В памет за русенския поет Веселин Тачев
Поклон пред вас, великомъченици книжовници!
Поклон пред вашите страдания под игото агарянско и пред лъчезарната ви памет!
Поклон най-вече пред великото ви досещане, че накрай преписите на светите книги иде да оставите и нещо от себе си, нещо за народа си.
Защото жив е бил народът, според както вие доказвате това нееднократно.
С трепетна ръка, вкопчена от студ и болести, редили сте чернилото буква по буква:
„Преписах аз, многогрешний поп Никола…
…Да се знае кога беше гладна година, 12 пари ока жито…
…кога дойдоха кърджалии у София…
И това да бъде знайно, че беше трус велик, страх божи…
Да се знае кога бе потоп на Знеполе…”
С тем подобни екове от бедствия, плачове и сълзи, охкания и състрадания в стотиците приписки към евангелия и минеи, апостоли и триоди.
И изведнъж – глас, който се издига над всички,
глас силен и като че ли не от този свят:
„1798. На един висок баир се намирам сега, сам в едно пусто село, наричат го Алванитохори. Виждам снеговете и дъждовете и сърдечните вълнения; виждам фъртуните и дъждовете и сърдечните вълнения; виждам фъртуните и ми притъмнява.
Виждам небето мътно.
Но как да се защитя, къде да намеря спокойствие, та да ида там да живея?
Обръщам се към изток - едра градушка ме удря.
Обръщам се към запад - и той ме застрашава.
Обръщам се на север - и там гърми и се святка.
Тичам към юг - и там е смрад.
Виждам вълци как силно тичат и зверове как се нижат - всички побеснели и раздразнени.
Обръщам се към небето със сълзи и извиквам: искам свобода в тая неволя!”
Той дори и името си не оставил, тоя беден свещеник от Арбанаси, описал съсипването на селото си от пълчищата на Хюсеин паша.
Но духът му, като е търсил изход в мрачната безизходица, е възроптал:
“ИСКАМ СВОБОДА В ТАЯ НЕВОЛЯ!”
Достатъчно, за да кажем, че в отеца е съзряла искрата на бунта, че той далеч е преварил своето време.
Измежду стотиците приписки това описание се отличава и със своята сила на изображение.
Тоя човек е бил писател.
И то гениален писател, уви, оставил само няколко реда.
Но тия редове, избликнали из кървите на сърцето, показват на света за кой ли път, че революциите се предхождат от Ботев и Пушкин, от Шандор Петьофи и Хосе Марти и че – тежко на тоз народ, който ги няма.
Благодарим ти, безименни!
***
СВОБОДА
Свобода – красиво слово,
свидно име, слънчев звук.
Свобода – парче олово,
знаме, разярен юмрук.
Свобода – усмивка детска,
волен вятър-ветровей.
Свобода – щастливо „днеска”,
дето утре ще изгрей.
Свобода – девойка мила,
лик на щастие незрим.
Свобода – прийом на сила,
привилегирован Рим.
Свобода – бунтовен пламък,
дето вечно ще гори.
Свобода – надгробен камък
в тилилейските гори.
Свобода – неутолима
жажда за живот до гроб.
Свобода – дано те има
да ти бъда верен роб.
***
Веселин Тачев е роден на 21 февруари 1941 г. в село Караисен, Велико Търновско, но животът му е свързан най-вече с град Русе и с русенското село Щръклево. Той е основател и уредник до смъртта си на литературния музей „Светлоструй” в Щръклево. Бил е дългогодишен читалищен деятел, изследовател в областта на археологията, краезнанието, фолклора и етнографията. Сътрудничил е със стихове, разкази и публицистика на столични и провинциални вестници и списания. Автор е на книгите: „Стихове” (Варна, 1964), „Малолетния” – повест, в съавторство с Добри Жотев (София, 1980), „Спасяването на храма” – разкази и миниатюри (Варна, 1986), „Светлоструй” – документален сборник (Русе, 1991) и „Болка” – стихотворения (Павликени, 1991 и 1995, посмъртно). Веселин Тачев умира трагично на Рождество Христово – 25.12.1991 г.
https://svobodenpisatel.org/…/2013-01-0…/1020-veselin-tachev