Из „Достоверни разкази“, 2014 год.

Усукват ме колената. Днес времето ще е на развала. Затова ти казвам – ще изкараш говедата на паша не в Торище, а току над източната ми градина. Там тревата е вече оскъдна, ала нейсе. По-добре ще е говедата ми да останат днес ненапасани, отколкото теб да те халоса и ожарави някой гръм.... Хм... и да се чудя после как да те поднеса ококорен и овъглен на майката ти...

Каза ми това в една ранна юлска сутрин чорбаджията дядо Стою. (Бях у дома му в махала Долни Дупини, Тревненски Балкан, девет-десет годишен ратай. Спазариха ме за такъв през 1959 г. македонската „бежанска“ Орисия на баща ми и Съдбата на мама да осакатее след две цезарови раждания.) А после – като се поумълча и като се поприсви и поогъна насам-натам с длани и с пръсти впити в коленете си – дядо Стою добави с болезнено сбръчкващо се лице:

Така, както ми иде... малко след обяд ще завилнее бурята... ала не се наемам да преценя с точност. Възможно е и преди обяд да удари... Че и Небето да разцепи тогава – така ме жилосва сега в лявото коляно. Затуй, чуеш ли тътенът й, веднага обратно! Чу ли?

Кой тътен!? – попитах объркващо; трудно идвах след сън на себе си в зазоряващите утрини на Дупините.

Моят тътен! – рече троснато и малко гневно дядо Стою и додаде в същия тон. – Този, с който сега ти говоря – моя дърт акъл да слушаш, а не твоя. Бурите, особено редките юлски бури идват в Дупините с един такъв първоначален, с един такъв приглушен тътен откъм Балкана. Извит е той отсреща като дъга. И сигурно затуй те се и развихрят над нашата долнодупинска земя с такава яростна сила, а после и така гневно я затрещяват и я заплющяват със светкавици, че сякаш триста и трийсет товарни влака пуфтят и тряскат в надпревара да минат по едната железница на Царева ливада. Затуй ти казвам, момченце – чуеш ли тътенът й, право у дома! Чу ли сега?

Чух.

Айде сега... торбата... и на изток!...

***

Тръгнах с говедата на изток, ала с неохота. Щяха да ми липсват игрите с другите две-три местни пастирчета в пасбището Торище. Бях навикнал през това мое първо ратайско лято в Дупините да играя с тях, а и да похапвам от това, което те носеха в торбите си – предимно вкусно осолено сирене и варено яйце. В моята торба почти винаги имаше крайшник хляб, парче сланина и главичка лук...

***

Когато се изнизах с говедата по забуления с плодни дървета път, който лъкатушеше като змия между източната градина на дядо Стою и тази, на дядо Бончо – и излязох вече над тях, – Небето ме захлупи като с кован бакърен капак отгоре. Видях го същият този капак у дядо Стою. Беше го почистил и измил и го бе поставил да съхне върху една от каменните покривни плочи на високия вътрешен дувар, който отграничаваше малкия му къщен двор от западната му овощна градина. А докато го почистваше миналата вечер, той ме уверяваше, че с него щял да озапти бурята, която щяла да се надигне съвсем скоро в казана му за варене на ракия...

***

Пасбището над източната градина на дядо Стою не беше голямо. Всъщност то беше негово. Беше нещо като продължение на оградената му източна градина. Юлската трева в него наистина беше оскъдна. Не беше като юнската – добра за паша. И добре, че не беше. Инак все там, в същото пасбище щях да подивея от самота. Но то имаше и едно мое утринно предимство. Още на изток от него се излягаше някаква съвсем малка билна заравненост. Беше оголена като теме на плешив човек – така се виждаше отдалече, а в близост – като лице на човек. Имаше очни вдлъбнатини, скули, нос, трапчинки, устни и други лицеви черти и части. В дъната на вдлъбнатините се утаяваше песъчлив скален материал. Скупчени туфи от садина го обрасваха тук-там.

На север от темето, околовръст се надигаха габърови храсти с широки поли и с изострени като хурки върхове. Между тях се издигаше и един самотен върлинест бук; имаше странна корона: увенчаваше самия му връх като голямо щъркелово гнездо. А зад храстите от габър – дървета от габър. Те отстъпваха към дола, който в полукръг обхващаше кажи речи дворовете, градините и къщите на цялата махала, за да нахлуе после стремително в долината на Еньовската река. Отвъд дола се издигаше ридът Торище.

Утринното ми предимство беше в една от очните вдлъбнатини. Скалната й вежда се излягаше на юг така, че седнал или излегнат върху нея, можех да виждам в пасбището вола и трите крави, които пасях, а и те да виждат мен. А и Слънцето – още с изгрева си – да ме вижда и топли. Там понякога си доспивах – въпреки предупрежденията на дядо Стою, че някоя черна змия или че някой зеленоок смок може да се намъкне в гащите ми ей, тъй – за нищо.

Впрочем, там наистина виждах да преминават от време-навреме черни змии и да се обтягат като въжета измежду туфите садина зеленолюспести смокове. Но повече виждах да се излежават като мен върху самата скала зелени гущери с вирнати на юг, към високия Тревненски Балкан, глави. Гледаха в него като омагьосани – както се хващах да гледам и аз – със зяпнали уста. А тя, скалата, още с изгрева на Слънцето се затопляше. Ако я сварех студена, тогава изтръгвах някоя по-голяма туфа садина, изтърсвах корените й от песъчливата пръст, поставях я върху скалата и сядах блажен на нея. Блаженство изпитвах и в песъчливото дъно на вдлъбнатината – играех и се въргалях в него като на плаж. А понеже имах и едно наум, често залягах по ръба на вдлъбнатината като във военен окоп... или по-скоро като в изровена от снаряд яма – с гега в прицел към пасящите в далечината говеда...

***

Него ден обаче – като че ли сега чувствам. Някаква особена пот полепва по тялото ми. Хем я чувствам като моя, хем комай не е моя. Отвътре нещо ме приповдига. Надига и косата ми нагоре. Поглеждам нагоре. Небето над мен, макар и да е някак полепващо по мен, е чисто. Оглеждам и видимата част на хоризонта – облаци се надигат само откъм Тревненския Балкан. Извит е наистина – както ми каза дядо Стою – като дъга. Слънцето кажи-речи е към пладне. Скимва ми – в очната вдлъбнатина е душно. Излизам и цъфвам на самата й вежда. Пред мен на около десетина метра е върлинестият бук. Сивата му кора сребрее нагоре. Сякаш и тя се поти. Или чужда пот полепва по нея. Тръгвам към бука – хем да видя кората му, хем – щуква ми – да издълбая с ножка инициалите си. Достигам го. Опипвам го. Лепкава е кората му. Вадя от торбата ножката. И почвам. Внимателно. Очертавам най-напред буквите. Правя ги големи. Искам да се виждат отдалече. Първата буква.... Точка.... Втората буква... Точка.... Третата буква – хлъзга се ножката в ръката ми. Забивам я леко в плътта бука. Трия си ръцете в гащите. Вадя ножката. Изтривам я в ризата си. Довършвам третата буква... Точка... Отдръпвам се на две крачки от бука – харесват ми буквите. Тръгвам обратно – из между няколкото габърови храсти. Вглеждам се в пролуките на полите им. Иска ми се да видя под тях пачи крак. Знам, че тази гъба обича да се крие под техните поли. Едва ли ще я видя. Сухо е. Но – за всеки случай. Виждам – потят се и листата на габъровите туфи. Ръцете ми и тялото ми сякаш плуват в лепкава пот. Стигам отново до веждата. Гледам към и над Балкана – същите тъмни облаци с тази разлика, че над тях Небето е помътнено. Витаят по периферията му някакви мътни мъгли. Виждам ги как наближават зенита ми и как браздят спираловидно. Отвсякъде ги виждам. Спокойно се разрастват към зенита ми. А около него – огромен син кръг. Душно е, но е спокойно. Не чувам тътените на дядо Стою...

***

Поглеждам говедата. Странно – и те към мен гледат. Някак учудено. Някак подканващо. В готовност сякаш да побягнат. Особено волът Тошко. Виждам го – вдига опашка. Превръща я в пискюлесто знаме. И кравите вирват опашки. (Мамка ви! Ще щръклеете!) Волът побягва. След него и кравите. Знам от опит – към махалата. И няма спиране. Коне не могат да ги надбягат. Уви! Не бягат към махалата. Мамичаката ви! Чакайте! Хуквам след тях с всички сили. Улитам в нанадолнището. Чувам в ушите си оглушително – хряс... тряс... пляс... Извръщам за миг глава – букът гори. Хряс, тряс, пляс – забиват се в темето мълнии. Една след друга. Взривяват се там като фойерверки. Хвърчат към мен топчести искри. Пръсват във въздуха като топки. Отказвам да ги виждам. Само кравите. Хряс, тряс, пляс. Летя след тях. А те – към дола. И там някъде, в ниското – храсталаци като завеса. Сами раздиплят. Зад завесата – тихо. И някак – особено. Волът – със слънчеви очи. Гледа ме покровителствено. И кравите. Сконфузвам се. Волът ме обсебва – прегръщам шията му. Губя представа за време. Нямам усет за пространство...

***

Сега чувам – грохот. Завесата от храсталаци отново се раздипля. Преминавам с говедата през нея. В дола – вода на талази. Преобръща камъни. Мътна. Пасбището на дядо Стою – с набраздени треви и утаяващи се между тях кални потоци. Слънцето – омаломощено. Букът над темето – като недоизгоряла кибритена клечка.

***

Не ти ли казах аз моя акъл да слушаш, а не да търчиш подир твоя, а? - изненада ме с тези думи откъм гърба ми дядо Стою, но още с първата ме накара да се обърна и да го видя. Дряновицата му вече свистеше във въздуха и ако не бях отскочил автоматично встрани, люто щеше да ме жарне по гъза.

Не съм търчал подир моя акъл! – рекох му докато отскачах още веднъж.

А по чий акъл търча, а? Не виждаш ли кибритената клечка горе, а? И как щях да те гледам сега, ако беше станал на пържола, а? Чакай да видиш, ти! – рипна дядо Стою към мен и тънката му дряновица отново изсвистя във въздуха, ала аз пак така – отскочих встрани, и викнах на своя ред задъхано.

Не съм търчал подир моя акъл. Подир акъла на вола търчах. Той ме гледаше със слънчеви очи. Не виждаш ли? Сух съм!

Като казах това, гневните синци на дядо Стою изведнъж се опулиха и започнаха учудващо да ме оглеждат. Ризата ми беше суха, гащите – също. Само цървулите и крачолите ми отдолу бяха овлажнени от оросените треви на пасбището му.

Накъде, накъде търча подир вола!? – попита ме дядо Стою като ме гледаше налудно; синците му проблясваха и се забиваха като светкавици в моите. – И как така... как така той те е гледал със слънчеви очи!?

Не знам как. Еее, натам търчахме! Към онези храсти. Долу. Те се раздиплиха пред нас. Зад тях беше сухо. Не хряскаха мълнии. Там волът ме гледаше със слънчеви очи...

Къде, къде точно? Да вървим!...

Тръгнахме с дядо Стою към мястото, откъдето бях излязъл с кравите и вола. Храстите бяха мокри. Едри дъждовни капки блестяха по жилестите им листа. Казах на дядо Стою:

Зад тях бяхме. Не зная сега защо са мокри. И не зная защо не се раздиплят сами, за да минем...

Стой тук! Аз ще мина зад тях...

Каза това дядо Стою и потъна зад тях.

След има-няма десетина минути се яви мокър като лалугер. Потокът долу бучеше. Сякаш той го беше изкарал от дупката му, за да ми каже:

Ти!?... Как може!... В окото на бурята!... Теб Бог те пази!... Зер аз не съм ти баща и майка...

***

Вечерта, като доизлапах попарата (която всяка вечер ядях), дядо Стою взе фенера, смали фитила му и рече:

Разкажи ни сега – да чуем с баба ти Гана – как преживя бурята?... Там, над източната ми градина.

***

Разказах всичко както си беше – до най-малката подробност. Така всъщност искаше дядо Стою. Показа ми го това със смаляването на фитила; искаше да пести така и газта. Започнах обаче оттам, че никакви тътени не бях чул да предхождат бурята и че, вероятно, затуй не съм чувал и неговите тътени, с които рано сутринта ме бе натирил да паса говедата над източната му градина. После той – като ме изслуша с лице висящо пред мен като в тъмна бездна (само лицето му успяваше да отразява мижавата светлина на фенера) – рече:

Странни неща се случват понякога с хората... Хм... Чудни... Чудото, казват, е извън естеството на природата. И аз уж мисля тъй, ала знам ли! Разправя ми преди години моят дядо Стою какво се е случило с двама братя от Шодековци... Баща им, като усетил, че му наближавал края, поделил и им завещал имота си така, че те да нямат повод за кавга помежду си. А една от нивите му била толкова хубава и плодородна – излягала се тя на припек малко над заливната тераса на Еньовската река, – че решил да я подели между синовете си с тяхно участие. Отишли заедно на нивата. Опънали канап отсам и оттатък. Тъй го и разполовили. Забили и колчетата. После бащата дръпнал с плуга една бразда – от колче до колче. После по на метър от същите колчета, изкопали гнезда и положили в тях по един масивен камък – за да станела подялбата устойчива и надеждна във времето. По-сетне бащата стъкмил чоп от дрянова клонка. Теглили синовете най-напред чоп за това кой да тегли пръв чопа за съответния източен или западен дял от нивата.... И така с любов и късмет се спогодили баща и синове...

***

Обработвали после братята бащината си нива като я разоравали заедно – от край до край. Така и я засявали – като редували през съответните години културите, а после, след сеитбата, дръпвали браздата от камък до камък. Така и Бог благославял труда им. Прибирали всяка година кажи-речи по равна реколта...

***

Една година решили да я засеят с картофи. Разорали я пак така – изцяло, засели я и дръпнали после браздата. Добре, ама, не щеш ли, кой знае как и защо, поникнало посред браздата едно царевично зърно. И зер нивата на братята е била слънчева и оросявана отгоре с благодатните тук гергьовски дъждове, а сетне, в горещините, и оросявана отдолу от прохладните подпочвени води, царевичният стрък се юрнал нанагоре, а братята – ту единият го окопавал, когато окопавал картофите си, ту другият го загърлял грижовно с мотиката си. И тъй се изтеглил стръкът царевица дебел и мощен нагоре с листа като турски ятагани и с цвят като прабългарско знаме, че дал под разкошния си златен пискюл не един, а два царевични мамула...

***

Добре, ама, като виждали братята как мощно и високо израствал царевичният стрък, подхранван не само от Слънцето, влагата, и благодатната почва на нивата, но и от тяхната грижовна и всеотдайна любов – та изглежда, че и тъкмо заради това – в душите и на двамата се прокрадвало като змийче и желание всеки сам да обере плодовете му. Ала и никой от братята – когато царевицата вече узряла – не смеел да стори това без другия. Съвестно им е било (един пред друг) и на двамата скришом да сторят това. Затова – както те самите после разказвали – ползвали случая да отидат и двамата в един и същи ден да извадят картофите, а и всеки – с тайното си желание да предяви правото си пред другия да откърши и двата златисти мамула, а и самият царевичак после да резне за храна на воловете си...

***

Станало туй към края на август. Денят бил златист. Зреело всичко наоколо – трънките, глогът, шипката. Отсреща Балканът жълтеел. Реката светлеела есенно. Ветрец току на вихрушки разнасял нишки сребристи; паяци ги догонвали; сякаш догонвали мислите си. Вадели братята картофите, ала все към браздата поглеждали. Всеки в представата си гледал и виждал как сам ще прекърши мамулите. И тъй се отвътре наежили – зер всеки виждал правото в другия, – че към самия светъл следобед в душите им вече чернеело...

***

Бате – казал по-малкият, – сега да решим за мамула. Аз го копах и отглеждах, аз ще го и пожъна...

А защо да решаваме за мамула, щом ти си се грижел за него!? Или сам с право подозираш, че батьо ти трябва да го ожъне!... И че е мое правото?...

Как ще да е твое правото, когато пръв го видях да покълва!?... И клечка забих до него – своето да отбележа... и от мотиката твоя да го предпазя!?...

Дали пръв си белязал мамула, това няма значение. Знам, че се грижих за него. А и браздата се пада на мен, защото аз съм първородният...

Кипнал тогава малкият.

Баща ни дръпна браздата. И значи – тя или се пада на двама ни, или, значи, е ничия... И няма първородство за нея...

Ти! – кипнал големият, – ти първородството ми искаш да вземеш!?...

***

Кипнал на своя ред и малкият и така се разразила кавгата им, че не само в душите им, но и в Небето тя запламтяла. Мълнии блестели в очите им, гърмове тряскали в думите им. По някое време един в друг се вкопчили и като вихър се замотали. После за миг се пуснали и всеки се хванал за ножа. Касапски били ножовете им. Било е такова времето – хората ножове да носят, забити дълбоко в поясите им. С тях от зверове се бранели, а и от кърски айдуци. Но ето, че заради мамула брат връз брата си нож вдигнал. И бляскали тъй ножовете им – както и в Небето – светкавици. И щели със сигурност да се изколят, ако не било в очите им чудо. Колчем единият ножа си вдигнел, толчем в лицето на брата си своя баща виждал. И тъй се е мигом възпирал. Същото ставало и с другият. Накрая им скимва на двамата – преди да нанесат смъртоносния си удар – един пред друг очи да затворят. Тъй и внезапно сторили, но и тогава чудо станало – хряснал ведно гръм и светкавица. И двамата в несвяст паднали. А после сами разправяли. Когато дошли на себе си, видели мамула, прегорял като факла. Но не за него им е била думата, нито дори за кавгата им, а затова, че когато всеки от тях затворил очи, за да порази с ножа брата си, видял в същият миг на Небето някакъв образ огромен... Не било то образ огромен, а лице някакво... Огнено... Изпълвало то Небето... И ги изпълвало с ужас. И сигур затуй отсетне братята един през друг се оправдавали, че мамулът нарочно поникнал в браздата – едно – както предполагали те, – да бъдат изпитани дали са могли да сторят сами братска подялба, и друго – за да преживеели и познаели Бога небесен с огнено лице в себе си...

***

Не зная как е било, нито ми е работа да съдя дали братята са се оправдавали така пред хората или по-скоро са прикривали срама от себе си, но такава е понякога бурята. Идва ей тъй, изненадващо, и не знаеш защо изненадващо идва. Отвън ли – за да те сплаши, отвътре ли – за да те смири. Или ей тъй – да научиш, че си подвластен на сили, в които можеш да си жив и свободен само, когато обичаш...

Добави това дядо Стою повече на себе си, отколкото на мен. А аз изглежда в него момент така всеотдайно съм го слушал с зяпнали уста, че нищо друго не виждах наоколо, освен лицето му. Бездната около него, която фенерът не успяваше да осветли по-рано, я нямаше вече. Всичко беше Лицето му... Светещо. Огнено...


http://svobodenpisatel.org/…/2012-12-31-12…/8-vladimir-lukov