Омразата е водещата емоционална сила в българското посткомунистическо общество. И скоро ще се превърне в нещо като национална религия – всъщност ние,българите, за разлика от останалите славяни /поляци,руси, чехи, сърби/, а също и от нашите най- близки по произход и съдба съседи, румънците, като че ли сме по- малко религиозни. Другарите отдавна разбраха разрушителната сила на това разяждащо душата чувство и още след преврата от 9-ти септември, когато нагло и безсрамно, против волята на народа, заграбиха властта, акатуваха първо църквата, като главната морална преграда по своя път, застлан от всесилната , тотална и опустошителна омраза.
С промяната от 10- и ноември у нас много неща се промениха, но омразата остана, дори се засили и укрепна. Днес тя разединява класи и религиозни общности, носи единствено колебания, недоверие и раздори. Лишени от нравствени ориентири и свобода за творчество, ние отдавна изгубихме вкуса си към труда / един от исконните добродетели на българина / и дори към самия живот. Сега сме сред най- нещастните народи в света.
И защо стана така? Може би защото след промяната единната омраза /към партията- държава/ се разпадна на множество други: национални, партийни, вътрешнопартийни, групови. И кое ли не се разцепи у нас заради властта и омразата, дори църквата...
Раздробена, омразата стана просто тотална, повсеместна – към всекиго и към всичко! Ето народът мрази комунистите крадливите олигарси, довели България до катастрофата / и това е може би напълно оправдано и справедливо/, но мрази и...демократите, неуспели за няколко години /при това наследство!/ - с магическа пръчка! – да го изведат от тресавището. Изпитва омраза към политиците, към депутатите, към партийните и синдикалните лидери, към журналистите...
Омразата расте и в отделните социални групи. И дори сред интелигенцията, която днес в България е разединена повече отвсякога – преди си имаше общ враг / и страх!/ - Партията, а сега се раздира от съперничества и омрази.
За разлика от миналото, когато възпитаните люде са се стремели да скрият това неморално и нехристиянско чувство, сега ние сякаш нарочно се гордеем с него. И не можем да търпим нищо, което не е “наше”.наистина труден е скокът от тиранията към свободата. По този повод Адам Михник писа: “Демократи сме! Но как да живеем в демократичното общество?” И още: “Най- лошото на комунизма е онова, което следва след него...”
Да, наистина, голяма е пропастта между миналото и бъдещето и с един или два скока сигурно няма да успеем. Може би ще трябва да мине още време...
И все пак, какво да сторим? Без поза и без да се бавим, да инжектираме в изстрадалите си и озлобени души малко доброта и търпимост. Първо към ближния, към колегата, към съседа, към този, който не мисли точно като нас, защото всеки е различен и може би тъкмо в това е богатството на света. Нека да смирим сега своята ненавист, да се погледнем един друг в очите с мъничко вяра и с мъничко срам.
Защото срамът, беше казал един голям съвременен руски поет, е по- нужен и по- достоен от омразата.
http://svobodenpisatel.org/…/2013-01-…/379-ognyan-stamboliev
