Критика

МАРИЯ ДАЛАКЧИЕВА – ЛЕРИНСКА

МЪДРА ПОЕЗИЯ, ПОБЕЖДАВАЩА ВРЕМЕТО

Признавам, че когато прочетох за първи път новата стихосбирка с избрани стихотворения на поета-философ Владимир Луков „Сверка на сетивата”, реагирах с чувството и мислите на поет, който се идентифицира с най-ранната си младост.

Аз прелетях бариерата на респектиращата биография на неговата творческа личност, а също и на публикуваните в книгата мнения и оценки за неговата поезия, и се запитах: Какво мога да кажа аз? Има ли какво по-съществено да разкрия от това изпитващо и собствените ни сетива творчество? Мога ли да достигна до същността, която според поета е „многолика” /”Прашинката”/, или „осветявайки другия” – да укрия себе си /”Съкровено”/, или да изчаквам времето, когато...”Всичко се струпва в мига като клада...” /”Пътят”/, или да видя на същия този път великолепието, с което изневиделица се появява Росинант, дръгливият кон на Дон Кихот, ала и пак така, изневиделица дръглив се появава, „...за да изпитва зрението”! Нашето!

Питах се: Защо този поет-философ и географ, изпитател не само на земния релеф, но и на „пейзажа на душата”, пренебрегвайки времената, и виждайки Вселената като прашинка в детската сълза, пита себе си /”Въпрос”/: „Дали съм птица устремена?...”

И защо този поет, когото помня от „Ездачът”, сам носещ душата на птица, я е затворил в „Гардеробът” и се чуди: „Какво ли толкова е сторила птицата, че само в Небето се чувства свободна!” Ала дали това не е сторено заради нас, самите! Дали поетът не предпоставя по този начин друга цел – да измъкне душите ни като птици от клетките на собствените ни илюзии и пропаднали идеали. Впрочем, усещам как този акт рефлектира в заглавието на книгата „Сверка на сетивата” в двупластов аспект – както за самия творец, така и за читателя, осезаващ по свой начин света. И виждам вече, че само поетът е в състояние да извършва сверка на сетивата ни, с които иначе ни е дадено да познаваме собственото си битие.

Четях задълбочено стих след стих. Видях мъдростта, въоръжила метафорите със свойството проникновеност, за да прониква сама трайно и дълбоко в съзнанието ни. С нея преодолявах и своебразната структурираност на стихосложението. А за всичко останало узрявах бавно над тази малка книга, в който потъваха вечерните ми часове... Както, навярно, и поетът така е узрявал...