Из "Мястото, откъдето започва безкраят", (Достоверни разкази, мисли, сънища, фантазии и изследвания), Том втори - Книга за (не)удачници, 2014 г.
Има истории в съдбата на човека, които се случват с такава изключителна достоверност, че и на този, на когото му се случват му е трудно да повярва в тях – камо ли да ги споделя с други, които след това със сигурност или ще го обявят за луд, или ще му кажат, че историите му са кръгли измислици. И е нормално да бъде така, защото противното би означавало светът да се превърне в лудница. Затова аз споделям изключително достоверните си истории само със себе си. Споделям ги и тук с надеждата, че някой някога някъде би ги приел като достоверни, а и като спасителни за самия него, ако и на него му се е случвало по волята на съдбата да преживее подобни истории и, най-важното, ако е успял по милост Божия да преживее същите тези свои истории в някаква поносима от него самия степен на самообладение, за да разбере после и чрез моите изключително достоверни истории, че всички подобни истории са в курса на изключителната духовна нормалност…
***
Всъщност и съвсем нормалните човешки истории могат да изглеждат като измислици. И това „изглеждане” се оказва съвсем нормално, защото противното – ако те не можеха да изглеждат като измислици – би означавало или да живеем в един абсолютно обмислен свят, или да живеем в един напълно безсмислен свят – алтернатива, която всъщност би означавала все едно и също пагубно и отчайващо за нас, хората, нещо – животът ни да е пълна безсмислица.
Като моя измислица изглежда например това, което реално ми се случи да преживея като поредица от събития с книгата на Данте „АД”.
Най-напред я видях в училищната библиотека (без обложката й, черна, с две големи златни букви) между червените томове на Маркс и Ленин. Видях я не толкова с общото тогава (за всички ни) вътрешно послание (защото и него забелязах – идеите на марксистко-ленинската философия трасират пътя към ада за всички ни – това ни казваше, този, който е тикнал книгата там), колкото с личното външно послание – ад за мен в Правец след бягството ми от Русе. Това е наистина първото събитие от достоверната ми история с книгата на Данте.
Второто е това, че отворих книгата наслука и прочетох най-отгоре на дясната страница стиховете, които и до днес продължават да се всичат като Гранд каньон Колорадо в седиментните пластове на паметта ми с ясното послание (отправено към мен), че „Духът постига всякога сполука, ако не се поддава на плътта” и че „по-дълга стълба ни очаква тука”, в Правец, и че „не бягството (ми от Русе) е твоя крайна цел”.
Третото поред събитие е предаването по телевизионната програма „Ефир – 2” на тема „Данте” с участието на английски писатели, чиито директно послание към мен бе непременно да заема книгата от библиотеката и да я чета после така задълбочено, че да стане тя моя настолна книга – както впрочем внушаваше на зрителя у мен друг един от участниците в дискусията.
Всъщност, за мен тази поредица от събития именно със силата на достоверността си като поредица от взаимно свързани събития осмисли и укрепи живота на вътрешния, на Слънчевия човек в мен, и направи поносим „ада” (в Правец) в живота на външния, на Социалния човек в мен.
Така видях, че Партията, на която служих "верно и предано", колкото повече е ограбвала външния, Социален човек у мен, толкова повече е стимулирала растежа на вътрешния, на Слънчевия човек в мен.
Затова и никак не ме интересува това, че откровено описаната от мен поредица от взаимно свързани събития, които преживях с книгата на Данте, изглежда в достоверността си много повече като измислица, отколкото възможната нейна измислица в обратен „достоверен” ред на събитията.
Тоест, най-напред да съм гледал през ноември 1987 г. предаването за Данте по телевизията (в архива на телевизията "Ефир 2" предаването е доказуемо по време), после, през същия месец да заема книгата за четене от библиотеката (и това е доказуемо, ако се пази в нея картона ми), и най-после да съм забелязал и да съм запомнил тогава въпросните стихове, които после (а и до днес) да окрилят живота ми.
Да, в такава „измислена и/или обмислена” от мен поредица от събития (ако изобщо такава измислица би ми се отдала) историята ми с книгата на Данте би изглеждала в очите на другите по-достоверна, но не би имала такова същностно значение за Слънчевия човек у мен и – най-важното – не бих осъзнал в такава висша за мен степен премъдростта на Живота – Божията премъдрост с неведомите нейни освобождаващи и спасителни за нас пътища.
Впрочем, така отчасти, външно, стоят нещата като поредица от взаимно свързани събития и в изключително достоверната моя вътрешна история, която ми се наложи да преживея с участието на Човека с протези…
***
И тъй, като си дадох сметка, че Партията упорито ще се придържа към повелята си да съм „прост учител” в Правец – без възможност за „академично израстване”, – дадох си сметка с помощта на Данте и за това, че да съм „прост учител” (по милостта на Партията) с много свободно време (в системата на ВУЗ), не е никак малко за мен и че тъкмо затова трябва по-активно да продължавам да се изкачвам по вътрешната си слънчева стълба (на Данте), върху която Партията – както и това осъзнах с помощта на Данте и както вече споменах по-рано – не можеше да има никаква власт.
Нито можеше да има такава власт върху нея някой (който и да беше той) от нейните идеологически адепти и стратези.
Затова и външно реших – вместо да упорствам да се изкачвам по „тъмната стълба на науката” (Н. Бердяев) – да продължа да се изкачвам както умея и доколкото мога по слънчевата стълба на поезията, където външната човешка намеса и съпротива (както и съпротивата на материята) е най-малко възможна – без, разбира се, да се поддавам на илюзията, че вътрешното изкачване по стълбата (на Данте) в поетичния й вариант е лесно.
Напротив – и до днес смятам, че постигането на висини в Поезията е не само най-трудното, но и че е същевременно най-опасното изкуство.
Всъщност с такава моя нагласа ме свариха „революционните промени” в Източна Европа, а и в България. Затова и побързах тогава, непосредствено в хода на промените през 1990-91 година, да подготвя сам издаването на една своя стихосбирка – без „помощта” на издателство и редактори, които да търсят „нездравите” идеологически кусури на поезията ми така, както например това беше сторил един редактор от в. „Учителско дело” в писмо до мен от 1980 г. Цитирам го по-долу дословно и във вида, в който е написано:
„Другарю…………,
Твърде неприемливи са такива стихове като
Тополите през бурята прекършват
ръце като НАБОЖНИ ХОРА…
Как мислите, определена ли е Вашата идейна позиция?
Стихотворението е един несполучлив фрагмент тъкмо в идейно отношение.
Същите недостатъци се забелязват и в останалите Ви стихове, които носят белега на още суровата фраза.
Зав. отдел: /подпис и печат/ Ал. Михайлов
***
Бързах наистина в годините на 1990-91-ва да подготвя и да осъществя сам издаването на своя стихосбирка.
Трескаво бързах.
Събитията в бившия Светски съюз ме стряскаха. А през август 1991 год. направо ме отчаяха – давах си сметка, че това, което ставаше там срещу Горбачов, щеше (ако беше успяло като преврат) да стане и у нас, в България. Бяхме все още като скачени съдове с СССР.
И сигурно затова сънувах по него време следния странен за мен сън.
Сталин, който беше с лице към Ленин и с гръб към мен, се отвърна от Ленин и мина някак виновно покрай мен с обарутено лице и дрехи. Тогава Ленин, чието лице не беше обарутено, а светло, рече на човек до мен: „Киров, Сталин е отговорен за провала ни.”
После в съня си се видях в строя на две редици от хора. И оттам видях, че пред нас стоеше Горбачов, който в същия този момент тръгна към мен, изкара ме с крачка напред пред строя и ме прегърна с благодарност.
Странен за мен сън.
Не знаех кой точно е Киров като извършени дела и осъществена съдба. Не познавах добре съветската история.
Не съм осъзнал и до днес символиката на този мой сън.
Осъзнах обаче, струва ми се, главното в нея – всяка наша „чиста и свята” човешка идея (каквато и да е тя) за постигане на райски живот без Бога на тази наша „грешна” Земя е обречена в края на краищата на провал.
Както и това осъзнах, че събитията, ставащи в сърцето и душата на Личността, са много по-съществени и важни за Духа ни, за промените в него, които впоследствие неизбежно рефлектират като промени в социалните сфери на живота ни.
Радвах се после от сърце на събитията, свързани с Елцин.
Но и бързах, бързах с подготовката и издаването на стихосбирката.
И понеже се препъвах от бързане в най-различни обстоятелства – свързани с осигуряването на средства за отпечатването й, с набирането й на компютър „Правец” в Правец, с художественото й оформление, с фотографирането на цветната й графика, с цветоотделянето и с още един билюк други неща, в които прохождах като дете, реших именно затова тя да бъде озаглавена „Човекът с протези” – още повече, че в нея включвах стихотворение със същото заглавие.
Бях написал това стихотворение през 1981 г. и го бях публикувал после в русенския алманах за литература и изкуство „Светлоструй” през 1983 г.
Впрочем това не е от „вечните ми стихотворения”, както би забелязал и както би се изразил моя познат, Справедливият, а е стихотворение, което е свързано с въжделението ми за свобода по времето на българския социализъм.
Ето го това стихотворение.
ЧОВЕКЪТ С ПРОТЕЗИ
На детството ми горестното чудо –
човек с протези и с душа крилата…
И днес потръпвам, опнат като струна
от ехото безсмъртно на войната.
По плочника към залеза пътуват
нозете от дърво – като приклади,
свалени от ония бойни пушки,
воювали в окопи, в барикади…
И всяка твоя стъпка се повтаря
дълбоко в мисълта ми укротена…
И тръгвам редом с теб, но се смалявам,
пред твоя ръст, Човеко със протези!
Навярно затова, че под крилата
на твоята душа аз кретам още
с протези към света на свободата,
заселен от поети и апостоли…
Или затуй, че горестното чудо
остана там, във детството ми свято,
а днеска възмъжал, добър, отруден,
аз виждам само пътя на крилата…
1981
***
Всъщност визирах заглавието на това стихотворение като заглавие на първата ми стихосбирка и заради това, че то беше свързано с цикъл от стихотворения, в чиито съдържания, а и в чиито заглавия са употребени като метафори (за протези) сътворени от човека средства, които повратно, от една страна, усилват стремежа ни към духовна и социална свобода, а от друга страна – обезсилват същият този наш стремеж и говорят така за нашата човешка ограниченост. Такива са стихотворенията „Човекът с фенера”, „Човекът с телескопа”, „Човекът и думите”, „Човекът на брега” и др.
***
После ми скимна върху корицата на бъдещата ми стихосбирка да има графика, в която да се вижда човек с една протеза и с едно крило.
Виждах графиката в себе си, но нямах талант на художник, за да я изпълня, и затова поисках помощ от бившия ми ученик Ивайло Савов – известен днес по света и у нас български скулптор.
По него време той следваше скулптура в Художествената академия. Открих го там и там той видя в идеята ми графиката, ала реши, че по-добре ще я изпълни неговият приятел-състудент, следващ изобразително изкуство – днес известният български художник Живко Мутафчиев. А той изпълни графиката върху тъмносин фон така, че тя не само ме възхити, но и потресе.
Потресе ме всъщност като реализирана собствената ми идея в нея.
Стори ми се, че жестоко и нереалистично съм разкъсал духа на човека така, че да го заставя от едната си страна, Социалната, да крета с патерица по Земята, а от другата си страна, Слънчевата, да размахва крило като факел в Небесата.
Споделих това с Ивайло Савов и бях кажи-речи готов да се откажа от графиката, ала той подкрепи идеята ми като приведе не някакви логически доводи, а като изходи от самата графика като факт.
– Щом усета и виждането ти за графиката са били такива, значи и идеята ти за човека, изобразен в нея, е реалистична – още повече, че и Живко се е справил великолепно, а и за читателите ти ще е добре да се замислят дали такова разкъсване на човека между Небето и Земята е реалистично …
***
Обаче потресът ми от идеята, получила великолепен художествен израз в графиката на Живко Мутафчиев, не само не намаля след подкрепата на Ивайло, но и през цялото по-нататъшно време, през което подготвях стихосбирката за печат, се усилваше. Месеци наред се усилваше и месеци наред се питах – как можа да ми скимне така непосилно да разкъсам духа на човека между Небето и Земята!
Как!
***
Стихосбирката ми се печаташе и подвързваше пред очите ми в Правец и излезе от печат в началото на 1992 год., а потресът не ме напускаше.
Два или три дни след нейното отпечатване напълних с двеста екземпляра от нея една голяма пътна чанта и се натирих за София. В тогавашното държавно (все още) „Книгоразпространение” ме приеха с учудваща и противоречива възбуда. Наложи се да потърсят шефа на предприятието, за да реши той дали да се разпространява стихосбирката ми по софийските книжарници или не. И той, като ме попита кой съм и що съм, рече на колегите си.
- Не трябва да се чудим толкова много,че авторът сам е издател на книгата си, нали сега сме демокрация, подгответе договора...
***
Излязох от „Книгоразпространение” колкото удовлетворен, толкова и превъзбуден. В главата ми хвърчаха и проблясваха като в гръмотевична буря стихове от различни стихотворения, включени в стихосбирката ми.
…
От цяло ято гълъби един е бял.
Един е взет на прицел!
И ако няма мирис на барут,
и ако няма гръм –
или Ловецът е безумно влюбен,
или във слънчевия диск
се скрива
гълъбът… (Гълъбът)
…
Видяха се обаче еднодневките във чудо –
безсмъртие откриват
между раждане и смърт…
И Слънцето, залязвайки, изгря така
от гледната си точка,
че полюси не съществуват… (Слънце)
…
Изневиделица се появи – великолепен,
макар да беше мършав Росинант…
(Но в Росинант отново се явява,
за да изпитва зрението…) (Росинант)
…
От клон на клон –
подобно мисъл ясна –
светкавично достига до върха…
Но там, в мига върховен
под пухкавите лапи
прозират островърхи
нокти за изкачване.
И странно е, че тя
от тях не се срамува…
Докато мисълта
отхвърля всяка
дума… (Катерицата)
…
Нямаш вече избор… Тичай, конче мое,
в сините ливади на простора ясен…
Слънцето изгряло, догони и с твоя
ненеситен устрем усмири Ездача… (Ездачът -1971)
…
На първите лъчи копнежа
да срещнат първите дървета
и птици, и треви, и хора
таи се в лявата ми гръд…
Но там, в отвъдното, където
мълчанието няма стойност,
от думите си се отрича
неизвестният поет… (Признание -1984)
***
С тези и с други мои „вечни” стихове (както си въобразявах тогава, че те са такива в съответствие критериите на Справедливия - от разказа ми "Турчинът") се намерих ненадейно в близост до Руската православна църква в София, на отсрещния спрямо нея тротоар, и напредвах вече към кръстовището на булевардите „Цар Освободител” и „Раковски”.
Там светофарът светеше в червено, а пред него малка тълпа от хора се струпваше и очакваше да премине отсреща. С наближаването ми натам, светофарът светна в зелено, а малката тълпа от хора плъпна, за да започне преминаването си. Двама души от тях току пред мен се суетяха и говореха високо на неразбираем за мен език. И когато и те се раздвижиха и тръгнаха след тълпата, чух тропот и забелязах, че единият от тях напредваше с патерица, чиито долен край се виждаше отляво из под дългият му (като наметало до към глезените му) черен шлифер.
В същото време цепката на наметалото му отзад се разтвори широко и видях от дясно из под нея голямо увиснало крило.
Виждах го отчетливо.
Шарките на удължените му пера, които също виждах отчетливо, бяха сплетени като шарки на пера на сокол.
Мигом помислих, че виждам подплата – но не. Перата ветрееха. Ужасих се. Отвърнах автоматично поглед от него и в същия миг хукнах към отсрещния тротоар (движението на автомобили тогава от това кръстовище към мавзолея на Георги Димитров все още беше забранено и затова безопасно можеше да се премине отсреща).
Оттам хукнах нагоре по „Раковски” към църквата „Александър Невски” (не ми щукна да хукна към руската – беше в близост до мястото на ужасяването ми, а и бях влизал веднъж в нея и не бях се почувствал там така притихващо в себе си, както ми се случваше да притихвам в широтата на храм-паметника „Невски”). Та, като пристигнах на бегом до храма и влязох него, рекох тихо, като погледнах с трепет нагоре към купола:
- Господи, Боже мой, пак я втасах и не зная как. Помогни ми, Господи, помилвай ме...
***
Само с тази молитва в главата и с гледката, в която Човекът с протези, се готвеше да пресече софийското кръстовище, пътувах от храма до дома си в Правец.
Със същата тази молитва и гледка се оклюмах в стаята си над писалищната маса – не ми се вършеше нищо и за нищо друго не мислех. По някое време средната ми дъщеря, Тодорка, влезе в стаята ми и рече:
- Татко, моята приятелка Цветелина ми дойде на гости и иска да ти покаже нещо.
- Нека влезе - рекох й.
С бащата на Цветелина, д-р Васил Ангелов, който беше ветеринарен лекар, набързо се бяхме подушили като сродни души, а децата ни – още повече. Живеехме в Правец в един и същи жилищен блок. Обичаше литературата и изкуството. Другаруваше с известния български скулптор Павел Койчев и осигуряваше условия за негови панизложби в обширната си градина край с. Осиковица, Правешка община. Затова се и радвах, че и дъщерите ни се сприятелиха.
Но каква беше почудата ми, когато Цветелина се яви в стаята ми!
Тя държеше с двете си ръце пред себе си голяма изрезка от вестник, върху която виждах голяма чернобяла снимка на възпълен човек, облечен в широко разгърден дълъг до към глезените му шлифер, а също откъм лявата му страна 
виждах и заглавие с големи зелени букви „Човекът е същество от протези”.
После откъм дясната му страна видях заглавие с черни букви: ”Угасна Дюренмат”.
Стъписах се.
Не знаех как да реагирам.
Усетът ми беше противоречив.
Момичето на д-р Ангелов ме гледаше някак хем тревожно, хем с някакъв неопределен свой укор, насочен към мен.
- Какъв е този вестник, откъде го имаш? - попитах я неокопитено в почудата си
- На татко е, изрезка от вестник "Култура", татко ми я даде, за да я видите.
И докато казваше това, Цветелина пристъпваше в стаята ми към мен с все същия свой тревожен укор в очите. Видях отблизо изрезката и се досетих защо защо. Вестникът беше стар – „Брой 52, 28 декември 1990 г.”. В същия момент станах и се присегнах към една от полиците на библиотеката ми и казвах все в същото време на Цветелина:
– Ето, това е русенски алманах за литература и изкуство, „Светлоструй”, брой първи от 1983 година. В него, ето, има публикувани мои стихотворения, между които е и стихотворението ми „Човекът с протези”. По-рано до към 1989 година получавах вестник „Култура”, но после зарязах абонамента си заради други литературни издания – ако не беше така, щях да забележа тази статия…
- Интервю - апострофира ме Цветелина.
– ...И въпреки това, вероятно пак така щях да озаглавя стихосбирката си… защото… Защото е твърде вероятно по-рано от този човек на снимката… Дюренмат… да съм стигнал до прозрението, че човекът е същество от протези, а и да не съм, няма никакво значение в това, че в различни времена и на различни места по Земята сме споходени със същия този човек от едно и също прозрение… Може ли да ми дадеш изрезката, за да я прочета?
- Заповядайте - рече Цветелина и добави, - тя е за Вас. Баща ми Ви благодари за стихосбирката, която му подарихте чрез мен...
***
Не знаех откъде да започна по-напред да чета изрезката от вестник „Култура”. Дали от статията, написана за Дюренмат под заглавие „Угасна Дюренмат” или от интервюто под заглавие „Човекът е същество от протези”.
А и тресеше ме в него момент предугаждането ми, че бащата на Цветелина, д-р Васил Ангелов, няма как да не си е помислил, че съм изплагиатствал нещо от Дюренмат.
Корях се заедно с това, че бях зарязал абонамента си за вестник „Култура” заради новоизлизащите тогава литературни вестници и списания. Бях, впрочем, абонат тогава – освен на в „Демокрация” и в. „Московские новости” – на вестник „Литературен форум”, на литературните списания „Глас”, „Мост” и „Нов златорог”.
Всъщност, самият вестник „Култура” с широтата на проблематиката си в съответните области на културата – киното, театъра, операта и т.п. – никога не ме привличаше в същата степен, с която ме привличаха чисто литературните издания.
Както и да е - така е било.
Не бях на себе си в него момент и сигурно затуй погледът ми плъзна кажи-речи автоматично най-напред по интервюто – още повече, че то стоеше под заглавието, което силно ме заинтригува.
Виждах го като отговор на молитвата ми към Бога.
И там някъде, по интервюто, погледът ми се спря на следното твърдение на Дюренмат: „Защото той (човекът – вметката тук е моя) е едно същество от протези. Вместо като животните да се нагажда към променящите се условия на живот, той върши всичко чрез протези. Автомобилът не е нищо друго освен протеза за бързо придвижване, самолетът – за летене.”
И това твърдение на Дюренмат ми бе достатъчно, за да преживея в него момент един път завинаги потреса от собствената си идея – да "разкъсам" духа на човека между протезата и крилото.
Но същото твърдение не ми беше достатъчно – както и до днес не ми е все още достатъчно – да си обясня и да преодолея чрез него появата на Човека с протези (облечен с дълъг като на Дюренмат шлифер) там, току пред софийското кръстовище на булевардите „Цар Освободител” и „Раковски”; в движението му по посока към Университета…
***
После погледът ми плъзна по статията, стояща отляво на голямата чернобяла снимка на Дюренмат и прочетеното от мен още в самото ѝ начало ме изуми.
Там авторът й Константин Илиев пише следното:
"Освен всичко друго той се занимаваше и с астрономия. Не съм бил никога в къщата му в Ньошател, но знам, че там има телескоп. Често съм си представял как този твърде пълен, едроглав и късоглед човек приближава очилата си до окуляра и също толкова често съм имал усещането, че вместо към звездите, е насочил тръбата си към нас.”
Това писание на Константин Илиев ми дойде вече в повече – също както в повече ми бяха дошли синхронизираните „случайни” събития, които преживях по време на срещата ми с Голямата циганка и с Големия циганин в Русе.
Дойде ми в повече написаното от Константин Илиев не само защото всичко в тази моя достоверна история с Човека с протези (като поредица от „случайни” събития) формираше една парадоксална за мен духовна цялостност,
но и защото в цикъла от мои стихотворения, публикувани в брой първи на русенския алманах за литература „Светлоструй” от 1983 г. е и стихотворението ми под заглавие „Човекът с телескопа”.
Ето съдържанието на това стихотворение, което едва ли ще е „вечно”, според критериите на Справедливия, но което има сякаш мистична връзка с написаното от Константин Илиев през 1990 г. за Дюренмат, а също и с твърдението на самия Дюренмат, че „човекът е същество от протези” – защото какво друго може да е телескопът, ако не повратна по своята същност човешка протеза!
ЧОВЕКЪТ С ТЕЛЕСКОПА
Душа, пленена в мрежата златиста
на нощното Небе, защо въздишаш
зад острото око на телескопа?...
Нима, човече, с него всичко виждаш!
Да, вярвам ти, в съзвездията бродиш,
съзираш и взривените планети,
но можеш ли поне една комета
в душата си гореща да откриеш?...
Сниши сега око към хоризонта,
към билото на твоя хълм небесен,
където ти, на хората обречен,
след миг ще взривиш или ще блеснеш…
Тогава телескопа дай на оня
младеж, чиято гордост се стопява
под ярките звезди на небосвода
и виж Земята как ще засияе…
1981
***
Всичко това ме накара да проуча по-отблизо творческата биография на Дюренмат – в написаното за него и в написаното от него – доколкото го откривах в български преводи.
Надявах се с негова помощ да разбера защо и как се появи в действителната ми гледка Човекът с протези! И успях донякъде, макар и късно, твърде късно, за да не кажа чак сега чрез следното негово стихотворение:
ПРАВИЛАТА НА ИГРАТА
Сред неумолимостта
не изисквай неизпълнимото
Спазвай правилата на играта
Не съди осъдените
Ти си един от тях
Не се намесвай, вече си намесен
Бъди човечен, отдръпвай се
Всеки е улучен от собствената си стрела
Не можеш да предпазиш никого
Несправедливост няма
има ужас
Каквото ти се случва, това си ти
Заслужил си го
1948
http://svobodenpisatel.org/index.php/2012-12-31-12-12-03/8-vladimir-lukov
