Из „Достоверни разкази“
На автобусната спирка в с Трудовец, някога Лъжене, родно място на поета Никола Ракитин... Често се случва заедно с жена ми да чакаме по десетина минути автобуса от Ботевград за Правец. Случи се обаче веднъж да го чакам сам. И сигурно затуй започнах да се вглеждам в изобилието от некролози. Отначало се вглеждах в снимките, в лицата на споминалите се. Видяха ми се – кое от кое по-нещастни. Най-нещастно ме гледаха от снимките си тези, които се усмихваха и се смееха даже от тях. Това ме накара да се вгледам в цифрите под снимките им – 26, 36, 46... Такива цифри ми се стори, че преобладаваха. Сетне погледът ми плъзна най-напред по цифрите, а след това по лицата на снимките. Под сериозните лица преобладаващо стояха цифрите 56, 66, 76... А над цифрата 86 и нагоре от нея ме гледаха сбръчкани, но и някак непринудено веселящи се в бръчките си лица. Аха, рекох си, това са щастливци. Защо ли! Отсамното ли ги е ощастливило на тези години, или отвъдното! После кой знае защо ми скимна да заоглеждам честотата на цифрите, които наобикалят моите 66 години. Но тъкмо да заключа, че именно тази честота преобладава, чух зад себе си тих момичешки глас.
- Господине, автобусът за Правец пристига...
Обърнах се. Беше една моя бивша ученичка.
- Да се качваме – добави тя със слънчево лице и смеещи се сини очи...
И с тези свои очи тя сякаш от отвъдното ме измъкна и ме натири в живота...
http://svobodenpisatel.org/…/2012-12-31-12…/8-vladimir-lukov