли нявга ще узнаеш
кога наистина си ти…
Тъй както аз самия зная –
тъй както и Безкрая знае
кога съм аз, кога съм ти…


ЮЗДА

Сложих на Времето чудна юзда –
от думи, които обича…
Но да го яздя – още не знам.
Няма и кой да ме учи.
Боже, знам ли в тази човечност
как юздата му сложих!...
Хайде, Време… не предположих,
че ще те уча на Вечност…