В памет за русенския поет Веселин Тачев

Поклон пред вас, великомъченици книжовници!

Поклон пред вашите страдания под игото агарянско и пред лъчезарната ви памет!

Поклон най-вече пред великото ви досещане, че накрай преписите на светите книги иде да оставите и нещо от себе си, нещо за народа си.

Защото жив е бил народът, според както вие доказвате това нееднократно.

С трепетна ръка, вкопчена от студ и болести, редили сте чернилото буква по буква:

Преписах аз, многогрешний поп Никола…

Да се знае кога беше гладна година, 12 пари ока жито…

кога дойдоха кърджалии у София…

И това да бъде знайно, че беше трус велик, страх божи…

Да се знае кога бе потоп на Знеполе…”

С тем подобни екове от бедствия, плачове и сълзи, охкания и състрадания в стотиците приписки към евангелия и минеи, апостоли и триоди.

И изведнъж – глас, който се издига над всички,

глас силен и като че ли не от този свят:

1798. На един висок баир се намирам сега, сам в едно пусто село, наричат го Алванитохори. Виждам снеговете и дъждовете и сърдечните вълнения; виждам фъртуните и дъждовете и сърдечните вълнения; виждам фъртуните и ми притъмнява.

Виждам небето мътно.

Но как да се защитя, къде да намеря спокойствие, та да ида там да живея?

Обръщам се към изток - едра градушка ме удря.

Обръщам се към запад - и той ме застрашава.

Обръщам се на север - и там гърми и се святка.

Тичам към юг - и там е смрад.

Виждам вълци как силно тичат и зверове как се нижат - всички побеснели и раздразнени.

Обръщам се към небето със сълзи и извиквам: искам свобода в тая неволя!”

Той дори и името си не оставил, тоя беден свещеник от Арбанаси, описал съсипването на селото си от пълчищата на Хюсеин паша.

Но духът му, като е търсил изход в мрачната безизходица, е възроптал:

ИСКАМ СВОБОДА В ТАЯ НЕВОЛЯ!”

Достатъчно, за да кажем, че в отеца е съзряла искрата на бунта, че той далеч е преварил своето време.

Измежду стотиците приписки това описание се отличава и със своята сила на изображение.

Тоя човек е бил писател.

И то гениален писател, уви, оставил само няколко реда.

Но тия редове, избликнали из кървите на сърцето, показват на света за кой ли път, че революциите се предхождат от Ботев и Пушкин, от Шандор Петьофи и Хосе Марти и че – тежко на тоз народ, който ги няма.

Благодарим ти, безименни!

***

 

СВОБОДА

 

Свобода – красиво слово,

свидно име, слънчев звук.

Свобода – парче олово,

знаме, разярен юмрук.

 

Свобода – усмивка детска,

волен вятър-ветровей.

Свобода – щастливо „днеска”,

дето утре ще изгрей.

 

Свобода – девойка мила,

лик на щастие незрим.

Свобода – прийом на сила,

привилегирован Рим.

 

Свобода – бунтовен пламък,

дето вечно ще гори.

Свобода – надгробен камък

в тилилейските гори.

 

Свобода – неутолима

жажда за живот до гроб.

Свобода – дано те има

да ти бъда верен роб.

***

Веселин Тачев е роден на 21 февруари 1941 г. в село Караисен, Велико Търновско, но животът му е свързан най-вече с град Русе и с русенското село Щръклево. Той е основател и уредник до смъртта си на литературния музей „Светлоструй” в Щръклево. Бил е дългогодишен читалищен деятел, изследовател в областта на археологията, краезнанието, фолклора и етнографията. Сътрудничил е със стихове, разкази и публицистика на столични и провинциални вестници и списания. Автор е на книгите: „Стихове” (Варна, 1964), „Малолетния” – повест, в съавторство с Добри Жотев (София, 1980), „Спасяването на храма” – разкази и миниатюри (Варна, 1986), „Светлоструй” – документален сборник (Русе, 1991) и „Болка” – стихотворения (Павликени, 1991 и 1995, посмъртно). Веселин Тачев умира трагично на Рождество Христово – 25.12.1991 г.

 https://svobodenpisatel.org/…/2013-01-0…/1020-veselin-tachev