Из "Мястото, откъдето започва безкраят" (Достоверни разкази, мисли, сънища, фантазии и иследвания; Философия на цялостността и практика на оличностяването), Том първи: Книга за (не)послушници, 2012 г.

 

Квартирата ми в Русе се оказа на тавана на една пет етажна жилищна кооперация, намираща се съвсем близо до центъра, на булeвард „Цар Освободител“.

Казвам, оказа се там, защото не аз, а тя ме намери.

Предложи ми да я наема нейният бивш обитател, Дако, който пръв ме посрещна на новото ми работно място в русенския кожарски завод и пръв ме заговори на битова тема.

Наеми яказамоята квартира и ще видиш какъв разкошен ергенски живот ще си живееш в нея. Хем е близо до центъра, хем е на най-хубавия русенски булевард, хем е на таван – не се чува бученето на колите. Хем над теб ще е само Небето.

Е, малко повечко парици ще ти иска хазаина за нея, ала колко ще са двадесет лева за теб, когато ти и бездруго ще си с висока заплата – от двеста и кусур лева нагоре, че и до двеста и петдесет заработват месечно фалцьорите. Много пари са това при условие, че обяда в стола на завода ще ти коства само тридесет стотинки. Тъй че, живот ще си живееш там, сам, без някой да те безпокои. Кеф ти приятел да ти дойде на гости, кеф ти гадже да си вкараш.

Честно казано, ако имаше как ергенския живот да продължава безкрай, никога нямаше да напусна квартирката си. Ала на, дойде ред и аз да се пооженя. Години наред се канех да сторя това, ала колчем се поглеждах в огледалото с готовото вече решение да се оженя, толчем ми домиляваше за мене, за свободния ми ергенски живот. А когато станах на тридесет, да ти кажа ли, тогава съвсем ясно започнах да осъзнавам думите на Бранислав Нушич, че жененият и нежененият винаги си завиждат – така раздвоен се виждах в огледалото. Обаче и това да ти кажа, Любо – не дойде ли черната неделя за мъжа до около двадесет и шестата му година, оттам нататък – когато той иска, тогава ще се ожени. И пак обаче – здраво трябва да стои на краката си един мъж, ако иска да има жена, защото и това го е казал Ницше: философията на мъжа е – аз искам, а философията на жената е – той иска. Затова и в Библията е казаноне пожелавай жената на ближния и точно затова не е казано – не пожелавай мъжа на ближната.

Аз, Любко, още по-честно казано, обичам да чета избрани мисли на велики мислители. Имам такава книга на тавана, една единствена книга имам, чета я от десетина години насам и съм решил сега да ти я оставя в наследство. Казва се „Избрани мисли на велики мислители”. Жените не бива да четат такива книги, защото, както казва Ото Вайнингер, жената сама не може да се умопостига; може да стори това само чрез мъжа. Впрочем, достатъчно е за жена ми не да знае, а да чувства това, което аз искам да умопостигне чрез мене, за да си казва винаги – той иска! Инак, стане ли обратното, тоест тя да иска, а аз да вървя подире й, тури й пепел, отиде, та се не видя.

***

Тези и други философически думи ми нахортува Дако като шагранираше някои от тях като шагранираше кожите с пресата, на която работеше, а аз почтено и внимателно го слушах, следвах и оглеждах. Заприличваше ми в думите си на съученика ми Цоньо от Трявна. Беше от плевенския край, висок, здрав, широкоплещест мъж с мургаво лице и тъмнокафяви очи. Заведе ме в квартирата си да я видя, а после – и да се спазаря с хазаина.

***

Таванът на жилищната кооперация беше с два дълги скатана изток и на запад и с един изострен към билото му на – север. Веднага след последното стъпало на стълбището на север и на юг се разполагаше коридор, който беше широк около 180 см. и който на височина достигаше билото на самия покрив – три-четири метра нагоре. На север коридорът тъмнееше, а на юг светлееше, защото след няколко метра вървеж в същата посока напречно го пресичаше тясно коридорче, от чиито източен наклон гледаше тясна около 60 см. и дълга около 120 см. капандура. Точно в чупката, сключена от големия и малкия коридор, имаше две врати. Лявата се оказа моята, а насрещната на Доча.

***

Виж сега, какви са предимствата на тази квартира. Ето я твоята врата, а ето я и вратата на общата тоалетна.

Това ми каза Дако, когато наближихме чупката на малкото коридорче. После лепна дясната си ръка на тясна врата, която в този момент беше огряна от сноп лъчи, идващи от капандурата на малкото коридорче, и я отвори, макар че нямаше нужда да я отваря, тъй като тя бе скована от три-четири дъски, между които зееха вертикални пролуки и можеше да се види и подразбере, че е врата на тоалетна. Все в същото време и това ми рече:

Виж сега! Най-важната част от бита е тоалетната и водата, а ти единствен имаш чешма и в квартирата си. Е, няма там под нея отточен канал, но пък голямата кофа отдолу под мивката върши същото – като се умиеш, изхвърляш веднага водата тук, в тоалетната. А банята е в завода, къпеш се там на поразия.

***

Все така, ходом, Дако отключи и вратата на квартирата. Докато той хортуваше като на себе си, аз я оглеждах. Стаичката беше около 3 м. на 2,5 м. И понеже беше под най-високата част на покрива, самата тя си имаше таванче с остъклена капандура, която се вдигаше нагоре и задържаше с райбер вертикално на една от таванските греди. Над тази първа капандура се разполагаше и се отваряше напречно друга, покривна капандура, с повдигаща и закрепваща се на гвоздей дръжка. Вратата на стаичката се отваряше наляво и опираше разтворена докрай до стената, на която беше и мивката с кофата отдолу. Тясна завеска пред мивката се спускаше почти до пода, за да предпазва от пръските на водата при нейното ползване. На отсрещната стена се разполагаше тесен дървен бюфет с двукрил шкаф отдолу и няколко тесни етажерки отгоре. Веднага от шкафа надясно се разполагаше персон и половина пружинено легло; всъщност, само пружината му, която бе повдигната на крачета от винкел и която повече приличаше на лодка. А встрани, на около 30 см. от леглото, в десния ъгъл на стаичката, стоеше ниска правоъгълна масичка с размери 50 на 50 см. и табуретка до нея. Нямаше друго, а и нямаше какво още друго да се сложи в стаичката. Двете й стени, които сключваха ъгъла над масичката вдясно, бяха облепени отгоре до долу с най-различни изрезки от вестници и списания с избледнели от времето фотографии на полуголи жени, актриси, културисти и други. Другите видими части на стените бяха облепени с цветно раирани тапети.

***

Виж сега и другите предимства на стаичката – поде отново Дако. Тук през лятото жегата е най-малка, а през зимата е най-топло. Отсам ще те топли Доча с пичовете, които я спохождат вечер, а отсреща, откъм леглото, ще те топли Иван Съдията с Мария. Живеят незаконно. Виж, виж и това! Стените на стаичката са изградени от опаянтени една в друга летви, обковани от двете страни с коце (с тръстикови рогозки), измазани с кал от жълта пръст и мекина. А и таванче си имаш отгоре – буфер за жегата през лятото и за студа през зимата. Зиме можеш и електрическа печка да включиш, ала като гледам как кръвта ти ври като на краставо яре, едва ли ще имаш нужда от нея. Ето ти и книгата с великите мисли на великите мислители, подарявам ти я, за да се учиш от нея...

***

Така хортуваше Дако и така търпеливо ме убеди, че тъкмо неговата квартира трябва да наема и унаследя барабар с книгата, която не биваше да чете жена му.

***

Скоро научих всички порядки, които царуваха между живущите 6-7 души на тавана, от които най-важни наистина се оказаха тези, свързани с ползването на общата тоалетна. Забелязах най-вече в неделния ден как тя се използва най-рано и по ред, започващ от най-стария до най-младия, който всъщност бях аз. Впрочем, за да се вреждам по-спокойно в неделния ритуал, свързан с ползването на тоалетната, сутрин открехвах съвсем леко вратата на стаята и от леглото си наблюдавах през тънкия процеп кой влиза и излиза от нея. Така си позволявах при непреодолим стомашен напън да изпреваря някои от по-възрастните жители на тавана. Обаче, след няколко недели живот на тавана престанах да открехвам вратата, защото познавах вече по шума, който идваше от тоалетната, кой точно я ползваше.

Доча, която беше над четиридесетгодишна ниска и трътлестта руса жена със светлосини очи, изпускаше пуфни като стара и давеща се в собственото си гориво бензинова вършачка. Мария, незаконната жена на Иван Съдията, най-много се спотайваше, ала и най-много се издаваше с тънки и изострени като бръмчене на комар пръдни, които, струва ми се, Славадор Дали не е успял да класифицира в прочутото си есе.

Съдията действаше най-напред с дифтонг, а после с оръдейна канонада изтърсваше всичко непотребно от стомаха си и приключваше ритуала си с превъзходно изричане на заветните думи на тогавашното сутрешно предаване на радио София – „България – дела и документи“ – като изричаше, разбира се, своите със същия тържествен тон – „Съдията – дела и документи”! Впрочем, начинът, по който действаше Съдията в тоалетната, ме научи по-спокойно да се облекчавам, защото, признавам, голям срам ме спохождаше тогава при извършването на тази жизнено необходима дейност, а и най-различни и най-неприсъщи за мен пръдни ми се наложи да изпробвам, за да не успяват съседите ми да ме идентифицират надеждно по тях.

***

И други шумове се научих да разпознавам на тавана. Доча в компания с някой от спохождащите я пичове започваше да охка от удоволствие напевно, а накрая завършваше с хълцане и плач. А жената на Съдията усукващо скимтеше като кучка, когато посреща стопанина си. Нямаше за тези шумове удобно или неудобно време. Спохождаха ме кажи-речи изненадващо, особено в неделен ден. Тогава и моята фантазия се развинтваше и тъй съучаствах най-вече в делата на Съдията. Виждах незаконната му жена Мария гола без да съм я виждал така никога. Беше около метър и седемдесет висока с изящно и разцъфнало като карамфил тяло. На дясната си гръд отдясно имаше голяма тъмнокафява бенка: виждах я оформена като презряла череша. През лятото ходеше винаги с две басмени рокли, които през ден сменяше. И двете бяха бели, ала едната беше осеяна с безброй пеперуди, а другата с цветове от теменужки. Тази, с пеперудите, пристягаше около кръста си с червено копринено коланче, а другата със синьо. Коланчетата връзваше отзад на кръста си така, че финтифлюшките се задяваха игриво с дупето й.

 

Такава жена беше жената на Съдията – цялото й същество в мисли, чувства, тяло и душа излъчваше само едно единствено нещо – жена. Всяка нейна стъпка повтаряше – аз съм жена! Всяко нейно кипрене, кестенявите й коси, естествено и леко накъдрени и падащи като водопади до раменете й, и гърдите й, особено гърдите й, над които свободно се рееше светлокафявият й поглед, изговаряха само едно – ето ме, аз съм жена! На тавана – ето ме! По улицата – ето ме! Навсякъде – ето ме! Аз съм жена! А съм жена!...

***

Една неделна вечер след почукване на вратата – кой ли не чукаше по вратата ми тогава – ме изненада Иван Съдията.

Любо, рече, тази вечер съм твой гост. Мария е на село. Аз се връщам от Ценово пълен с емоции, майка... с много емоции... Какъв мач, майка, каква фиеста беше... да си е майката...

Това говореше Съдията и без да ме пита дали го приемам или не нахълта в стаята ми, изтърси на масичката ми един амбалажен пакет, който от тежестта си цъфна там и разкри съдържанието си – около килограм македонска наденица. После тропна и две шуменски бири с думите:

Други десет, майка, се изстудяват в кофата с вода и с малко амониев сулфат в нея за хъс, нали разбираш...

Все докато казваше това, Съдията седна на табуретката, опря дясното си рамо в стената поприведе главата си и заедно с това се удари с десния си пестник по челото така, че се чу силен плясък, а след него и рече:

Мале, майка, какъв мач имах в твоето село! А какви селски имаш! Щури хора, майка, хайде наздраве... Наздраве, де... До един щури, щуряха по стадиона като пощръклели говеда. Очите им, их да видиш какви очи вадиха, майкаНе си виждал такива очи, майка. Е, ти си им селски, майка, но ти не си виждал, какви очи вадят твоите селски – някой като жаби, други като раци ги изстрелват напред. И какви бузи издуваха като жаби, и какви зурли надуваха като прасета, и как крещяха и дюдюкаха, и как ревяха подире ми, майка: „Иванее, засадаа… Засада има, Иванее… Дръж засадата, Иванее, че жив няма да си идеш от Ценово!“.

 

И аз, майка, какво да правя, държа засадата, че инак майката ми щяха да разкатаят твоите селски... Мале, майка, като падна първия гол, че после като хукнаха лютивите пиперичета да изравняватДа видиш, майка, сетне каква стана – дясното им крило се откъсна напред по тъч-линията: то лети и аз подир него с тумбака… А зад мен, майка, адски рев – „Засадааа, засада, Иване”... И аз, майка, какво да правя, майка, едно от умора и друго най-вече от страх да не ме фраснат твоите селски с някой камък по главата, вдигнах байряка... Че като се разлютиха ония ти ми пиперковчани... Че като хукнаха вкупом към мен със зачервени като камби глави... Че като ми заприличаха с чернобелите си раирани екипи на отървани затворници, ха да те видя сега, Иване, накъде ще бягаш... И накъде да бягам, майка!... Бягам между публиката, на зиг-заг, тъй като, нали знаеш, майка, няма пейки откъм източната страна на стадиона... Че като стана там едно меле между играчи и публика... Бой, майка, такъв бой, майка, не бях виждал откакто се помня като съдияА виж, виж, майка, че в утре навършвам христовите години... Късмет извадих, майка, затова съм ти гостенин тази вечер, да полеем късмета ми... Айде, хапвай сега от тези македонски девойчета, и пийни от това благодатно шуменско пиво за мое здраве и за мой късмет, пък после ще пийнем и за твоя... Цяла кофа ни чака...

 

         Такова излеяние направи Съдията пред мен, а аз нямаше как да не го слушам. И други неща ми наговори той за съдийството си в онази паметна за мен вечер и най-вече затова как на следващия сезон в село Пиперково щял да свири мача и да се реваншира там в „здрава полза“ на лютивите пиперичета.

 

        А вечерта остана паметна за мен не за друго, а защото по-някое време, след като Съдията не удържа само на бира, но и бутилка коняк донесе, за да подклажда, както се изразяваше той, бирата с твърдо гориво, стана дума за черешата.

 

Маке - каза ми, - разбрах от най-големия ценовски запалянко, Карушков, Одрински тракиец, че си маке по произход и си спомням сега за един много голям мой приятел-македонец от Петрич. Заедно служихме с него в армията, в Елхово. Пандо се казваше. Всичко деляхме с него. Нямаше тайни между мене и него, майка. Такова голямо приятелство завързахме, че скоро, много скоро установих, майка, как аз бях той и как той беше аз. Липсва ми сега Пандето, майка, пардон, маке, и ако той беше тук, на твоето място, и му кажех сега, майка, ама така, съвсем, съвсем откровено и издълбоко, че ям сега една череша, майка… ям... ям я... майка… и нито мога да я изям, и нито мога да се наям... само той щеше да ме разбере,майка...

На дясната нянка ли е черешата? – попитах ей тъй, почти абдалски, повече от глупаво любопитство. И що ми трябваше да питам!

Ти!? Ти откъде знаеш черешата? – попита ме светкавично Съдията и ококори като булдог масленозелените си очи срещу мен.

Коя череша!? – отвърнах като опърлен от жив въглен.

Как коя череша!? – попита и Съдията като гръмнат.

Вдигнах рамене. Сигурно и аз съм го гледал по същия начин, ококорен, но не като булдог, а по-скоро като бухал на светло, защото той смекчи погледа си и рече:

Коя череша, а? Коя череша?... Ти ли?... Ти, ти, ти... Ти, ти, ти... много често мълчиш... зная аз... някой ден... пак ще дойдеш при мен... – изби го Съдията на песен, пеейки песента (хит тогава) на Лили Иванова и този негов напев ме поуспокои, ала съвсем за кратко, защото като отпи от бирата, подсилена с коняк, той отново и пак така изненадващо рипна, ръмжейки като булдог:

Коя череша, а?... Макее... коя череша?... На дясната нянка, а?

На коя нянка!?

Ти ли? На коя нянка, а?... Дали си гъркиняаа... или македонкаа... – изби го Съдията пак на песен, а аз външно давах вид, че се поуспокоявах, ала вътрешно бях нащрек. И наистина, като отпи отново от бирата и доля чашата си с нова бира и коняк, Съдията пак ококори срещу мен масленозелените си очи и рече:

Макеее, моята Мария, маке, е само моя... И който се накани да яде от черешата й... гръкляна му ще изтръгна... Ти, маке.... ти ли!?... Хм... Ти ли!?... Ти май, си надничал в тоалетната, а?... Когато Мария се къпе в жегата със студена вода, а?...

Не.

Не!?

Не знам...

Не знаеш, а?

Знам ли!?

Хм, и лъскаш бастун тук, а? Да знаеш – този грях ти се прощава, маке, ала да ядеш черешата, да знаеш, няма прошка… Няма да ти простя този грях не само тук, на тавана, но и на Небето...

***

С триста и тридесет зора към четири сутринта Съдията най-после трябваше да се прибере в своята стая, а аз да се подготвя и да тръгна за работа първа смяна. Не съм очаквал тогава, че ще се справя осем часа и половина с работата си. А се справих, струва ми се, не само защото бях твърде млад, а и защото цял ден се чувствах стъписан като Боридановото магаре пред дилемата – дали наистина съм виждал черешата на Мария без да я виждам в действителност, или наистина – както предугаждаше Съдията – съм я виждал през пролуките на вратата на тоалетната. А и освен това цял ден ми беше чоглаво от това, че съм виждал в представата си Мария съвсем гола и че съм я обладавал така в сексуалната си фантазиябез да ям от черешата й.

***

В един друг неделен ден, след като бях извършил ритуала в тоалетната и съм заспал повторно, се случи да ме разбуди страховит тропот и вик отвън. Нямаше нужда да наострям уши – чух Съдията с гръмовен глас да вика:

Отваряйте, мамка ви, отваряйте, казвам ви!...

И бъхтеше той с юмруци и крака по нечия врата и кажи-речи след миг-два разбрах, че по своята врата хлопа, защото стеничката от коце, която делеше моята стая от неговата, вибрираше и пращеше от ударите. После, не мина и минута, започнах да чувам заедно с виковете как някой ходи отгоре по циглите над моя таван. Станах, за да погледна през капандурата, и когато погледнах нагоре, видях от покривната капандура над малкото ми таванче да виси рунтава мъжка глава с мургаво лице и мускулести скули, оформящи напред под носа и назад към ушите четвъртита като кутия брада. Прозорецът на капандурата беше вече обърнат обратно. А като оглеждаше главата с пръст върху устните си таванчето ми и като прецени, че ще й бъде много трудно да слезе при мен, отдръпна се така, сякаш някой я отряза. После пак чух заедно с виковете на Съдията ходенето на стъпки по покрива, но изглежда, че и Съдията бе чул пукота на циглите, защото виковете му промениха тоналността и характера си:

Мамка ви... Стълбата... По покрива, а?... Чакай твойта мамичка, че и после да ти е майката – крещеше и псуваше в бяс Съдията.

 

Досетих се тогава, при тези негови викове, че отвън, в тясното коридорче, лежеше срещу неговата врата дълга дървена стълба. Досетих се и това, че Съдията ще я вдигне и положи на капандурата, която висеше над тясното коридорче, а и стълбата, чак тогава се досетих, е била предназначена само, за да се излиза на покрива с нея в случаи на разместени цигли или други, подлежащи за ремонт неща. Така всъщност и стана, защото чух по покрива и ходенето на Съдията. И за да не пропусна нещо от случващото се, отключих вратата на квартирата си и излязох на вън. Там вече беше Доча. Стоеше като делва с ръце, положени на кръста. И вратите на другите квартири бяха разтворени. И пред всяка от тях стърчаха обитателите им.

Обаче, не минаха и няколко секунди, и ето че видях как от квартирата на Съдията излезе Мария с небрежно вързана коса на конска опашка, с голяма чанта в дясната си ръка и с две връхни дрехи, подлактени от лявата. Срам ме хвана и щях вече да се скрия, ала забелязах, че тя изобщо не гледа към мен и към Доча, а към долния край на стълбата, която стърчеше към Небето: трябваше с чантата и дрехите в ръце внимателно да я заобиколи, за да не се препъне в нея. И това необходимо движение я облекчаваше, облекчаваше и мен – нямаше нужда да гледа в очите на Доча или в моите, които без друго сам щях да скрия от срам. После я видях гърбом. А когато тя сви към стълбището и се изгуби надолу като привидение, току след нея, откъм отсрещната квартира видях да излиза в цял ръст вече и човекът с рунтавата глава и с четвъртитата като кутия брада. Той обаче, преди да потъне надолу по стълбището, спря току пред него и рече на всички ни:

Не се кахърете за нас. Ваньо е мой брат, ала е много, много ревнив.

Каза това и наистина потъна като в бездна след Мария. А тя, Мария, никога повече не се яви като мое видение на тавана.

***

Впрочем, жената на Съдията беше мое действително видение – единосъщно като моя представа и действителност.

***

На тавана обаче ме връхлитаха и други видения. Те отначало ми изглеждаха странни, защото не успявах да ги съпоставя и съизмеря веднага с неща от насъщната моя действителност; липсваха ми опорни факти. С времето обаче някои от странните ми видения придобиваха плът, явяваха се факти. Явяваха се като мои преживявания с действителни последици и сбъдвания.

 

Всъщност, трябва и това да призная, че и до днес не съм сигурен дали виденията ми на тавана са били видения или съновидения. Не съм сигурен всъщност дали отчетливо успявам да долавя границата между тези две действителни като психични събития човешки състояния.

 

Има и още нещо, което трябва да призная тук – вярвах на виденията си като на изключителна моя действителност, която можех да споделя с друг напълно непреднамерено, повече от глупост, отколкото от необходимост – така, както това ми се случи да сторя с черешата на Мария пред Съдията. А сега, когато вече съм на 59 и когато, както казват моите съселяни, на обран бостан пъдар не му трябва, изповядам и неща, за които могат да ме сметнат за луд само тези, които се мислят за нормални и които, според Салвадор Дали, са действително луди, а според Юнг – живеят като попови лъжички в блато, без да си дават сметка, че утре то ще пресъхне.

***

Обаче, гледам и сега – дума-дума отваря – като човек с напълно нормално желание да изглеждам винаги нормален – и мен са ме спохождали моменти на лудост. Свързвам ги тези моменти със способността си да виждам фантазно. Те обаче настъпваха тогава, когато налудничаво се опитвах на всяка цена да превърна моето фантазно виждане в действително. Така си навлякох например греха на Онан, който впоследствие ме превърна в метафизически сладострастник. И ако сега съм в състояние открито да изповядам пред себе си този мой грях, то тази моя извънредна нормалност се дължи единствено и само на Дорина, момичето, в което бях и все още съм истински влюбен. Впрочем със стотици жени съм задоволявал метафизично сексуалните си фантазии, с Дорина – никога. Така благоговеех пред лицето на Дорина, че и помен от помисъл не съм имал да го оскверня. И слава Богу, че това е така, защото без Него, без лицето на Дорина щях да бъда нищо.

***

Има и друго „обаче”… Винаги има едно „обаче”, когато става дума за опит да се изрази цялата истина в думи. Самите думи сякаш не достигат и затова се явява все друго и друго „обаче”. Същото важи и за човешката изповед, в която иначе смятаме, че можем да изразим изцяло себе си, но всъщност винаги в нея остава нещо недоизказано, нещо тайнствено. Винаги нещо в самата изповед убягва така, сякаш този, който изповядва себе си, който опитва да разкрие изцяло себе си, сам бяга от себе си, укривайки се по такъв начин още по-дълбоко в себе си. Укриваме се в себе си в и чрез изповедта. Това за мен е едно парадоксално и малко налудно, но в същото време е и едно извънредно нормално човешко състояние, защото чрез него и в него ние с разкриването си пред другите, творим своето съкровено и от никого ненакърнимо тайнство на личната ни свобода.

 

Ето защо сега ще призная пред себе си и друго. В ония мои младежки години, както вече споделих по-рано, не само фантазно, наяве, но и насън летях. Летенето ми насън обаче ми се струваше далеч по-истинско и далеч по-реално от фантазното ми летене. А летях насън и наяве най-много в годините, в които живеех на тавана – между седемнадесетата и двадесет и шестата ми годишна възраст. Фройд казва някъде в трудовете си, че летенето насън се дължи на повдигнатото либидо. Ако е така, то моето либидо в младежките и в мъжките ми години изглежда е било изключително високо, защото кажи-речи всяка нощ летях. Години наред летях. И сега летя насън – макар и по-рядко. Възприемах обаче летежа си, както и виденията си, за нещо извънредно нормално. Още повече, че някои от моите полети предвещаваха и етапите на духовното ми израстване. Полетът ми в повечето случаи беше като на фазан – политах плавно и слизах плавно на определено разстояние, за да се засиля отново и полетя отново. В редки случаи се реех като орел в небесата над прекрасни, облени с много слънчева светлина пейзажи. Летял съм над планини, речни долини, езера и морета, градове и села. Невероятна свобода и широта изпитвах тогава. Всяка клетка от тялото ми, всяка фибра от душата ми изпитваше две неща – блаженство и свобода. Прекрасна свобода!

***

           Летял съм и над пустинни. И над безводни пространства. И над огнени ровове и бездни. Понякога пропадах в тях. Потъвал съм в блатни и вонящи води. Кални реки са ме влачили. Адски бури са ме застигали. Огромни океански вълни са ме мятали безпомощен насам-натам. Събуждал съм се в невероятен ужас. И тези мои сънни летежи и пропадания често предвещаваха мои действителни материални и духовни несполуки.

***

На тавана спях, летях, фантазирах, учих, любих и открих спътницата в живота си. Всъщност, не съм сигурен дали аз открих своята спътница или тя мен. А и в това не съм сигурен – дали изобщо сме се търсили един друг, защото около двадесет и четвъртата ми година няколко момичета последователно се явяваха в живота ми и ми изглеждаха по-скоро като стръв, която той ми подаваше и която трябваше да налапам като шаран. А когато се яви и момичето, с което живея и до днес – нямаше нужда да налапвам стръвта: знаех, че ще сме спътници в живота и толкова. Дори й казах, че ни предстоят тежки изпитания, а тя каза, че знаела това.

***

Докато работех в кожарския завод и учех във вечерната гимназия, често сънувах, че летя, а по някога и че вървя нагоре по широко стълбище. Виждах мозаичните му стъпала и широките му гнайсови парапети в големи подробности. Виждах после прекрасни фоайета, коридори и зали. Толкова често сънувах този интериор, че си помислих дори, че насън живея друг някакъв живот, много по-значим и много по-различен от този, който живеех на тавана и в кожарския завод. А когато завърших вечерната гимназия и реших, че трябва да следвам висше образование, избрах да кандидатствам в Шуменския учителски институт с химия. Там обаче, в момента на подаването на документите, реших да кандидатствам с математика. Изкуши ме това, че за едно място по математика трябваше да се конкурирам не с пет души, както това трябваше да бъде по химия, а само с един. Явих се кажи-речи неподготвен на изпита по математика и, разбира се, сбърках. Сбърках ли! Ще се подготвя – рекох си – много по-добре за следващата година. Обаче, и в този случай се оказа, че сякаш не аз избирам това, което е най-добро за мен, а Съдбата. Защото властни и неведоми сили разтвориха пред мен вратите на Софийския университет веднага след моя провал на изпита в Шумен.

***

Излезе тогава (по решение на Политбюро на БКП) Министерско постановление за извънреден прием на студенти по учителски специалности с условие след завършване на съответните висши учебни заведения същите да работят по договор десет години в села, в които имаше работни места за учители, но нямаше кандидати за тях. Впрочем, Партията беше изобретателна в кадровата си политика. В този случай, освен предварителния договор за десетгодишно „заточение“, постави само две външни условия за приема на кандидат-студенти без приемен изпит – да са завършили гимназия с много добър успех и да са родом от съответната селска община. Така „заточението” ставаше по-поносимо, а стръвта – без приемен изпит – по апетитна. Отговаряхме от моето село само двама души и на двете условия – аз за специалността география в Софийския университет, а другият за руска филология във Великотърновския университет. Подписах договора с презумпцията на Съдията, която гласеше – преди мача – тъй, по време на мача – инак, а след мача – я камилата, я камиларят.

 

Но Боже мой, Господи на силите!, когато влязох за пръв път във фоайето на Софийския университет, краката ми се подкосиха – видях в него всичко онова, което бях виждал и преживял вече в сънищата си на тавана години наред с всичките му подробности. И сега трябва пред себе си да призная две неща. Първото е, че от тогава до ден днешен благоговея пред тази висша духовна институция на българското образование: винаги влизам с особена почит и трепет в сградата на СУ, а второто е, че се чувствам не горд от това, че съм възпитаник на СУ, а по-скоро – много внимателен в това да не би да осквернявам по някакъв начин духа на тази все още жива българска Алма матер.

***

Има и трето нещо, което трябва да призная тук, ала то е свързано не с външната фактическа, а с вътрешната реалност на моите съновидения. Всъщност, ако до момента, в който влязох в сградата на СУ, аз гледах на сънищата си като на мои бивали небивалици и им обръщах съвсем вяло внимание, то след него мой момент, започнах да се отнасям сериозно както към факта на самото сънуване, така и към вътрешните факти на самите мои сънища, без обаче да ги абсолютизирам, защото при всеки мой предишен опит да сторя това, горчиво съм изживявал духовен банкрут с нежелани от мен последици.

***

Един майски ден около два и половина след обяд, връщайки се от работа, се проснах на леглото напреко по гръб с крака увиснали и опиращи до пода заедно с обувките и с ръце разперени встрани. Над мен зееха двете тавански капандури. Имах вече навика да се просвам така, особено след първата работна смяна, и да гледам в Небето. Него ден обаче, като се проснах и притихнах в себе си с поглед забит в синката на Небето, чух Съдията да се обръща към Мария с думите:

 

Облечи се, вземи парите от масата и иди в халите да ми купиш един голям шаран, ала не люспест, а гол като моя, чуваш ли? Аз пък ще отида за една тарга шуменско. Довечера – пир с пържен шаран. Съдията знае как да пирува и как да свири мача с Мария...

 

После чух как вратата на квартирата им се отключваше и си представих, че от нея излиза Мария, облечена с пеперудената си рокля, пристегната изящно в кръста й с червеното й копринено коланче. Прииска ми се да тръгна след нея и да се полюбувам на походката й и на всичко женско в нея. Желанието ми да сторя това бе толкова голямо и в същото време така неосъществимо, че въздъхнах издълбоко и тягостно. След въздишката обаче ми щукна да я последвам в представата си. Представих си, че ставам от леглото си без да ставам. После в представата си извърших всичко необходимо – излязох през вратата и тръгнах след Мария. Когато тя стигна до стълбището, поспря за миг, сякаш за да ме изчака. После забелязах, че поспря по-скоро, за да уточни с кой крак ще стъпи на първото стъпало – беше обута в обувки с високи токчета. Това я караше да бъде внимателна. Слизаше внимателно надолу и някак непохватно. Чувствах, че не мислеше за друго. Тогава, слизайки надолу след нея, помислих зад гърба й, че не е прав Дако, който ми казваше, че жените не мислят за секс само тогава, когато вървят по мост или когато ги гони куче.

 

По стълбището тялото на Мария се въздържаше да изговаря – ето ме, аз съм жена. Когато обаче излязохме навън, тя сякаш отърси от себе си самото стълбище и цъфна с пеперудената си рокля под Слънцето. После сви (и аз след нея) на изток към булеварда. Преминахме зебрата и се намерихме на пешеходната алея, която беше заслонена отгоре с майските клони на дърветата. След три-четири минути пресякохме и напречната на булевард „Цар Освободител“ улица „Петко Д. Петков“ и се намерихме под цъфтящите липи, заслоняващи отвъдната пешеходна алея, която стига за около седем-осем минути до самите градски хали. Тогава тялото на Мария разцъфтя още повече. Пеперудената й басмена рокля трептеше. Финтифлюшката на коланчето отзад се задяваше с дупето й. Косите и падаха като обсипани със слънчеви искри водопади – такъв златист прашец падаше от липите и така напарфюмирана от липите се носеше Мария на стройните си нозе. Минувачите – и жени, и мъже – хвърляха погледи към нея, а мъжете – и светкавици. Стари мъже възхитено извръщаха глави наназад и проследяваха движенията й. Пеперудената й рокля загатваше, но по-скоро рисуваше надолу бедрата й и стигаше малко под колената й. После даваше простор на вървящите й нозе – бели като мляко. И аз, безсрамникът, се доближавах и вървях плътно след Мария, дишах в косите й. Вървях и редом с нея, внимавайки да не се сблъскам с някой от минувачите. От време-навреме я изпреварвах, за да се вгледам и в слънчево-кафявите й очи. И виждах в тях, виждах: всичко у Мария бе цялостно и завършено, хармонично и светло, преизпълнено с женско блаженство, свобода и спокойствие.

 

Тъй неусетно стигнахме до халите.

Мария хлътна в тях и аз след нея. После стигнахме в дъното до щанда за риба. В две от широките корита бяха изложени шараните, обсипани встрани с натрошен лед. Мария спря погледа си в коритото, в което се излежаваха голите шарани, но и хвърляше поглед към люспестите. А там, в тяхното корито, измежду другите шарани се излежаваше и един прекрасен хубавец, обсипан целият в злато – така блестяха люспите му на процеждащата се от остъкленият таван на халите дневна светлина. Беше около килограм и половина-два и се отличаваше от другите като току-що изваден от водата. Мария го погледна и се премести с крачка встрани към коритото с люспестите му събратя. Премести се отсреща и продавачката. После Мария пак погледна към голите. И пак към люспестия млад и свеж златен шаран. Реших внезапно да й помогна и се наведох в него миг до дясното й ухо и й прошепнах – искам златният. И каза Мария: „Искам златният“!

 

Казах – искам златният, но се улових, че не изрекох тези две думи наум или в представата си, а на глас и в същия този миг сякаш някой ме изтегли като с ластик от халите направо на тавана. И пак в същия миг пред очите ми се яви графичния профил на Пушкин върху неговата книга, която бях положил на единствената моя стъклена полица. Бях закрепил тази полица на отсрещната стена с канап. Стояха на нея няколко книги заедно с тази, която получих като наследство от бившия обитател на тавана – Дако. Та между тях беше и книгата на Пушкин с поезия и приказки. А доуточнявам сега това, защото заедно с асоциирането на графичния профил на Пушкин, в ума ми се мярна и неговата приказка за златната рибка. Златната рибка – казах си, – ако се случи да я хвана някога, то трите ми желания няма да са като трите желания на стария Пушкинов рибар, а ще бъдат едно – мъдрост.

 

Сетне се загледах през разтворените две капандури. Видях Небето в техния светъл четвъртит отрязък така, сякаш то бе проснато върху покрива на самия таван. Гледах в синката му и тъпеех. Изведнъж обаче – от взиране ли, от какво ли – в синьото на моя четвъртит отрязък от Небето се появиха златни искрици. Ту светваха, ту гаснеха и в същото време увеличаваха броя си и се уголемяваха. Гледах ги… Нито помисъл, нито чувство имаше в гледката ми. Само някаква изначална, с нищо неоформена увереност, че в Небето има пролуки…

 

После усетих себе си на Небето – в съня си ли, фантазно ли, не съм в състояние и до днес да преценя това. Не летях, а вървях и чувствах, че до себе си имам придружител. Не го виждах, но знаех, че имам такъв и се чувствах уверен във вървежа си. Скоро пристигнахме до някакъв монах с невероятно смирено и одухотворено лице. Държеше в ръцете си въжета и ги изтегляше и отпускаше така, че веднага прецених – бие камбани, ала не чувах техния звън и се чудех защо. Погледнах тогава нагоре, за да проследя въжета до камбанарията, ала те се губеха във висините.

 

Сетне ми се прииска аз да бия камбаните, за да чуя звука им. Тогава монахът ми преотстъпи въжетата, подаде ги в ръцете ми. Опипах ги отново с поглед нагоре, и ги задвижих, ала на, нагоре, малко преди да се изгубят във висините, те се сплетоха. Огорчих се от това, ала и почувствах как моя невидим придружител ме обгръщаше с благосклонно съчувствие.

 

Странно ми изглежда сега, но не и в него момент, че аз, моя придружител и монахът общувахме мълком и че се разбирахме прекрасно. Мълком ме покани придружителят ми да продължим своя път. Тогава ми скимна да погледна в нозете си. Вървяхме по някакъв полупрозрачен матов плочник със златист оттенък по ръбовете на плочите. После наближихме стълбище от няколко великолепно оформени в полукръгове стъпала. Видях и храмова сграда пред себе си с двукрили високи врати. Не виждах нагоре сградата до къде достига, нито къде завършваха вратите й – беше облята от златисто-матова светлина. Виждах само как тя се издига, изградена от великолепни кварцови камъни с още по-златист оттенък. И вратите ми изглеждаха матово-златисти. Сами се разтвориха пред нас и влязохме. Вървяхме напред по още по-златисто-матов плочник. Опитвах се да видя нещо наоколо, но не успявах – струеше отвсякъде приглушена в злато светлина. Знаех обаче, че се намирам във великолепен храм. Усещах и това, че моя придружител, ще ме представя пред някого.

 

Така стигнахме до центъра на храма.

Стоях там като представян пред някого и гледах напред, за да видя на кого съм представян, но не виждах човека. Чувствах обаче присъствието му, чувствах погледа му, а после и оформящите му се без звук думи: „Трябва да учи.“. След тези думи почувствах непринудено, че е време да се оттегля назад и се оттеглихме с моя придружител, вървейки назад към вратата гърбом, с поклон напред. А когато излязохме от храма и стигнахме отново до монаха, взех си довиждане с него. В същия момент обаче той проговори гласно, ала така, че думите му прокънтяха в ушите ми: „Трябва да учиш“...

***

Трябва да учиш... И да изучиш трябва един път завинаги какво обича и какво не обича Иван Съдията! Казах ти гол шаран да ми купиш, а не люспест. За чий ми са сега златните люспи на твоя шаран – хем хвърлят грамаж, хем в тоалетната трябва да ги чистя, че да се чудят комшиите какви ги върши Иван Съдията и какви документи оставя след себе си. Срам... жив срами позор...

 

Чувах думите на Съдията, но все още не успявах да се отърся от това, което преживях на Небето.

 

Впрочем, със сигурност това мое небесно преживяване щеше да потъне в забрава, ако не се бе случило след пет-шест години да се срещна с монаха, който биеше небесните камбани. Видях го на стенописа над входните врати на Бачковския манастир. И трябваше да призная тогава пред себе си и пред него, а и сега признавам това, че все се уча да бия небесните камбани, ала и все така във висините сплитам въжетата им...

 http://svobodenpisatel.org/index.php/2012-12-31-12-12-03/8-vladimir-lukov