Из "Мястото, откъдето започва безкраят", (Достоверни разкази, мисли, сънища, фантазии и изследвания; Философия на цялостността и практика на оличностяването), Том втори - Книга за (не)удачници, 2014 г.
Станах запален въдичар. Как станах? В първите ми студентски години (следвах задочно в Софийския университет от 1974-та нататък) Янтра в долното си течение гъмжеше от риба. Все там, по него време, един мой приятел от детството ми настойчиво ме покани да отидем на риболов. Приех с неохота. Ходех на реката само, за да плувам. Обичам Янтра. Обичам да плувам. Обичам да гледам и рибите как плуват, как се мятат над водата и как описват над нея сребристи дъги. Когато обаче моя приятел ме научи да ги хващам с въдица и най-вече когато на собствената ми въдица се хвана един голям златен шаран – и видях отблизо как ме обсебваха очите му, сякаш бяха очи на Бог, – оттогава аз самият сякаш бях хванат на собствена си въдица отсъщият този златен шаран. Заредиха се летни дни, в които не само с моя приятел ходехме за риба, но и сам. Впрочем, казах, че се чувствах хванат от същият този златен шаран, защото в момента, в който за пръв път го измъкнах водата, все в същият този момент той сякаш се измъкна от собствената си плът и проблесна отново във водата – както Слънцето проблясва в нея. Всъщност, може и да изглежда налудно, но знам вече от него миг насам, че златният шаран е само един единствен и че всички други златни шарани, които понякога рибарят измъква с въдица или с мрежа, тутакси се превръщат в негови златолюспести образи и подобия…
***
В един горещ юлски ден към четири след обяд драснах с велосипеда си на изток, към реката. Прекосих за има-няма тридесетина минути Елията – равното като тепсия долинно разширение на река Янтра, по западния бряг на което се изляга и протяга в посока север-юг родно ми село Ценово, Русенско. Знаех отнапред едно потайно и удобно за обилен риболов място. Бях го открил сам току под една отвесна извивка на брега, който там достигаше три-четири метра височина, и който към четири и половина след обяд хвърляше около метър сянка във водата. В същата сянката откъм самия отвесен бряг се разполагаше току на десетина сантиметра над водата и една вторична брегова тераска. Беше оформена като полумесец и това я правеше много удобна за въдичарски риболов. Но не водата пред мен гъмжеше от риба, а водата откъм отвъдния бряг, където се разполагаха куп речни върби и където те самите излизаха напред към реката и потапяха коренищата си в нея. Там именно течението на реката притихваше, а водата плъпваше така, както плъпваше в детството ми и пшеницата, която разстилахме за вършитба на хармана заедно с чорбаджията дядо Стою. Настаних се удобно и метнах дънната си въдица право там, в центъра на водния харман. Впрочем, бях се научил да мятам въдицата си така, сякаш аз самиятлетях във въздуха заедно с нейното тежко олово и потъвах заедно с него във водата на точното място. И в него миг потънах с него на речното дъно. Отдадох се там турбулентните движения на водата и се заоглеждах. Видях няколко ята таранки, трепващи и плуващи импулсивно, сякаш бяха свързани с електрическа верига. Между тях имаше и едри, охранени екземпляри. Плуваха и те като закачени на електрическата верига, ала по-унило и с по-слаби трепети в сравнение със средно големите и с по-малките екземпляри. Впрочем, таранката е лакома риба, лесно се лови, но не умира лесно, остава жива на сухо до пет-шест часа. Видях и ято платика – стрелкаше се по дъгообразна електрическа верига към брега. А там, в подмола, където коренищата на върбите плуваха с драперии от удължени ресни, се спотайваше като мъртъв голям мустакат сом. Виждах и как минаваха като торпили от време навреме две-три щуки, а също и десетина екземпляра бяла хищна риба. Впрочем никога не съм долавял хищните риби така, както съм долавял пасажите от таранка и платика.
Хищните риби като че ли не са свързани помежду си с електрическа верига. Плуват самотни и се явяват изневиделица на лов из между ятата от дребни рибки – най-често в дебелите сенки, хвърляни в реката от полягащите върху нея върби, а и от високите речни брегове. Хване ли се обаче някоя хищна риба на нечия въдица, започва кратка, но много бурна борба между рибаря и нея. Знам това от опит. Знам и това, че измъкната на брега хищната риба умира веднага. Обаче до него мой паметен за мен рибарски ден все още не бях успял да разбера дали тя умира бързо от страх или умира така от загуба на свобода, или от двете.
Но да си дойда на думата. Виждах в него момент и няколко едри костура, а също и множества облачета от новоизлюпени рибки в брадясалия от коренищата на тревите бряг. Търсех с поглед обаче златния шаран. Настървено го търсех и знаех, че ще го видя. Виждал съм го и преди. Явява се ефирно в полезрението ми. Плува царствено. Спира в центъра на водния харман. Оставя се на водата, която сякаш нарочно започва съвсем бавно и плавно да го завъртва около него самия. Така той оглежда с очи на Бог своето царство. Щуките, бялата хищна риба и сомовете, заплеснати от красотата му, не го закачаха – кръжеха около него като омагьосани. И мен омагьосваше. Затова и не се интересувах в него момент дали той сам щеше да реши да се хване на моята въдица или не. Беше свободен да стори това. Всъщност, исках в него паметен за мен момент само едно – да се спогледаме един друг. Не мога да обясня защо. Необяснима тайнственост има в това наше споглеждане. Обяснимо донякъде е само стръвното ми очакване – да се спогледаме. От едната страна, откъм водата, в която се реех като риба, очаквах това наше споглеждане с неимоверно търпение. А от другата страна, откъм брега, където бях хванат и изваден сякаш като риба на сухо от собствената си въдица, очаквах това наше споглеждане с огромно нетърпение. И знаех, знаех в него момент, че нямаше как точно заради това мое едновременно и търпеливо, и нетърпеливо очакване да не се спогледаме. Очите му на Бог ме обсебваха. Ала на, плъзна тогава, в него сюблимен за мен момент, някаква неясна сянка над мен. И тя, именно с неяснотата си, тутакси ме застави да се намеря изцяло в сенчестото си място на брега. Тогава погледът ми долови напред, по повърхността на водата, удължена и просната върху нея сянка на човек. Извърнах глава нанагоре и видях там, на ръба на самия висок бряг, силует на човек, който беше всечен в пламтящото юлско Небе така, сякаш беше друга сянка на човек, стоящ някъде горе на Небето. И щом сторих това, чух глас.
– Кълве ли?
– Очаквам – рекох и добавих, – току що дойдох.
– А имаш ли ловен билет?
С този въпрос на силуета, проектиран в Небето, се почувствах така, както вероятно се чувства и бялата хищна риба – с въдица, забита дълбоко в гърлото. Мигом разбрах и защо вън от средата си хищникът бързо умира. „Ловният е сакантия човек. Спипа ли те веднъж – няма отърване.” – блеснаха безсловесно в ума ми и отколешните думи на моя приятел, който дни наред ме учеше на въдичарски риболов.
– Ясна е работата – рече силуетът над мен и добави. – Сега остава да ми кажеш, че не носиш паспорт в себе си и вярно ще кажеш, но и истината трябва да ми кажеш – кой си? Защото, нали, тук не се намираме в кръчма, нали?
– Нямам ловен билет, защото отскоро…
– Попитах кой си!
- Аз… Аз съм от Ценово…
Съобразих първо да кажа откъде съм, защото знаех от моя приятел, че Ловният е от с. Белцов, и защото мястото, което бях избрал за риболов, се намираше на кажи-речи еднакво разстояние – и от моето родно село, и от съседното с. Долна Студена, а после добавих.
– Казвам се Любомир.
– От кой сой си? – попита силуетът като в същото време приклекна на брега, и чак тогава видях обрамченото му от небесния пламтеж лице, което тъкмо поради този пламтеж тъмнееше като лице на дърт циганин – беше наистина такова, каквото ми го беше обрисувал моя приятел – мустакато, с едър месест нос и с рунтави вежди над очите. Видях после как с лявата си ръка извърна откъм гърба си и как постави между коленете си една продълговата кожена чанта. После бръкна с дясната си ръка в нея и извади кочан оръфани квитанции, а аз с почти изнемощял глас рекох.
– Соят ми не е тукашен, от бежанците съм…
– От кои бежанци, от тракийците ли?
– Не, от македонците.
– Хм, от кои македонци?
– Внук съм на Коле Македонеца.
– Аха! – рече в почуда ловният. – Брей каква глоба щях да ти изтърся!... Моят баща и твоят дядо работеха преди години в завода за локомотиви в Русе. Всяка събота заедно са си идвали насам с влака до Бяла. После, късно вечерта, пеш от Бяла до Ценово. А баща ми – и до Белцов… Осем километра до Ценово. И пет до Белцов… Брей каква щях да я сторя!... Една събота на жестоката зима през 1954-та, моят баща се вижда принуден да замръкне у дома на дядо ти. Всъщност, на няколко пъти през снеговитите зими баща ми е замръквал у дома на дядо ти така, че и аз научих какво значи макарина… Баба ти Фота жива ли е?
– Спомина се – рекох – миналото лято. – И, казвайки това, почувствах как куката, с която ловният ме беше хванал и измъкнал като хищна риба от реката, се откачи от гърлото ми.
– Бог да я прости!... Преди години я сварихме с татко у тях да пече макарина отвън, на двора. Беше летен ден, и много се учудих, че тази егейска баница не се пече във фурна, а направо върху огъня… Върху една нищо и никаква ламарина, в тава, поставена върху нея. Брей каква баница! – пръстите си облизвах тогава, а и сега – в спомена си. И да ти кажа ли, истина е това, което ми каза тогава баба ти Фота – на Слънце трябва да се пече такава баница… „На Слънце и с много любов. Защото само в любовта има истински майсторлък.” – добави тогава дядо ти Коле. И да ти кажа ли, момко, така си е. Много ценовчани и много други хора от цялата наша беленска околия усвояваха майсторството на приготвяне и на печене на бабината ти макарина, ала където и у когото да съм вкусвал такава баница, не я имах сетне за истинска макарина. Даже чувствам, че никой друг не би я приготвил и опекъл така, на Слънце, както баба ти Фота умееше да върши това…
– Леля Марийка, сестрата на татко – рекох – може. Тя я пече така, като баба Фота, на Слънце…
– Познавам леля ти… Ще отида някоя неделя у свако ти Божан на гости. Познаваме се с него от войниклъка. Клехме се заедно и в царската, и в народната власт. Преживяхме заедно американските бомбардировки над София… А утре… утре ти ще трябва да ми дойдеш на гости в Бяла… в ловното управление… да си извадиш ловен билет, а и да се видим там очи в очи…
– Ще дойда – рекох – обезателно ще дойда. – Казах това и опитах да се взра в очите на ловния, ала не успявах, бях дълбоко в сенчестото, в ниското място, а той горе, с глава, обрамчена от юлския пламтеж на Небето...
– Ще дойдеш, хм, ще дойдеш.. Лесно ти е сега… Лесно даваш дума, ала помни, тук не се намираме в кръчма. В кръчмата можеш да даваш дума за това, за онова на всекиго, а и на себе си. Всъщност, пийне ли човек в кръчма повече от две-три чашки, остави го, почва наум и наяве да ги реди – тъй ще направя, инак ще направя и бързо разбираш, ако си трезвен, че нищо от туй, което казва, няма да направи. Ти давал ли си някому в кръчма дума за нещо?
– Не. Не си спомням.
– Не си влизал в кръчма?
– Как да не съм… Влизал съм, и то много пъти – и на село, и на Русе…
– Значи не ще и дума, че и твърда дума си давал някому в кръчма за нещо…
– Може и да съм давал, но не си спомням.
– Че как ще си спомниш! Нали тъкмо това ти казвам – в кръчмата лесно се дава дума. Даваш дума например, че обезателно ще се срещнеш с един човек, а после забравяш, зарязваш човека насред път, без да си даваш сметка, че тъй не толкова него, колкото себе си зарязваш. Страшно е човек да зарязва себе си. Затова ти казвам – тук не се намираме в кръчма. Виж Небето над нас! След три-четири часа то ще помръкне, но и тъкмо така то ще разкрие озвездените си бездни. Неговата дума, макар и безмълвна, е дадена. От сътворението насам е дадена. И никое живо същество не се съмнява в нея. Утре ще съмне. Викат ми Ловният, но съм Левтер. Байо си Левтер ще търсиш утре. Свободният. Туй значи името ми. Айде сега – до утре, в девет…
***
„Страшно е човек да зарязва себе си.” Врязваха се тези думи на Ловния в паметта ми кажи-речи до полунощ на същия онзи паметен за мен ден и ме караха да се питам отново и отново дали съм давал дума някому и дали – като не съм я привеждал в изпълнение – съм зарязвал лекомислено и него, и себе си насред път. Търсех из паметта си това и от време-навреме решително опонирах на Ловния в себе си – не, никого не съм зарязвал насред път – за да зарежа така и себе си…
***
На другия ден, според дадената от мен дума, се намерих малко преди девет часа пред ловното стопанство в град Бяла. Но вместо да открия Ловния – както си представях отнапред – в някоя канцелария, случи се да го видя в специализирания магазин за ловни принадлежности. Влязох там от любопитство и с намерение да изчакам настъпването на уговорения час. Ала на, още с влизането ми в магазина, очите на Ловния ме посрещнаха. И там всъщност се случи да се вгледам в тях издълбоко – излъчваха златисто-синя светлина. И тази светлина ме порази. Видях в нея човекът от Усойна. И – ако не виждах мустакатото лице с широкия месест нос на Ловния – веднага щях да заключа – това е той, това е Радомир, това е човекът със слънчевото лице от Усойна... Впрочем, светлината, излъчвана от очите на Ловния, ме порази и с това, че и себе си видях чрез нея. Видях се в една русенска кръчма заедно Вратаря и се засрамих. Засрамих се всъщност от това, че не само един единствен път, но и втори път бях дал дума на Вратаря, че обезателно ще положа усилия да разбера дали неговия учител по литература от Габрово Радомир Пателеев и човекът, с когото се срещнах като дете в Усойна с име Радомир, е едно и също лице…
***
Впрочем него лято – лятото на 1975 година – като че ли не бях на себе си. Не можех да убягна не толкова от очите на Ловния, колкото от светлината, излъчвана от тях и от виденията ми в нея, свързани с думата, която бях дал и пред себе си, и пред Вратаря. Ето защо трескаво обмислях кога по-скоро и с какъв точно превоз да пътувам до Дупините, махалата, в която аргатувах като дете през двете лета на 1959-та и на 1960-та година, а и как оттам да стигна до Билкините, до махалата, от която, според собственото му представяне, трябваше да живее Радомир, човекът от Усойна.
Всъщност, от всичките ми вътрешни приготовления най-много ме измъчваше това, с превоза. До Килефариво знаех, че общественият транспорт е сигурен, ала оттам нататък – докъде, не знаех. Знаех само, че разстоянието между Килифарево и Дупините е около петнадесет километра. Осем пъти като дете съм го извървявал и ми се струваше тогава грамадно. Шест пъти с чорбаджията дядо Стою – съответно два пъти на отиване от родното ми село към Дупините и четири пъти (на отиване и връщане) до воденицата в Килифарево. А другите два пъти на връщане към родното ми село. Първият път с дядо Коле, който дойде да ме вземе от Дупините през септември1959 г. А вторият път – с баба Фота, през септември следващата година.
По пътя от Килифарево до Дупините и обратно нито чорбаджията, когато пътувах с него, нито съответно дядо Коле спираше за почивка – вървяха равномерно без да се обръщат назад и без да ме подканват да вървя редом с тях. А аз – на метър-два разстояние след тях. И често – вероятно след шестия-седмия километър вървеж – краката ми се подкосяваха. Сядах тогава на пътя и гледах съответно гърба на чорбаджията или на дядо Коле. Когато усещах, че те, съответно, се отдалечаваха повече, отколкото бе поносимо за мен да ги виждам и настигна, тогава хуквах след чорбаджията (или след дядо), настигах го и го отминавах бегом на прилично разстояние и сядах отново на пътя.
Не можех обаче да сторя същото, когато в края на август се налагаше да ходим до воденицата в Килифарево с дядо Стою. Тръгвахме с волската кола, натоварена високо с не знам колко чувала пшеница, ечемик, ръж и овес, в един през нощта. Чорбаджията водеше воловете отпред. А аз отзад, на два-три метра от колата, трябваше да вървя с фенер в ръка. И не можех да изоставям вървежа си, за да отдъхна – чорбаджията разбираше по светлината на фенера дали изоставах. Когато обаче отминавахме Габровци, тогава краката ми се подкосяваха – идваше ми да захвърля фенера в Еньовската река и да се дяна нанякъде. Ала нямаше накъде. Гори и Балкани тъмнееха околовръст. И още повече тъмнееха те над мен, издигани от светлината на фенера. Впрочем, когато първият път пътувахме към воденицата и отминахме Габровци, тогава реших да седна на стърчишката на колата, въобразявайки си, че чорбаджията няма да ме види. Да, ама не – видя ме веднага. Спря колата и дойде отзад с остена и ме овика.
– А бе, овца шугава, не ти ли казах аз да не сядаш на стърчишката, а? Не ти ли казах аз, че някой чувал може да се срине отгоре и да те смачка като гнида, а? И, най-после, колко пъти да ти повтарям, че аз виждам! Всичко виждам! Виждам къде си! Виждам какво правиш! Сядай сега тук и почивай тук докато почиват говедата, а ако ти се сере, сери, ако ти се пикае, пикай!...
***
Нахока ме така дядо Стою и отиде настрани да пикае, а аз – за кой ли път вече през него първо лято от аргатлъка ми – започнах пак да се чудя и пак да се питам до безкрай: как така той вижда навсякъде!
Как ме видя преди месец и нещо чак от Дупините да цамбуркам с Мишо Овчаря и другаря му Димитър в Синя вир на Еньовската река, а и да дойде после чак там, за да ме овика и конфузи!
Как пак така, чак от махалата, на няколко пъти ме видя да натирвам кравите заедно с другите две-три местни пастирчета отвъд Торище, в мерите на Свирците, за да участвам и аз в несекващите игри на същите тези местни пастирчета с пастирчета на Свирците!
Как ме видя и сега да седя на стърчишката, когато той върви пред воловете и ги води, и ги държи за поводите им на два метра пред тях! Боже, рекох си тогава, за този човек няма там, а само тук. А днес мисля, че комай от него се понаучих и аз да виждам понякога навсякъде – без да зная всъщност и до днес как става това.
Всъщност, благодарение на дядо Стою започнах още през него мое паметно за мен първо лято от аргатлъка ми живо да си представям къде какво става – най-вече у дома, на село. Така всъщност се научих да живея в представа си – да виждам мама, татко и баба; да играя с батко и с Хектор в двора; да играя на гоненка и жмичка с другарчетата си; да ходя с тях да се къпем и цамбуркаме в реката; да бягаме по Елията или по билото на Бог баир… Виждах всичко това в представата си. И го преживявах в същото време както действителност там, в дълбоките треви между Торище и Усойна… Така виждах като възрастен и златният шаран… Впрочем от Габровци до Килифарево още на два-три пъти воловете почиваха, и аз с тях. А дядо Стою разхлабваше хомота от шиите им... И ги милваше…
***
А когато в края на второто ми ратайско лято през 1960-та година дойде баба Фота да ме вземе от Дупините, за да ме отведе на село, страшно много се зарадвах. Много я обичах. Вървяхме с нея пеш по същия път и когато отминахме Габровци, казах й, че ще поседна малко на пътя, за да си почина, а тя да върви, и че ще я настигна тичешком. И тя се съгласи – като ми напомни това, което и аз знаех от опит, а именно това, че не можехме да си позволим да закъсняваме; трябваше в съответния час да хванем автобуса от Килифарево за Търново, а после оттам и влака за Гара Бяла. Добре, ама тя (вместо да върви спокойно и неумолимо напред, както вървяха в другите случаи пред мен съответно дядо Коле и дядо Стою) спираше кажи-речи на всеки четири-пет крачки, извръщаше глава наназад, за да ме види, и отмяташе после тояжката заедно с бохчата-багаж на гърба й от едното си рамо на другото. Чувствах, че това нейно движение, премесено с тревога за мен, я измъчваше. И, за да не я тревожа повече, станах и хукнах. Когато я догоних, видях сълзи в очите й. Тя опита да ги скрие от мен, ала не успя. Нито аз успях по-време на цялото ни по-нататъшно пътуване да премахна нейните сълзящи очи от моите. А после, по пътя, нито веднъж не се подгънаха краката ми. Вървях като мъж редом с нея...
***
Та, от всички мои вътрешни приготовления за предстоящото ми пътуване до Дупините (а оттам и до Билкините) с намерението да установя дали учителят на Вратаря Радомир Пателеев и човекът от Усойна с име Радомир са едно и също лице, само едно ми убягваше – пътят във времето, а не в пространството.
Гайле ми беше и пътеката, която водеше от Дупините към Билкините и която не я виждах в паметта си. Беше тъмна нощ, когато с чорбаджията дядо Стою трябваше да отидем до Билкините по някаква неотложна негова работа. Там беше задомена една от трите му дъщери. Вървяхме по позната само нему пътека и на отиване, и на връщане в същата нощ. Той вървеше с голям фенер в ръка, а аз пред него с малък – и често се препъвах. Напред неговият голям фенер пръскаше не само обилна светлина, но и раздвижваше огромни сенки пред мен, които често пропадаха току пред мен като дълбоки пропасти и колкото повече опитвах да ги отбягвам, толкова повече се препъвах и хлътвах в тях. Препъвах се и от това, че моят малък фенер не ми позволяваше да виждам повече от обсега на светлината му. А и в този обсег току като мечки и караконджули нахълтваха ту сенките на качулатите габърови храсти, ту моята собствена сянка, която ме изненадваше от най-различни положения, ту летящите насам-натам като призраци силуети на падащи и на изправящи се дървета. А зад мен светлините на двата фенера – виждах от време навреме като извръщах набързо глава – осветляваха безукорно стъпките на дядо Стою. Както и да е. Убягва ми, убягва ми и до днес от паметта ми тази моя среднощна пътека, ала тъкмо тя ме предупреждава и до днес, че извън обсега на светлината има и друга видимост…
***
Тъй ли, инак ли, предвиждах вече да тръгна за Дупините в неделен ден. Обаче в съботата преди уречената от мен неделя пред дома ни в Ценово спря кола. Беше нова-новеничка. Тъмночервеният й купол блестеше под обедното Слънце. Излязхох от къщи да видя кой е в нея и защо я спира пред дома. И щом прекрачих дворната ни врата, вратата на колата се отвори и от нея излезе моя брат, радостен и ухилен до уши. Живееше в Бургас. Беше капитан на кораб. Прегърнахме се. Рече веднага:
– Купих кола. Реших да ви изненадам. Затова не се обадих предварително. Днес следобед и утре съм на ваше разположение. Ще пътуваме – ти до където искаш, а и мама и татко до където искат…
– Добре дошъл – рекох, – много се радвам, тъкмо сядаме да обядваме…
– До където искаш – продължи той. – Кеф ти Бяла, кеф ти Русе, Търново, Свищов… Обядваме и тръгваме веднага, само кажи до къде…
– До Дупините – рекох.
– От какъв зор до там, да си припомним ратайските години ли?
– Не… не толкова затова – смотолевих. – Иска ми се да се видя отново с един човек… С Иван Велков… – додадох уклончиво – Не зная дали го помниш… Живееше срещу дядо Стою… Беше една година по-голям от мен… Заедно пасяхме говедата… И Милка беше с нас… С нея се търкаляхме по Торище…
– Добре, добре, но не се ли досещаш, че сега е 1975-та и че откакто аргатувахме там, и по-специално откакто аз аргатувах там, са минали вече точно седемнадесет години и че вероятно в махалата няма джан-джун. А и кой ли би могъл да живее там, когато още през 1958-а от общо единадесетте къщици само в шест кипеше живот!
– Има ли друго – рекох в отговор на брата, – което би могло да ни спре да отидем до там?
– Не, братлето ми, не, нищо не може да ни спре. Аз съм капитан-далечно плаване. Обядваме и тръгваме.
***
В близост до Дупините пристигнахме към четири след обяд. Спряхме колата в подножието на махалата. Пеш тръгнахме по пътя, който личеше само като някогашно трасе и който беше обрасъл в гъста трева. Личеше и пътека сред тревата. И щом достигнахме първата къща, сърцето ми се разтуптя. Залая ни куче. Спряхме пред стара дворна врата. Там свирнах пронизително с уста. Чухме да излиза човек – усмиряваше кучето. Показа се на дворната врата – беше дядо Калчо. Попитахме го за внучката му Пенка. Каза ни, че била омъжена в Царева ливада. Каза ни още, че само той се вясвал през лятото в Дупините и че в махалата никой друг не живее. Разказа ни каквото знаеше за наследниците на своите съмахленци – кои накъде са се изселили. Попитах го и за Иван Велков.
– Зная го – рече – живее в Долна Оряховица. Има нова къща на еди-коя си улица (и посочи адреса, който записах).
– Имаше по-рано пътека – рекох, – която водеше до Билкините, знаеш ли откъде точно тръгва?
– Зная – рече старецът, – ала сега жива пътека има ли! Пътеките умират, момче, заедно с хората…
– А Билкините, знаеш ли ги, познаваш ли хората им?
– Познавах ги – рече – по-голямата част от тях лично ги познавах, ала сега в Билкините е пустош, жива душа няма там...
– А случайно да знаеш дали е имало бежанци из между тях, македонци, например?
– Не, не зная да е имало бежанци из между тях. Из между нас, дупините, имаше едно хърватско семейство, но из между билкините не зная да е имало някакви бежанци. Все тамошни хора бяха…
***
Взехме си довиждане със стареца и потеглихме нагоре към „центъра” на махалата, където е чешмата, а и къщата на дядо Стою (косо срещу нея) и къщата току над нея, на дядо Бончо – дядото на Иван Велков. Обхвана ме покруса. Къщата на дядо Стою под тежките мъхести покривни плочи сега ми изглеждаше малка. Харманът, който все още личеше – и той. Сеновалът – и той. Стари дървени рала, колела и други земеделски сечива висяха и пустееха под стрехите. Дървета обрасваха от всички страни. Потеглихме после и по-нататък. И къщицата на дядо Минчо – съседът на дядо Стою – беше на същото дередже. И другите няколко къщици. Единствено къщата на един от братята на дядо Стою (не помня как се казваше, но помня че той живееше по него мое време в Унгария, а също и това помня, как негови потомци дойдоха на гости у дядо Стою и как ме гощаваха с конски салам) – та само неговата къща стоеше някак все още гордо изправена сред растителния пущинак…
***
Опитах после да потегля сам по пътя, по който извеждах кравите към Торище и към Усойна. (Братът ми не беше облечен в подходящи дрехи; разбрахме се след час да сме в колата.) Тръгнах бързо по някогашните си дири. Пътят обаче приличаше по-скоро на глигански тунел, обрасъл в треви, храсти и дървета. Успях по него да се промъкна до дола, над който трябваше да се разпростира Торище. Уви! Нямаше го. Нямаше ги в неговите селения нито тучните златистозелени треви, нито тацуващите дервиши – широкополите и изострени като хурки нагоре храсти от габър. Имаше само бодливи храсталаци от драка, шипка, капинаж, глог и оформени като грамадни гъби отгоре и скупчени в коренищата си отдолу високи габарови дървета. Беше невъзможно да вървя по-нататък. Гледката в душата ми се стесняваше. Не виждах нищо от онова, което някога беше осветлено и одухотворено отвътре и което се разпростираше в мен самия. Трябваше веднага да се върна назад, за да спася в себе си каквото можех от някогашните райски мери на Дупините. В момента, обаче, в който реших да сторя това, разпознах в гледката си стволовете на три високи бука, излизащи от едно и също коренище. Учудих се, че са се съхранили току над източната градина на дядо Стою. Бяха в ония мои ратайски години – както сега ги виждам – с дебелина не по-голяма от по двадесетина сантиметра. В кората на единия от тях за пръв път в живота си издълбах с ножче инициалите си. Личаха все още, но бяха други, в по-едър мащаб, в друга конфигурация, с друг рисунък и сякаш с друг, с изменен мой вътрешен идендитет. Учудих се. Почувствах се в него момент като златния шаран, който винаги се изплъзва сам из от себе си (когато се хване на въдицата ми), за да се гмурне отново във водата със своите слънчеви отблясъци, неуловим, но и за да остане все-пак на същата моя въдица със своето златолюспесто подобие. А в кората на другите два бука личаха съответно инициалите на Иван Велков и на Милка. И те бяха променени, но за разлика от моите – различими и разпознаваеми. Всъщност, ако не знаех отнапред, че това са техни инициали, едва ли щях да ги различа – тъй че (помислих си в него момент) и те като златни шарани са се изплъзнали из от своите златолюспести подобия....
***
Върнах се обратно. Разказах на батко за инициалите. Казах му още, че ги видях като някакви древни руни. После – и той, и аз – се опитвахме да си представим в корите на колко ли още високи букови дървета в Усойна сме издълбавали и изписвали с ножче не само нашите имена, но и имената на наши близки и приятели – момичета и момчета. Питахме се и това – в какви ли неземни образи сега те ни изобразяваха…
***
Впрочем убедих брата си пътьом да се отбием и в Долна Оряховица. Исках непременно да открия Иван Велков. Надявах се той да е чувал и да знае нещо за Радомир от Билкините…
***
Към седем вечерта (лятно часово време) цъфнахме пред дворната врата на Иван Велков. Къщата му наистина бе нова, голяма, с бяла мазилка, но бе далеч от дворната му врата и приличаше в далечината под залязващото Слънце на позлатен кораб. Дворът му беше като китка. В стопанската сграда в близост до къщата бучеше фуражомелка. Това означаваше, че Иван си бе у дома. Имаше звънец на вратата – не го чуваше. После свирнах силно и протяжно с уста и той най-после излезе. Беше обсипан в паспал. Идваше към нас по тясна циментена пътека. И колкото повече наближаваше, толкова повече разпознавах детето у него… И още толкова повече ми се искаше да го прегърна. И той да ме прегърне. И да се търкулнем в спомените си пак така, както някога се търкаляхме с него и с Милка по южния припечен склон на Торище. Не забелязах обаче нито в очите му, нито в лицето му, нито в походката му знаци за това, че и той разпознава детето у мен. Затова, когато наближи вратата и ме погледна смутено със светлосините си очи, попитах усмихнато:
– Иване, братко, позна ли ме?
– Не, не зная кой си.
– Вгледай се добре.
Вгледа се уж в очите ми, но безучастно – беше вече решил, че не ме познава. Тогава, за да го улесня да открие детето в мен, добавих:
– Две лета като деца аз, ти и Милка пасяхме кравите и се търкалехме по Торище. Казвам се Любо. Бях две лета ратай у дядо Стою…
– Бил си, но не те помня. Много ратаи минаха през дома на дядо Стою, не зная кой си…
– Е – казах тъжно, – аз те помня… Много добре те помня и все още виждам детето в теб. Къде живее сега Милка.
– В Килифарево, там е омъжена.
– А в Билкините ходил ли си?
– Много пъти.
– Да познаваш случайно от тях човек с име Радомир?
– Като че ли имаше такъв човек, но Радомир ли беше, Станимир ли беше, не помня…
– Човек с много светло лице, с черна коса и с лазурносини очи – добавих, за да го улесня.
– Не, този за когото се сещам беше с кафяви очи…
***
– Станало е нещо с мен. Видях детето у Иван Велков, а той в мене – не. Плаши ме това. – Казах тогава на брата си, а той отговори.
– Нормално е чорбаджийските деца да не ни помнят нас, някогашните безлични ратайчета. Впрочем нормално е всички моряци от моите вече десетина различни като личен състав екипажи да ме помнят като техен капитан, а аз да не помня някои от тях, макар че едва ли бих могъл да забравя някого от добрите си моряци. Това първо. И второ, не го ли видя – беше заринат целия в паспал! И как да види детето в теб, когато собствените му детски очи са покривани години наред със същия този паспал? И, трето, видях го как те гледаше. Гледаше те като шаран на сухо, както, впрочем, и ти си гледал по същия начин високите буки с променени от живота и времето ваши инициали. Всъщност, ако самите буките с общото си коренище и с мястото на растежа си не бяха ти напомнили отнапред за самите себе си, сигурен съм, че ти изобщо нямаше да разпознаеш собствените си инициали – както и самия Иван Велков нямаше да разпознаеш, ако липсваше някой брънка от общото, което ни доведе до него. Ако не бяхме се видели с дядо Калчо например…
– Ако, ако и да е така… – рекох и въздъхнах.
– И четвърто, има и четвърто, братлето ми – добави сякаш за моя утеха батко – само дете може да разпознава децата у остарелите като Иван Велков хора…
– Ако, ако и да е така – въздъхнах отново.
– Ето ти и пето, братле. То е някакъв парадокс. Необясним. Нашето човешко битие е цялостно. А ние самите, поотделно, както ми се струва, не, или все още не. Всъщност, знам ли, цялостна ми изглежда реалността, в която живеем, но и която като че ли трябва да довършваме в себе си, за да сме нея самата, за да сме цялостни и ние самите. Всеки обаче я довършва по своему. И точно затова, струва ми се, ние сме различни един от друг, като отделни светове. Осъзнах това, когато една нощ се усамотих на носа на кораба. Пътувахме през Атлантика – от Гибралтар за Халифакс. Океанът нея нощ беше безукорно тих, Небето – ясно, с едри и увиснали като гроздове звезди. Случи се тогава изведнъж да видя как бездните на Небето и Океана се сляха пред мен. И как сякаш станаха една бездна в мен. И как сетне превърнаха мен самия в бездна. Не виждах хоризонт. Бях бездънна звездна бездна, братлето ми! Изпаднах в ужас. Прииска ми се тогава да побягна от себе си, да се скрия от себе си, да премахна тази бездна от себе си. Затварях очи с длани. Уви! Бездната зееше в мен и ме облъхваше отвътре с ужас. Прииска ми се тогава да скоча в нея. И извиках в него миг, извиках несъзнателно, извиках из от дълбините си – Господи! И сигурно щях да скоча в нея, ако в същия миг не бяха излезли с дъгообразен скок из от нея самата три великолепни бели делфини. Излязоха те сякаш из от самите себе си – три спасителни за мен мои делфини! Излизаха те из от собствената си бездна и придружаваха като лоцмани мен самия в собствената ми звездна бездна. И тогава, чак тогава, братлето ми, аз станах истински капитан. Станах истински мореплавател. И знам сега, че станах такъв не толкова във висшето морско училище във Варна, колкото в него момент, в безкрая, който – знам вече и това – започва ето оттук, от сърцето ми, от мястото, където бездните на Океана и Небето стават вътрешно присъщи една на друга и придобиват чрез мен, чрез моите капитански умения, свои завършени простори и предели. Затова ти казах отнапред, братлето ми, че всеки от нас довършва реалността в себе си по своему. И се изплъзва после из от нея самата точно така, както си видял златният шаран да се е изплъзва из от себе си, за да остави на въдицата ти само своето златолюспесто подобие… И ти по своему завършваш реалността в себе си, братлето ми… И тя вече е твое подобие. И Иван Велков по своему – ако и да има все още паспал в очите си. Затуй и светът, братлето ми, е изцяло наш, цялостен е, но е и само мой. И е само твой. И е на всеки друг – такъв, какъвто го довършва в себе си – със свои предели и със свой облик. Ако можеш да споделиш твоя свят със света на друг, сподели го на часа така, както на часа ни споделя и пътят, по който сега пътуваме…
http://svobodenpisatel.org/…/2012-12-31-12…/8-vladimir-lukov