Из "Мястото, откъдето започва безкраят", (Достоверни разкази, мисли, сънища, фантазии и изследвания; Философия на цялостността и практика на оличностяването), Том втори - Книга за (не)удачници, 2014 г.
Яви се пред дома на 25-ти май 1960 год. един човек с чадър в ръка и веднага познах, че е балканджия. Познах го по чадъра, който в него момент ползваше като бастун. Всъщност, често бях виждал лятос по Балкана хора с чадъри и в сухо, и в дъждовно време, докато, обратно, по нашия равнинен русенски край беше истинско чудо за мен да срещна човек с чадър по време на дъжд. Познах го и по това, че и той самият, сух като чироз и облечен с избледняващ стар черен шлифер, ми приличаше на чадър с източената си шия и с поприведената си напред глава. Досетих се веднага и защо увисна като чадър пред скованата от татко надве-натри наша дворна врата.
Впрочем денят беше ведър, слънчев, малко преди обяд. Играех в двора с кучето ни, Хектор, пред завършената ни в груб строеж малка тухлена къщичка от две стаички и коридор между тях. Другата, кирпичената, в която все още живеехме откакто се помнех (а наближаваше тогава да навърша единадесет години), и която се състоеше от една стаичка, малко килерче и пещник, беше зад новата, навътре в двора…
– Майка ти у вас ли е? – провикна се към мен човекът с чадъра така че, да надмогне лая на Хектор, който, впрочем, го бе забелязал минути преди мен. А аз, вместо да му отговоря – както моментално ми щукна да го излъжа, – че я няма у дома, реших по-напред да усмиря кучето, като го хвана за нашийника и вържа на мястото му. Така си представях, че мама няма да чуе олелията от старата кирпичена къщурка. Крива обаче излезе сметката ми – тя се яви току из зад новата. И, щом я видя, човекът с чадъра й рече отдалече:
– Булка Марийо, аз съм балканджия, от Тревненския Балкан съм, от махала Стражата, казвам се Калчо. Пътувах пешком от гара Бяла насам с един мъж от вашето село. Казах му какво ме води по вашия край. Та, той ми каза малко преди да влезем в Ценово: „Калчо, каза, няма нужда, каза, да бъхтиш път из селото. Ето там, каза, в средата на тази крайна махала, там е, каза, новата къщичка на Гьоргя Македонеца, той, каза, спазарява децата си за ратайчета…”
– Не, не той – рече мама на човека с чадъра, – а съдбата. Виж на какво дередже съм, родих ги две живи с операции, имам отнапред и мъртвородено, осакатена съм. Не мога да работя, домакинствам. Гледам пилета и патици. Свекърът и свекървата са бежанеци от Егейска Македония. Прокудени са оттам с една волска кола, а в нея кое по-напред – чувал брашно, кош парцали и три деца. Други две им се раждат тук. И тъй, бат Калчо, беднотия. С труд сколасахме да вдигнем къщичката. Мъжът ми Георги извади камъните от кариерата. После с помощта на братята му направихме и изпекохме тухлите. Ала пари, пари за довършване недостигат. И затова се принуждаваме. Иначе у дома аргати няма…
– Тъй, тъй, булка Марийо – рече човекът с чадъра, – и ние сме тъй. Уж имот имаме … И добитък имаме… Пък то трябва и да се работи. Децата ни възмъжаха, забягнаха в Габрово… На градски живот се учат… Ожениха се там… Две снахи имам… Три внучета. Ала с бабата сме сами. Гледаме десетина овце и кози. Имаме в Стражата общ овчар… А ние и крава си имаме… И не знаем кое по-напред… Не ни достигат вече сили… За кравата търся дете като твоето – да я пасе по ливадите. Ще се грижим за него. Хляб и ядене – бол. Само кравата ще пасе, друга работа няма… За триста лева (тридесет след 1961 г.)… и един кат ученически дрехи… Е, ще ли го спазарите да дойде това лято у нас…
– Ще, ще...
– Не искам – рекох на мама и добавих веднага. – Дядо Стою ще чакаме, той пак ще дойде да ме вземе.
– Кой е Стою? Откъде е Стою? – попита забързено човекът с чадъра.
– От Дупините – рече му мама и добави, – от долните…
– Зная го Стою, знаем се с него. Зная и това, че той преди два дни спазири ратайче от този ваш край… От Мишуклии… До Полски Трамбеш…
– Нищо не знаеш – рекох троснато на човека с чадъра с поглед забит в краката му; бяха обути в червени обувки с бомбета отпред. – Не знаеш даже, че ще паса само една крава. Няма да тръгна с теб.
– Ще тръгнеш, синко – рече мама, като се обърна към мен. – Ще тръгнеш. Това лято с татко ти и с батко ти ще имаме много работа по къщата. До наесен трябва да е готова. Бедни сме. Пари за хляб нямаме. Дрехи ще ти трябват за училище. А и дядо ти Стою няма да дойде…
– Ще дойде – прекъснах я. – Зная това.
– Няма да дойде – обади се човекът с чадъра. – Има си вече ратайче. Видях онзи ден дядо ти Стою в Шодековци. Срещнахме се у дома на шивача. Мярка на ратайчето взе той – да му скрои и ушие гащи…
Клюмнах като чух тези думи от устата на човека с чадъра. И мен дядо Стою в началото на миналото лято ме беше водил в Шодековци при шивача. А мама, като ме видя клюмнал, рече на човека.
– Кога ще тръгнете?… Можете да обядвате у нас… ще опържа яйца…
– Не, не… няма нужда, булка Марийо… Влакът за Трявна е в един и половина след обяд… А сега вече отива към единадесет… Тъй че, ако побързаме, ще го сварим… Пешком оттук до гара Бяла е около час и нещо… Имам в торбата хляб и сирене за из пътя…
– Мире – рече мама като се обърна към мен – тичай, синко, да се преоблечеш… И новите си платненки да обуеш… След малко ще приготвя бохчата с другите ти дрешки…
***
Хукнах веднага. Сякаш само това чаках – мама да ми каже тичай!... И да забравя другото… Заобиколих новата ни къща, но вместо да се отправя към старата, за да се преоблека, отцепих диагонално по двора, в чиито северозападен ъгъл имаше минушка. А тя оттам, през един съседен двор, хлътваше в двора на бабината бежанска къща. Не мислех за нищо. Нищо нямаше в главата ми, освен майчината ми поръка – тичай! Не обърнах внимание и на баба Фота, която ме зърна от външното си огнище. Много я обичах. Вкусни манджи готвеше, ала не ми беше нито до нея, нито до тях.
Тичах колкото ми сили държат.
Боях се да не чуя маминия глас да ме вика, защото от опит знаех – чуех ли го веднъж, за душата сякаш ме хващаше и веднага ме заставяше да свърна към нея.
Тъй се озовах в съседната улица.
От нея – пряко към Бог баир.
Взех го кажи-речи за десетина минути и се настаних на онова място върху гърбината му, което гледа право към нашата крайна махала. Оттам обхващах с поглед и хълма Гедиклия, чиито северен хълбок се издига плавно на юг заедно с пътя към Гара Бяла, Русенско. Оттам виждах мама и човека с чадъра. Суетяха се… А аз мислех.
Лъже.
Дядо Стою ще дойде.
Не може да не дойде.
Лъже и за това, че ще паса само една крава. Дори и една крава да паса, за другата работа мълчи.
И дядо Стою миналата година излъга… С мълчание.
Казваше, че само четирите му говеда ще паса – за другата работа, която е възнамерявал да ми възлага, мълчеше. А тя беше неимоверно повече от пастирската. Три пъти седмично трябваше с балтията да насичам сухи вършини от габър и от дъб и да ги подреждам после – около кубик – до стената. С тях чорбаджйката баба Гана готвеше на огнището, стопляше водата за миене на съдовете, за пране, за къпане, за парене на вълната… А когато накосената от дядо Стою трева станеше готова за обръщане, а и за незабавно накамарване в случай на заиждане – както дупините казваха – на дъжд, а и за ново разстилане на тревата след дъжда, а и после – като се превърне в сено – за прибиране с волската му кола и за напълване сетне в сеновала – тогава включваше и мен с вилата.
Същото с много по-изнурителен труд ме спохождаше по време на жътва в нивите му с ечемик, с ръж, с овес и жито – събирах ръкойките и му подавах снопите за натоварване в колата.
Спохождаше ме същото и по време на вършитбата в хармана – с диканята, върху която дядо Стою стоеше седнал върху камък и която теглеха воловете, а аз пред тях, за да ги водя в нескончаем кръг през разстланите преди това на дебело житни снопи; препъвах се в тях; после с вилите – да ги разтърсваме във въздуха и да ги обръщаме така по няколко пъти върху хармана докато станат на слама; сетне да прибираме сламата в една от секциите на сеновала; после с греблото да накамарим житото и да пометем хармана; после с веялката да го отвеем… и, най-после – в хамбара... Гьон хванаха миналото лято дланите и ходилата ми.
А най-отвратителната работа като работа, която трябваше да върша с непосилното за за детските ми плещи волско търпение и която ме задължаваше да върша дядо Стою, беше обирането на зрелите джанки за ракията му.
Наричаха ги в Дупините кумболки.
По едно-две грамадни дървета обрулваше с дълга върлина дядо Стою през ден-през два към четири-пет след обяд по време на зрелостта им и чакаше (както ми нареждаше отнапред) да се прибера с кравите към пет, за да ги обирам после до мръкнало по наклонените терени на градините му.
Боже мой, Господи, много кумболки, много нещо, дявол да ги вземе!
Някои от тях бяха дребни като съчми, пръснати в широки ареали под дърветата. Седмици наред денем и нощем бяха в очите ми. Пълнех с тях седем-осем двеста-триста литрови каци.
Не съм се договеждал тогава да пустосвам съдбата си на дете на македонски прокуденици.
И затова изглежда него ден ми е скимнало наблюдавам човека с чадъра пред бащиния ми нов дом отгоре, от билото на Бог баир.
А той по-някое време престана да се суети около мама. Тръгна към източния край на махалата. Знаех къде отива. Но не сполучи и там, от дома на маджарите, да спазари ратайче. После се изгуби зад източния край на махалата и чак след половин час го видях усърдно да крачи сам с чадъра си по пътя за Гара Бяла…
***
Върнах се у дома по мръкнало.
Очаквах мама да му нахока, а и татко, върнал се вече от нива, да ме конфузи. Мълчаха. Казах на мама, че дядо Стою ще дойде да ме вземе. Мълчеше. На другия ден пак й казах същото. И на другия. И на следващия. А тя все мълчеше. Същевременно каквото и да ми поръчваше да извърша у дома, веднага го извършвах – пренасях насам-натам тухли, цигли, дърва, вода; окопавах с мотиката което можех и както можех…
***
Мина седмица от лятната ваканция – дядо Стою не идваше.
„Няма да дойде.” – казваше после мама в отговор на всекидневното ми повтаряне и увереност, че ще дойде. Чувствах даже, че й дотягах с увереността си, а тя мислеше – че се измъчвах. В самия край на май обаче и дядо Стою цъфна като човека от Стражата пред дворната ни врата в същия час на деня по същия начин – с чадър в ръка и с преметнат през рамо стар и избелял от времето черен шлифер.
Зарадвах се.
Но не на него, а на това, че нямаше да бъда в тежест на родителите си…
***
Крачехме с дядо Стою по пътя за гара Бяла и преваляхме вече Гедиклия, когато го попитах:
– Защо избяга момчето от Мишуклии?
– Защо ли? – рече той като опърлен и добави веднага. – Не избяга, разболя се. Хвана го дъжд на Торище… студен майски дъжд… Хилаво момче излезе, болнаво…
– То и аз можеше да избягам като те видях цъфнал пред дома…
– А защо не избяга? Аз знам защо. От беднотията, момченце, никой не може да избяга. Тя заставя човека да работи – обобщи набързо дядо Стою.
– Аз пък мога да избягам от нея – рекох му наперено, – защото не бягам от работа. И ако искаш да знаеш ние никак не сме бедни. Дядо Коле Македонеца има двукатна къща в центъра на село Пателе, Леринско. Ниви има там. И баба Фота има голяма къща на брега на Петерското езеро…
– Ха! – възкликна дядо Стою, – нали виждам аз, имат, ама нямат. А и какви къщи са имали твоите баба и дядо в Македония това за теб няма никакво значение. От съдбата си, момченце, човек не може да избяга – обобщи пак набързо дядо Стою. И пак набързо като че ли не на мен, а на себе си добави – На гърците им беше нужна златната земя на македонците, а на нас, българите – самите македонци, че цигани, власи и турци през 24-та вземаха вече превес над нас. Затуй и сторихме достлук с гърчулята. Тъй че, момченце, няма накъде да бягаш…
– Аз, аз ако искаш – сопнах му се – мога и сега да духна и ти да ми гониш вятъра, ала няма да го направя.
– Защо!?
– Защото много, много ми се иска с Тошко и с кравите отново да пладнувам на небесната поляна в Усойна (гората, която знаех тогава като безкрайна в околностите на Дупините)…
Като изрекох това, дядо Стою така, както крачехме вдясно по пътя за Гара Бяла, внезапно с дясната си ръка подложи косо пред краката ми дългия си чадър. Улитнах напред и за малко да се просна по очи на банкета, ала успях рефлексивно да избегна това като се подпрях с дясната си ръка на него. В следващия миг из отдолу го погледнах в очите. Видях огромна почуда в тях. И той – видял в същия момент моята, насочена срещу него с укор – с престорена конфузия рече:
– Без да искам подложих чадъра пред краката ти…Хм… сигурно, защото помислих, че ме лъжеш…
– Защо да те лъжа!?
– Защото по Земята няма небесни поляни…
– Има, в Усойна има. Има една – рекох му възбудено. – Даже и другите поляни по Земята са небесни… Защото Земята е небесно тяло… Ала тази, която е в Усойна, е наистина небесна…
– Хм, небесна. И каква е тази небесна поляна, как стигна до нея, с крила ли?
Попита дядо Стою уж иронично, ала в гласа му долових и това как той едва сдържаше възбуденото си любопитство. Затова и започнах словохотливо да му разказвам, това което вече описах в първия том на тази моя достоверна история – Книга за (не)послушници…
***
Разказах му набързо и възбудено как миналото лято отървах кравите да навлязат сами в Усойна и как, мислейки, че съм ги загубил завинаги, се тръшках от рев в дълбоките треви между Торище (пасбището в околностите на Дупините) и самата Усойна.
Разказах му и това как в него момент се яви сякаш от нищото един човек и как не толкова с появата си (защото не успях тогава да видя слънчевото му лице), колкото с гласа в думите си, че кравите сами ще се завърнат, успокои из отвътре сърцето и душата ми.
После му разказах и това как точно на рождения ми ден се случи (по поръка на човека със слънчевото лице да не се плаша от Усойна, когато в нея ме води волът Тошко) да навляза заедно с кравите в гората и да нахълтам сетне с тях в небесната му поляна.
После описах на дядо Стою всичко, което видях и което ми се случи на същата тази поляна – с дълбоките до кръста ми треви, с упойващите цветя и билки, със златната слънчева резеда, която струеше околовръст от листата на мощните дъбове и преливаше така в слънчевата синка на Небето. Описах му сетне и огромния самотен дъб в източния края на поляната, който отдалече ми приличаше на прекрасен храм с четири позлатени кубета, а в близост – на великолепна шатра.
Разказах му и това как се настаниха кравите да пладнуват под шатрата и как аз седнах на едно от креслата, които се намираха между мощните коренища, загатнати в основата на дъба… И как после кравите ме одумваха мълком помежду си… И как опитах после (но и как не сполучих) да разговарям с тях… И как се яви сетне човекът със слънчевото лице и с лазурно-сините си очи… И как после се яви и великолепния му бял кон Пегас, с когото разговаряхме мълком… И как ядох сетне бял хляб със сладко осолено сирене от слънчевата трапеза на човека от Усойна …
***
На това място в думите ми дядо Стою пак така, внезапно подложи чадъра си, но този път не косо пред краката ми, за да ме препъне, а на гърдите ми, за да ме спре и погледне в очите. И като се спогледахме за миг, рече набързо:
– Ти! Не може да бъде. Това е легенда. Ти знаеш легендата. Някой от старите дупини ти я разказвал. Кой, кой ти я разказа? Кажи ми!
– Никой. Не е легенда. Видях фия в небесната нива на Слънчевия човек – плъпваше пред мен като море чак до отвъд залеза. С фий зиме храни небесните си коне…
– Ти!? Не може да бъде. Каза ли ти къде живее този човек?
– Каза ми. В Билкините. Имал там небесни ливади…
– Къде в Билкините?
– Не знам, каза ми – на североизток…
– Значи, не живее в махалата, а в Усойна!…
– Сигурно в махалата живее, защото ми каза, че имал голям сайвант там, на два етажа – долният му служел за яхър, а горният, откритият, му служел за сеновал, вика му Небето. Там прибирал лете сухия фий и там ветреели на сянка сандалите му…
– Не… не живее в махалата. – рече омислено и някак безпомощно дядо Стою като свали в същото време чадъра от гърдите ми, а после, като помълча, додаде. – Махалата е на сверозапад от Дупините, а местността от гората, в по-голямата си част, е на североизток, към Килифарево… Всъщност, само езикът на Усойна се вмества там като в уста между Дупините и Свирците, за да достигне с върха си на запад до Билкините, чиито къщи са разположени дъгообразно тук-там като оредели и протъркани предни зъби на старица…
***
Рече това дядо Стою и се умълча така, че зарази с мълчанието си и мен. Мълчахме, впрочем, кажи-речи през цялото време на пътуването ни. Само тук-там разменяхме по някоя дума, свързана със самото пътуване и със сухарите, които трябваше да похапнем пътьом. Мълчахме и в купето на влака, с който пътувахме от гара Бяла до Търново. И в рейса от Търново до Килифариво мълчахме. Забелязах обаче във влака, че дядо Стою започна щателно да ме проучва. Настани ме в купето така, че да стои срещу ми и да се вглежда в лицето и в очите ми със своите сини като синчец очи. Давах вид, че не го забелязвах – гледах нарочно унило през прозореца на влака, ала с крайчеца на очите си крадешком и аз вършех същото. Усещах, че нещо издълбоко го тресеше и го хвърляше сякаш в покруса. А когато от Килифарево тръгнахме пешком и достигнахме след около час Габровци – та там, току на излизане от това малко планинско селце по пътя за махала Шодековци (който тъкмо от Габровци нататък тръгва по левия бряг на пълноводната по него майско време Еньовска река), дядо Стою ме спря пак така, като положи напреко чадъра си на гърдите ми, и рече:
– Ето, оттук започва Усойна… Отсам реката започва като обхваща така целия северен склон на Тревненския Балкан, и оттатък реката – като достига кажи-речи в безкрайна широчина до към Килифарево и Димитровци, а оттам – с езика си – и до към Билкините…
После дядо Стою като сне чадъра си от гърдите ми и като ме подкани с него, насочвайки го напред, да тръгваме, продължи да ми говори, ала така сякаш говореше и на себе си.
– Бях като теб десетина годишен, когато чух един старец-пастир на овце от Билкините да разказва на моя дядо как му се случило да пладнува с овцете си на една небесна поляна в Усойна и какво точно е видял и преживял там. Тогава моя дядо, чието име нося, клатеше недоверчиво и насмешливо глава, и му казваше: „Найо, легенда е това, приятелю! Зная я от дядото на един мой приятел-свирец (човек от махала Свирците). Той пък я знаел от някой си предходен старец от Бойчевите колиби. Той пък от някой си още по-предходен по старост човек от Шодековци. И така тази легенда току припламвала от време-навреме в сърцата и в душите на поколения-хора от тукашните наши околни махали, включително и у жителите на нашата махала Долни дупини. Тъй че, Найо, не се прави сега на ни лук ял и на ни лук мирисал, защото същата легенда е припламвала винаги тогава, когато някой като теб с поразвинтена от дивотията, в която живеем, фантазия, току му скимне, кой знае как и защо, да я разкрасява като бивала-небивалица.”…
– Така моя дядо – продължи разказа си дядо Стою – се опитваше в мое присъствие да разубеждава дядо Найо, че небесната поляна в Усойна е плод на нечия далечна, забулена във времето фантазия, и че тъкмо тази далечна нечия фантазия е припламнала кой знае как и защо в сърцето му като искра от пепел в стародавно огнище. Дядо Найо обаче държеше на своето като рак на бързей. Издалеко и стъпка по стъка описа откъде-накъде и как точно се е намерил в тази небесна поляна и какво точно е видял там. Дядо ми Стою обаче все така не скланяше с вяра ухо на думите му, ала аз, внукът му Стою, слушах устойчиво и скланях ухо с вяра. Затуй и всичко чувах, и всичко виждах в думите на дядо Найо. Видях подстъпа, откъдето той е хлътнал в Усойна. Видях и вековните дъбови дървета в нея. Видях и поляната – цялата грейнала в слънчева резеда. Видях сочните и дълбоки до кръста му треви. Усетих и упойващите сладостни ухания на билките и на цветята. Чух жуженето на пчелите и многогласовите хорали на птиците. Видях капещите слънчеви ресници на дъбовите листа. Видях и храмовия грамаден дъб с четирите му небесни купола, единият от които, най-високият, грееше като друго Слънце в Небето. Видях и фия – стелеше се като море на запад – до отвъд хоризонта. Видях и чух всичко това в думите на дядо Найьои си казах тогава, че и аз ще я открия наяве тази небесна поляна – щом я откривам така в неговите думи и щом я виждам така в сърцето и в душата си…
– И тъй – додаде дядо Стою след кратка пауза, – оттогава – през детството и юношеството си – до ранната ми младост, че и след нея – все там се навъртвах, все там пасях кравите, все там денем и нощем бях с мислите си… Все там, в подстъпа между Торище и Усойна… Все там, откъдето видях в думите на дядо Найо него самия да върви към небесната горска поляна като към своя много, много отдавнашна детска мечта… Та, там… именно там пасях кравите си и аз и оттам всеки Божи ден опитвах да влизам в гората, за да търся в нея небесната дядо Найова поляна. Ала, Боже мой, Господи!, колкото пъти успявах да влизам в Усойна и колкото пъти в същото време си мислех, че вървя в правилната посока, която отнапред виждах в дядо Найовите думи, толкова пъти сякаш самата гора ме изплюваше обратно с езика от устата си – все в същият дядо Найов подстъп, който вече оттам, откъм Усойна, хлътваше направо в Торище. А щом се намерех отново в Торище все в главата се блъсках и все по-усърдно питах акъла си – какво точно не съм видял или чул в дядо Найовите думи, че все, все в Торище се озовавах!…
***
– И тъй – продължи дядо Стою като се взираше сякаш в себе си, – време и времена минаха оттогава. И макар че в ония години – и денем, и нощем – мира нямах от тази моя детска мечта, случи се в зрялата ми младост да се задомим с баба ти Гана, да свия гнездо с нея, да ми се роди челяд и да мирясам най-сетне в мечтата си да се намеря наяве като дядо Найо от Билкините сред небесната поляна в Усойна. Ала, Боже мой, Бога ми, Ти си ми е свидетел, Господи!, току от време-навреме по повод и без повод все ще се случи да ме смушка като остър остен – я наяве, я насън – тази моя не умираща в мене детска мечта. И странно, много странно – когато започнах напоследък все по-усърдно да остарявам, а ми се случва това от седем-осем години насам, тя все по-често и все по това време на годината току ще ме жилне в сърцето, както и сега ме жилва чрез теб… Ама и у мен, Господи, един шантав акъл! – не ще да се подчинява на сърцето ми, и туйто… Подозирах, прочие, че ме смушкваше тази моя мечта и чрез предходните седем-осем ратайчета през същите тези текущи години, ала чак сега чрез теб проумявам, че това е било точно така. Всъщност, не беше точно така, а и не по този начин както ме жилва сега чрез теб. По-скоро ставаше това чрез кравите и най-вече чрез моя прекрасен вол Тошко…
Всъщност – продължи дядо Стою, – случваше се донякъде така, както се е случило и с теб миналото лято по това време – с тази съществена разлика, че предишните ми ратайчета – и Шабанчо, и кирливият Кирчо, и кривоносият Петърчо, и другите два-три – все ревешката се връщаха у дома с все същото сърцераздирателно овайкване, с което ти си се тръшкал от рев там, в дълбоките треви между Торище и Усойна, а именно с това, че са загубили кравите ми в гората… И аз… – аз ли, Господи, с този мой акъл! Тръгвах веднага обратно с тях през Торище към Усойна. И там, точно на прехода между пасбището и нея, все така се случваше – да видя кравите ми сами да излизат от гората. Ала как ги виждах, Боже мой, как ги виждах! Виждах ги странно преобразени – особено Тошко и Павлина. Виждах ги обгърнати в ефирна белота. Главата на Тошко я виждах изящна, виждах я като глава на божество – с кротки и с дълбоки като планински вирове очи. И точно в тия мои моменти все в сърцето ме пробождаше отколешната моя детска мечта с допускането ми, че кравите ми най-вероятно ще да са пасли или от тревите на небесната поляна в Усойна, или ще да са скубали с дългите си езици от фия, стелещ се като море на запад от нея…
***
И какво се оказва сега!... – попита се сам дядо Стою след кратка пауза и сам си отговори. – Оказва се, че чак сега ми се отдава да забележа чрез теб и да видя така и туй, което не бях забелязал и видял като дете в думите на дядо Найо, а именно това, че не той самият е откривал в себе си и е следвал в себе си пътя към небесната поляна в Усойна, а неговия мериносен виторог овен с име Цезар. Той, той е откривал пътя пред дядо Найо. Случило се, прочее, така.
Удрямал се дядо Найо в тревата и му се присънило, че овенът му сам повежда малкото му овче стадо в гората. И като видял в съня си това, сепнал се, зер му светнало и в съня, какво можело да се случи с ваклото му стадото в Усойна. Надигнал се до кръст от мястото си и що да види! Овенът му наистина навлизал вече в гората, а след него и овцете му. Сепнал се още повече дядо Найо и понечил в същия миг да рипне като младок на старите си нозе, ала на, те поддали, не му се подчинили веднага, и докато се накикери и натамани на тях, стадото му било вече в гората.
Нямало как – тръгнал лека-полека след него, викал по име овена си и като усилвал постепенно болезнения си ход с помощта на гегата, влязал и той в гората. А там, според думите му, вместо глутница вълци, неописуема тишина и сигурност го обгърнали – стадото му кротко напредвало след овена и от вакло в осветлената отвътре могъща дъбова гора ставало още по-вакло. Така той, следвайки досущ като дърта овца овена си Цезар, се намерил на небесната поляна в Усойна… И с теб, шшш… (Тук, на „ш”-ъто си, дядо Стою се запъна като магаре на мост, ала и така той оформи в мен миналогодишното си обръщение към мен – шугаво шиле, като успя все-пак от някакво си свое вече уважение към мен да го видоизмени външно.) И с теб шшшъ изглежда да е станало точно така – следвал си в Усойна като млечно теленце кравите и вола ми. А и сигурно, тъкмо защото си малък и неразсъдлив като млечно теленце, загубило майка си, затуй си и мучал жалостиво със сърце и душа в тревите пред Усойна. И е съвсем сигурно вече това, че тъкмо заради това се е явил пред теб и онзи човек със слънчевото лице, когото ти си видял после на небесната поляна в Усойна и който те е подучил отнапред как точно като млечно теленце да следваш в гората кравите и вола ми.
А този човек не го бях виждал и чувал като дете в думите на дядо Найо.Видях го и го чух сега на стари години в твоите думи. Впрочем, за да бъда докрай честен пред себе си, а и най-вече пред паметта на дядо Найов мен, трябва да призная и туй, че дядо Найо в думите си пред моя дядо Стою загатваше за нечие присъствие тогава, когато сам е пладнувал с малкото си овче стадо на небесната поляна в Усойна. Усещал, впрочем, че поляната си имала стопанин и все очаквал току да го види, ала и все така не успявал го види. Привиждало му се в нея само един бял като салкъмов цвят кон, който… аха да се яви… аха да изчезне – толкова ефирен му се привиждал. А за това, че именно така виждал коня, винеше дъртешките си пердета, които по него време се спускали вече в очите му… Та, така… точно така е било – заключи с тежка въздишка дядо Стою, – той като вакла овца след овена си Цезар, а ти като млечно теленце след кравите и вола ми…
А какъв вол е моят Тошко, какъв вол е! – продължи с още по-тежка въздишка дядо Стою след кратка пауза. – Знае… знае той пътя към тучната небесна поляна в Усойна … Ала и аз, Господи… и аз с моя акъл, който все зарязва сърцето ми!... Остаря завалията, остаря…
***
Каза това дядо Стою и потъна като дълбока вода в себе си. Мълчаливо минахме Шодековци и се прибрахме така не след дълго в Дупините. А там, щом прекрачихме прага на голямата дворна врата на неговия дом, веднага се втурнах под сайванта, където видях излегнати кротко да преживят говедата му. Спуснах се към Тошко. Вгледах се за миг-два в окото му, с което и той ме гледаше. Видях едновременно в него – и него самия, и себе си в него. Образа си видях.
Поприведох се после с поклон напред, погалих го по челото и прегърнах сетне голямата му глава като положих своята току зад окото, с което ме гледаше. Всичко това стана набързо, защото и чорбаджийката баба Гана, осведомила се за нашето пристигане от радостното скимтене и баучкане на Райо, ни посрещна и тя на своя ред радостно…
***
На другия ден, странно за мен, осъмнах не така, както винаги съм осъмвал миналото лято – в часа, когато прозорчето на кухнята, в която спях, започваше леко да дрезгавее, – а със слънчева светлина и златна резеда в дълбочината на същото прозорче. Надигнах се от дървения нар, на който спях. На масата до него димеше пръстена купа с млечна попара. Нямах съмнение – беше предназначена за мен. (Миналото лято набързо се налапвах с нея.) После от стаята си се яви баба Гана – поздрави ме, но някак тревожно. А по-сетне отвънка дойде и дядо Стою – беше помръкнал.
– Днес – рече той – по-късничко… Едно, заради почивката, която ти беше нужна след дългото вчерашно ходене по пътя… и друго… заради Тошко…
– Защо заради Тошко!? – попитах с почуда.
– Защото не може да стане завалията! – рече покрусен дядо Стою.
– Как така не може да стане!?
– Нали ти казах вчера – остаря, остаря с мене завалията. А нощес… нощес му се е видяло трудничко (като и на мен вече ми се вижда трудно) от старост да стане, за да пикае… Пикал е легнал, завалията, а пикнята се разляла към предните му нозе…. И когато – както му е обичаят – рано сутринта се е опитвал да стане, десният му преден крак поддал върху пикнята, подхлъзнал се настрани и се разчекнал от горната му става… Не знае… не знае сега къде да го дене и накъде да го положи, завалията…
Изрече това дядо Стою с много болка в гласа си, а после, след миг-два по-овладяно добави като ме погледна доверчиво в очите:
– Сега, слушай какво! Ще излезеш с трите крави наблизо, над източната ми градина. Там ще ги пасеш до към единадесет и се връщаш с тях тук. Ще дойдат в него час мъже от Шодековци да помогнат на Тошко. Може да се наложи и ти да помагаш. Дано има късмет, завалията , че е аз със него… Инак няма… няма мечта за мене…
***
Така и стана. Сварих в него час конска каруца пред дома на дядо Стою с четирима непознати мъже вътре в него.
Впрочем бях излязъл сутринта с оросените очи на Тошко в себе си и се върнах пак с тях при него. Организирано действаха мъжете. Положиха обла и излъскана от употреба чамова греда близо до него и няколко рула широки и дебели брезентови ремъци. В средата на тези ремъчни рула се виждаха и големи железни катарами. После, така, както Тошко беше излегнат странично върху подгънатия си здрав преден ляв крак, сложиха примка от здраво въже в основите на рогата му и преметнаха края на въжето през дебелата мешова греда, която, подкрепена отдолу с други три вертикални дъбови греди, подържаше в средата отгоре големия сайвант на дядо Стою. След това двама от мъжете подхванаха и нагласиха чамовата греда така, че да я използват при първа възможност като лост, заврян под тялото на Тошко в близост до предните му крака. Друг от мъжете подхвана преметнатото през горната греда въже и го опъна леко така, че Тошко да го почувства откъм рогата си. После дядо Стою като подхвана с лявата си ръка юларя на Тошко и като го погали откъм шията му с дланта на дясната си, рече:
– Хайде, момчето ми, трябва, трябва сега да станеш…
След тези негови думи, мъжът, който държеше въжето го опна така, че главата на Тошко осезателно тръгна десетина сантиметра нагоре. После в един и същи миг – мъжът отпусна въжето, а дядо Стою викна заповеднически на вола като удължаваше мощта на гласните звуци в думата си:
– Стааваайй…
С чуването на тази мощна дядо Стоюва дума, волът протегна шия напред и опита с хълбока на здравия си ляв крак да стане, а през това време, като успя да се понадигне съвсем малко, другите двама мъже лашнаха чамовата греда под него току до предните му крака. После, когато Тошко се отпусна в немощ, четиримата здрави мъже застанаха по двама встрани от вола и се подготвиха да подхванат така чамовата греда под него. А на мен дядо Стою нареди да подхвана въжето и да го опна по същия начин, по който преди малко го бе опнал единият от мъжете.
И пак така, с мощен глас дядо Стою извика: „Стааваайй…” И пак така волът се напрегна да стане. И, усетил вече под себе си мощната подкрепа на чамовата греда, успя да стане, макар и с треперещ здрав преден крак.
Мъжете държаха гредата, аз трябваше да опна въжето, така че да поддържа устойчиво главата на Тошко. През това време дядо Стою взе набързо едно от широките до към десетина сантиметра ремъчни рула, търкулна го на земята така, че то да се развие бързо, после бързо го прехвърли през горната дъбова греда и го подтикна така под стомаха на Тошко в близост до чамовата греда, че двете му ленти да се затъкнат после удобно в катарамата откъм лявата страна на вола. По същия начин дядо Стою положи и втори ремък, като го подпъхна откъм задните крака на Тошко. После той попритегна ремъците така, че те да не се отпускат откъм катарамите и чак тогава мъжете отпуснаха гредата. После единият от тях я измъкна отстрани, изправи я вертикално и я положи така в близост до хълбока на изкълчения крак на Тошко, че тя да може да му служи като неподвижна патерица. А на патерицата на около петдесетина сантиметра над гърба на Тошко се виждаше закрепена желязна халка. И през нея мина подобен ремък, укрепващ предната част от тялото на вола.
После мъжете с редица сложни манипулации по изкълчения крак и с редица други ремъчни превръзки по тяло, успяха да приведат вола и крака му, привързан в гредата, в устойчиво положение.
Две денонощия Тошко беше в това положение.
Две денонощия дядо Стою дежуреше покрай него като ту отпускаше, ту пристягаше ремъците. През двете нощи фенерът под сайванта непрекъснато светеше.
А през светлата част на тези две денонощия аз опитвах да го храня със скласили стръкове ечемик и овес, които изтръгвах крадешком от нивите на дупините, ала той отказваше. Само по малко зрял ечемик приемаше и вода.
На третия ден сутринта дядо Стою разхлаби нашироко ремъците и освободи крака на Тошко от чамовата греда. Така той стъпи и на изкълчения си крак. Стоеше на четирите си крака спокойно. Зарадвах се.
Окуражи се и дядо Стою – разпусна ремъците и от катарамите и опита поведе Тошко с юларя. И волът пристъпи. Пристъпи най-напред с изкълчения си крак, ала така, че отдолу копитото му описа дъга. Пристъпи после и с другия си крак, като успя болезнено да се задържи на изкълчения. И втора, и трета бавна крачка направи по същия начин Тошко – замяташе в страни изкълчения си крак. После дядо Стою му рече:
– Тук, тук ще полежиш сега, момчето ми, ето тук…
И волът легна близо до яслата, от която висеше сочна детелина.
Седмици наред лежеше, ала и дядо Стою не го изоставяше: всеки ден го заставяше по няколко пъти да става и да се разхожда по малко. Инак волът се хранеше обилно и укрепваше…
***
Една заран в самия край на юни дядо Стою, като ме събуди, рече:
– Днес ще изкараш и Тошко на паша. Няма да го насилваш да върви редом с кравите. Както той иска, нека така да я кара – и нататък към Торище, и насам, към махалата…
Зарадвах се. Казах на дядо Стою, че всичко ще изпълня. Добавих и това, че ако Тошко реши да навлезе в Усойна, няма да му преча. Ще го следвам с кравите.
И тъй, същата заран, дядо Стою изведе навън през дворната врата най-напред Тошко. Смъкна юларя му и рече:
– Хайде, тръгвай сега на свобода, момчето ми!...
После, докато волът се опитваше да тръгне, той го потупа гальовно с длан по гърба. И Тошко тръгна. Бавно. Много слабо личеше как замяташе в походката си изкълчения си преден крак. Пуснахме после след него и кравите. Очаквах, че Павлина, която (както я описах вече в първия том на тези мои достоверни разкази) беше шантава крава, ще се самонатири вироглаво направо към Торище, ала не, не стори това. Обратно, наблюдаваше хрисимо с другите две крави какво точно прави Тошко и как пристъпва бавно напред. А той наистина не бързаше. Оглеждаше с високо вдигната глава пространството пред себе си и дишаше учестено като пръхтеше с голяма амплитуда на свиване и на разширяване на ноздрите си. Ориентира се после към изворната чешма с двете каменни корита пред нея и запристъпва към тях. Чешмата се намираше на десетина метра косо срещу голямата дворна врата на дядо Стою. Пред нея спря Тошко и наведе глава към коритото й така, че сякаш не толкова искаше да си потопи муцуната в нея, за да пийне от бистрата й като сълза вода, а за да се поклони пред нея. Кравите чинно го наблюдаваха, както – и аз, както и дядо Стою. По-сетне Тошко, като целуна водата и вдигна муцуната си от нея, тръгна на северозапад по единствената улица на Дупините към Торище. Тя, впрочем, извиваше като дъга около къщния двор на дядо Стою…
***
Когато изкачихме с кравите – все така, с Тошко напред – южния полегат склон на Торище, сварихме там, върху широката му около седем-осемстотин метра билна заравненост, кравите на дядо Минчо. Пасеше ги, Кайчо, ртайче като мен от Великотърновското село Драганово.
Впрочем, когато Тошко видя кравите на дядо Минчо отдалече, спря и се загледа в тях.
Загледаха се и те в него.
Всъщност, най-напред се загледаха към нас двата вола на дядо Минчо, Четвъртан и Петкан.
После Тошко заоглежда с високо вдигна глава и с леко приповдигната опашка ширналата се на около пет-шест километра от юг-югоизток към запад-югозапад билна заравненост. А тя в тучните си треви цялата беше обляна от лъчите на изгряващото Слънце и леко потъваше с обилните си росисти отблясъци на север, към езика на Усойна.
По всички посоки все още (макар и вече в началото на лятото) всичко пулсираше в злак и синева, а Тошко все повече и повече придобиваше царствен вид сред косо летящите златни лъчи на изгряващото Слънце.
Бялата му кожа стана златисто-бяла.
Главата му придоби изящност.
Стойката му – достолепност.
В това положение изглежда го виждаха и говедата на дядо Минчо, защото тръгнаха към нас. Четвъртан и Петкан вървяха пред тях с ускорен ход.
И когато те понаближиха моите крави, втурнаха се и двамата заканително с рога напред към Тошко – без да направят отнапред типичния за мъжките говеда опит да сплашат противника си с енергично ровене с предни копита в земята.
Впрочем като виждах, че Тошко стои все така, царствено, и като си представях, че той с изкълчения си преден крак не би могъл да устои на предстоящата борба, нито да избяга от рогата на дядо Минчовите волове, реших веднага, че трябва да се намеся с кривака.
В момента, обаче, в който понечих да действам, видях как тялото на Тошко се изви откъм гръбнака му като лък и как после рипна срещу Четвъртан и Петкан с такава виртуозна зплашителност и с толкова мощно изразена сила в себе си, че видях целият ѝ волеви отблясък в бялото и в тъмната паст на очите му.
Видях в следващия миг и това как Четвъртан моментално извърна настрани глава и побягна наляво, а Петкан, който опита уж в същия момент да нападне Тошко откъм дясната му страна, усети рога на Тошко под челюстта на муцуната си и ако не беше я дигнал със самия удар нагоре, зле щеше да си изпати.
Така и той побягна.
Ала и Тошко не спря.
Но някак особено не спря.
Опитваше уж да гони ту единия, ту другия от противниците си, но и, забелязах – танцуваше.
Затанцува после нашироко по Торище в бяг и в стъпка, с която бях виждал на село жребецът на чичо Георги Коняря да танцува така под него.
Царственост излъчваше танцът му.
И в този танц Торище беше сякаш само негово.
Кипреше се цялото в позлата.
Слънце, крави, Кайчо, аз и всичко друго наоколо гледахме с възхита как Тошко танцува. С
мирено го наблюдаваха отстрани и противниците му…
Танцуваше…
В един от моменти обаче забелязах с периферното си зрение, че от към юг, на хоризонта се явиха и други наблюдатели…
Танцуваше…
Изтръпнах като видях там друго царствено животно – младият вол на местното пастирче Иван Велков.
Стойката му беше великолепна, окраската му с големи бели и златисто-кафяви петна – също.
От миналото лято знаех, че това великолепно младо животно водеше неумолим спор с Тошко за надмощие в Торище.
И сега – стойката му беше бойна!
И него Слънцето го даряваше със златния си ореол.
И знаех, че Тошко нямаше да отстъпи царството си без бой.
Затова вдигнах кривака си и викнах на Иван да застане пред него. И той опита да застане пред него.
Тогава и аз опитах да озаптя танца на Тошко, но не успявах.
Сетих се тогава да натиря с викове Павлина и другите две крави към него.
И като сторих това – танцът му стихна.
После Тошко отправи поглед над тях, в далечината, и видя там, на южния хоризонт съперника си – царствен. В бойна стойка и той гледаше към нас.
Тогава се намесих още по-усърдно с викове и с вихрени движения на кривака си.
И така успях да отклоня вниманието на Тошко от вола на Иван Велков и да го накарам после да се подчини на волята ми – да се оттеглим кротко на изток.
А като се оттеглехме сами в същата посока, забелязах, че колкото повече нахлувахме в далечината към мястото, откъдето миналото лято бяхме навлезли в Усойна към небесната поляна на човека с име Радомир, толкова повече той, като вървеше, замяташе в полукръг изкълчения си преден десен крак.
После като видях, че сме се отдалечили на прилично разстояние от бойния обсег на вола на Иван Велков, реших бавно-бавно, с пашата, да се придвижваме към същото място.
Междувременно, като се движехме, фантазирах.
Представях си, че щом стигнем там, Тошко сам ще поиска да навлезем в Усойна, за да пладнуваме на небесната поляна в нея.
Представях си още, че той пак така ще измучи като през миналогодишното лято, протяжно, и пак така ще ни чуе и ще дойде при нас човекът от Усойна със своя бял кон Пегас. И вярвах – щеше да излекува крака му. Непременно щеше да го излекува…
***
Не се случи обаче както ми се искаше.
Тошко започна да замята встрани крака си още повече и повече, а и болезнено да пристъпва с него. Мина през главата ми мисъл, от която изтръпнах – ако легне, няма да може да стане. Затова към единадесет реших, че трябва да се завърна в махалата откъм източната градина на дядо Стою. Така към дванадесет цъфнах с кравите под сайванта му. Разказах му сетне от игла до конец какво точно и как се случи. Не каза нищо. Само очите му – сини като синчец – оросяваха миглите му…
***
След обяд изкарах на паша само трите крави над източната градина.
Тъгувах там за Тошко.
После ми мина през ум, че без него и моята мечта да пладнувам за втори път на небесната поляна в Усойна и да срещна там за втори път Слънчевия човек с име Радомир, щеше пропадне. Дума обаче си дадох, че и аз като дядо Стою, ще направя всичко, всичко възможно, за да оздравее волът – водачът ми, който знаеше пътя към тази моя небесна поляна.
Даже план за действие скроих…
***
Вечерта, като излапах набързо млечната си попара, споделих плана си за оздравяването на Тошко с дядо Стою. Казах му, че и утре и че всеки ден ще го изкарам на паша до към обяд, но че няма да го оставя вече сам да ме води с другите крави към билната заравненост на Торище (където, както бях забелязал, просторът се слива с душата му и го кара там да танцува), а че сам ще го натирвам над източна градина, където релефът заедно габъровите туфи и храсталаци наоколо ще ограничава желанието му да се затичва в танц. А и – казах му още – там нито Четвъртан и Петкан ще могат да го предизвикват на борба, нито младият вол на Иван Велков.
– А как, как, разкажи ми, разкажи ми още веднъж, как точно стана така, че Тошко започна да танцува и как танцуваше? – попита това дядо Стою като в същото време взе фенера от отсрещния край на масата и смали фитила му. Искаше да пести газта, а с това – заключих – надълго и нашироко да му разкажа как точно Тошко е танцувал.
И тъй, на фона на заобикалящата ни в кухнята тъмнина, в която отначало виждах как висят призрачно лицата на дядо Стою и на баба Гана, разказах в големи подробности всичко, което се случи и стана с Тошко там, върху тучната билна заравненост на Торище – от игла до конец.
И докато разказвах възбунено, забелязвах как по лицето на дядо Стою преминаваха като сенки на рехави облаци ту тъмни, ту светли петна.
Мислех отначало, че те се предизвикват от мъждукащата светлина на фенера, ала после, когато видях как една по-тъмна облачна сянка премина през лицето му и как тя ороси миглите на долните му клепачи, реших че с много, с много любов му е служил Тошко…
– Тъй е – рече дядо Стою в момента, в който приключих разказа си, – истина е, царствена душа е Тошко… Великодушна… Самоотвержена… Красива…
Често през съвместния ни двадесет и две годишен живот с него… често, много често съм си мислил, че той много, много отдавна е придобил и е усвоил вече всички волски качества и съвършенства и че не е възможно вече да има място за него сред впрегатния рогат добитък на тази наша „грешна” Земя.
Мислил съм още, че негова обител може да бъде само небесната поляна в Усойна.
В нея да живее той и там той да работи, и там да пасе свободно заедно с великолепния бял кон Пегас, който ти си видял в поляната и който се е мержелеел с ефирната си белота в недовиждащите очи на дядо Найо…
Тъй е – додаде дядо Стою като се умълча за малко в себе си, – истина е, самоотвержена душа е Тошко – знае пътя към небесната поляна…
Досещам се сега, че съм знаел това отпреди двадесетина години…
Тогава, в късния следобед на един хубав есенен ден, натоварих колата с двадесетина чувала жито, ръж и ечемик, сложих й дъгообразните ритли отгоре, покрих я после с платнището и я подготвих отнапред така, че на другия ден с Тошко и Павлина да осъмнем в близост по пътя за Килифаревската воденица.
Когато пристигнахме там, видях, че десетина други калпаци като мен от околните Клифаревски махали и села, чакат от две-три денонощия ред да смелят мливото си. Толкова чаках и аз, а през това време есенен дъжд валя – тих, обложен, протяжен…
Валеше така и в деня, в който трябваше да пътувам с покритата си волска кола обратно за Дупините.
Като наближих обаче разклона, от който нататък пътят тръгваше към Габровци, за да пристигне оттам до Шодековци, а оттам и до нашата махала, дъждът се превърна в ръмеж.
Рехави сиви и тъмнеещи облаци обгръщаха Небето. Белееха по доловете и по оградните ридове на Балкана. Висяха така и над Еньовската река.
Тя бучеше пълноводна отляво на пътя ми.
Проникваше през облаците от време-навреме и рехава слънчева светлина. Предизвикваше феерия от есенни цветове.
Смрадлика се червеше като стара мома отляво на пътя ми, брези белееха и жълтееха над нея, кленове горяха като огромни клади, габъри и дъбове, липи и тополи – всичко гореше и светеше по своему в есенната цветна феерия.
Докато се любувах така, кротнат под покрива на волската си кола, на прекрасните есенни гледки, неусетно достигнахме до Пъровците.
А там Небето над нас взе че притъмня.
Ръмежът се обърна отново на дъжд – тих, обложен, протяжен.
Барабанеше по платнището на колата ми и ме унасяше в сън.
И, зер три денонощия по ред пред Килифаревската воденица съм спал-недоспал, заспал съм, брате мой, заспал съм неусетно и сънувам… С Тошко и Павлина се намирам сред небесната поляна в Усойна.
И я виждам точно тъй, както я видях и в дядо Найовите думи – прекрасна, ефирна.
Изпълваше ме с лекота и свобода, обгръшаше ме с много, с много красота и любов.
По някое време забелязах там и дядо Найо с неговото малко вакло стадо и с неговия великолепен виторог овен Цезар.
Зарадва се като ме видя.
Лицето му грейна.
Подмлади се пред мен.
Изпълни се с ефирна слънчева белота.
Ризата му стана бяла и пухкава като току-що надоено козе мляко.
Очите му – лазурни.
Гледаха ме сякаш две Слънца от тях. Без да ме заслепяват. Извираше любов от тях.
Когато се видях обаче на една ръка разстояние от него и вече бях готов да го прегърна, той ме погледна сериозно в очите и рече:
– Защо си тук, Стою, само с Тошко и Павлина? Къде са другите две крави? Не чуваш ли как мучат и как реват те отвъд Усойна? Не ги ли чуваш!?...
Заслушах се. И чувам…
Чувам жалостиво и протяжно мучене…
Сепнах се.
Събудих се.
Гледам.
Задницата на Павлина е извърната надясно и е до хълбоци в бучаща вода, а тя самата мучи. Колата с десните си две колела (по първото отсъдих и по наклона на цялата кола) до към средата на главините им – също. Вода ги подкопаваше отдолу и унасяше вече колата. Видях после и хомотът как с цялата тежест на колата и с упорството на Павлина да се задържи на предните си нозе, тегнеше къжи-речи само върху врата на Тошко. А той с гръбнак, извит нагоре като опнат лък, стоически го удържаше. Скочих веднага отляво на колата и излязох покрай вола с дългите въжени поводи отпред. Набързо вързах с част от тях хомота откъм зажеглената глава на Павлина и ги преметнах през раменете си. И… хайде, Тошкооо, дииий, дииий, момчето ми… Дииий, Стою… Диийй, Павлинке…
И напрегнахме така тримата…
И излязохме така метър-два напред – докато усетя, че задните крака на Павлина стъпват вече на твърда основа… Сетне, когато и колата излезе на здрав път, отдъхнахме… Целувах главата на Тошко… Целувах и на Павлина… Енювската река ревеше… Ревеше сякаш затуй, че не успя да вземе курбана си…
Та, тъй, тъй значи, Любко – добави добави дядо Стою с две сълзи, стичащи се по бузите му – истина е, истина е това, днес Тошко е танцувал… И е имало, значи, защо да танцува – предстои му от утре нататък свободно да пасе злак от небесната поляна в Усойна…
http://svobodenpisatel.org/index.php/2012-12-31-12-12-03/8-vladimir-lukov