Приемам в повечето случаи с юнашко доверие това,

че всяка изказана от когото и да е истина, е изстрадана и че е негова истинска същност, а не пришито към него или съшито във него със шарени панделки знание.

 

Убеден съм обаче напълно в това, че коя да е истина няма как другояче да стане наша истинска човешка същност (която ни дарява със свобода и ни лишава по такъв начин от страдание), ако не е изстрадана лично от самите нас.

***

Децата ми (да са живи и здрави със семействата си), проходиха на село.

 

Но още като започнаха да пропълзяват по застлания ни със селски черги под и да се движат така между мебелите и горящата с въглища печка, първата работа на жена ми беше да ги приучава да бягат от печката, да са на безопасно разстояние от нея.

 

Приучването включваше два момента с една и съща посока – към горящата печка; към или срещу истината за нея, за нейната същност.

 

Първият се осъществяваше показно: жена ми насочваше собствения си показалец към печката, докосваше я с него и го отдръпваше светкавично, като същевременно възкликваше ужасяващо и „опарващо“ :) - „уф“!

 

Вторият момент се осъществяваше като експеримент: жена ми вършеше същото заедно с пръстчето на детето ни. То ревваше, опарено, и... – край! Една от истините за огъня ставаше в същият момент негова вътрешна същност; даряваше го със свобода и го лишаваше по този начин от възможно по-голямо страдание – на безопасно разстояние от печката.

***

Такава е ролята на Майката. И на Учителя – велика е; насочваща срещу и „бягаща“ от истината, докато тя най-после стане наша вътрешна същност.

Истината е наша човешка същност.

 

***

 

Но без Майка и без Учител?

 

Въпросът ми е условен.

Винаги имаме Учител и Майка.

Животът ни е Учител и Майка.

Като деца ни води за ръка, а когато пораснем и ни остави на свобода, бди над нас и в нас – и когато бягаме от Истината, и когато сами се насочваме безразсъдно или съзнателно срещу нея.

***

Някой беше казал, че пеперудите, които кръжат нощем около огъня, но не улитат в неговите предели, узнават, че той свети и топли. А тези от тях – единици, които безразсъдно нахълтват в пределите му, узнават цялата истина за огъня, ала изгаряйки в него, нито могат да се възползват от нея, нито могат да я споделят с живите си посестрими.

Да, това го беше казал Някой – запаметил съм го.

 

А аз си мисля сега, че има и такава една пеперуда – може би една на стотици хиляди, – която по една може би съдбовна своя случайност или може би по някаква своя неведома Божия предопределеност, е хлътвала в пределите на Огъня, узнавала е цялата истина за Него и е излязла – зная ли как! – жива от Него – макар и с опърлени крила и с обгорена вече отвътре душа...

 

Но и тя, узналата цялата истина за Огъня, не може да я сподели с посестримите си, защото последните, нямайки нейния вътрешен Огнен опит, просто или не й вярват, или я обявяват помежду си за изперкала, за умопобъркана, за фрустрирана.

 

Случва се обаче, мисля си, може би веднъж на стотици години да се срещнат две различни пеперуди с опърлени крила и с обгорени отвътре души.

 

И тогава, о, Боже, както си мисля!, настъпва небивала радост във всяка от тях... от срещата им...

 

А си мисля така, защото често, много често виждам тук, на Земята, как бързо се сприятеляват хора с едно и също страдание или с една и съща преживяна от тях болест и как взаимно се утешават, и как взаимно се опознават, а и как изпълват понякога с дръзновение и с радост живота си...

 http://svobodenpisatel.org/…/2012-12-31-12…/8-vladimir-lukov