Със самородния правешки философ Пешо Фонтана...
Докато затъвахме като впрегатни добичета в тинята на световните несгоди и докато всъщност преживехме поетично под все още хапливото пролетно Слънце, че „докле е младост, лесно път се ходи“ (П. П. Славейков), случи се да видим току пред нас как каца на земята малко ято гълъби и в него момент в изневиделица за самия Пешо да му река:
– Виж, виж, Пешо! От цяло ято гълъби един е бял, един е взет на прицел. И ако няма мирис на барут, и ако няма гръм – или ловецът е безумно влюбен, или във слънчевия диск се скрива гълъбът...
– Еейй! – възкликна той, – Изумително! Знаеш ли какво ми каза?
– Знам ли! – рекох и добавих. – А ти?.
– Аз?... Аз мога да медитирам цяла вечност по това, което ми каза... Хм... А ако бях Достоевски, щях да напиша най-малко два тома... Ама не съъм...
***
Разказът ми иска да продължи,
ала и не ми се отдава.
Дори в общи линии.
Дори отчасти.
Дори в две или в няколко смислово свързани думи.
Има неща в живота ни, които не могат да се възстановяват в разкази или в спомени. А те, струва ми се, са най-истинските и най-значимите ни неща. Онези, които стават в нас като проблясъци.
С такива проблясъци беше изпълнен (минута или две) по-нататъшния ми разговор с Пешо. Пораждаха се тези проблясъци – знам ли как!.. И от какво!
Казаното по-горе от мен на Фонтана е всъщност едно мое стихотворение - „Гълъбът“. Изрекох го преди 35 години пак така – спонтанно, с проблясък. Записах го обаче набързо и го посветих после на русенската поетеса Мила Доротеева. Тя също умееше да изговаря... проблясъци...
21 април 2016 г.
http://svobodenpisatel.org/…/2012-12-31-12…/8-vladimir-lukov