Известно е от науката и практиката (в случаите на отглеждане на човешки индивиди от животни), че вън от човешкото общество няма човек (няма личност). Следователно, външно, обективно – или както напоследък разните му "успели" хора обичат да се изразяват – прагматично погледнато – водещо у човека е социалното начало.

Но пак същите "успели" хора (прагматично мислещите) прагматично ни внушават (вършейки прагматично противното), че успява оня, който не се осланя на обществото (и държавата), а на себе си, на собствените си сили.

А „противното“, което те, "успелите" хора вършат прагматично, е това, че използват всяка политическа, икономическа, правна и/или неправна, нравствена и/или безнравствена... възможност да яхат енергиите на обществото, за да ги използват така в своя изгода. (Въпреки възможните социални рефлексии на същите енергии – да носят „печалби“ по този начин и на обществото; да увеличават например производството на стоки, които обществото в края на краищата ще ползва).

„Прагматичните“ хора са и тези, които пак така, прагматично, делят обществото (ни) на "социално слаби" и, следователно, на "социално силни" ли!? Или на "енергийно бедни" (квалификация, която наскоро чух да се употребява по телевизията) и, следователно, на "енергийно богати" ли!? Та, тези хора днес, на Първи май, нямат празник. А ако все пак те празнуват, то те, досещате се вече, "празнуват" прагматично – в своя изгода.

***

Първомайските ми мисли обаче имат и извън първомайски продължения.

Онзи, който е открил в себе си, че "не той, а обществото е част от него" (Н. Бердяев), то той никога няма да си позволи да използва човека, а с него и обществото като средство за постигане на свои цели. Обратно – ще служи на обществото (в себе си!), на „обществени“ цели в себе си.

***

Впрочем, струва ми се, че на Бердяев не му е достигнало духовен вътък, за да изрази цялата истина за човека и обществото в себе си. А тя, според мен е в това, че личността и обществото се намират в парадоксална взаимна иманентност в духовното лоно (в сърцето и в душата) на личността. Парадоксът там е в това, че те хем имат всичко общо помежду си (в законите – природни и социални), хем нямат нищо общо помежду си (в творчеството, в творческият акт на личността и свързаната с него свобода). Така всъщност човекът и обществото в духовното лоно на личността формират една парадоксална духовна цялостност, в която нито обществото е част от личността, нито личността е част от обществото.Така и трудът е благо – и за личността, и за обществото.

Тази истина е безспорна в мен. Тя е развита и може да се види в книгите ми „Бог, народ, личност, народ, Бог – българският изход" (2002 г.) и „Мястото, откъдето започва безкраят“ (2012-2014 г.).

Първи май, 2015 г.

 http://svobodenpisatel.org/…/2012-12-31-12…/8-vladimir-lukov