От опит. През лятото на 2012 г. сънувах сън. Вилнее жестока буря. Хвърчат хаотично и застрашително двуметрови покривни ламарини. Страх ме хвана - ще ми отрежат главата... А през деня времето - от хубаво по-хубаво. С жена ми и с кучето сме в градината ни. Намира се на "Дивчов рът", между две дерета обрасли с високи габърови дървета, в северното подножието на планината "Било", Етрополски Балкан. Към четири след обяд бурята внезапно се развилня. С пороен дъжд. Така се развилня над градината, че виждах как десет-петнадесет метровите габърови дървета се завихряха над нея и как опираха и как омитаха с клоните си доземи всичко каквото имаше и го пращаха нагоре. Ужасихме се. Бяхме се подслонили под навес, покрит с ламарини. Кучето ми се сви на кравай и шареше с очи нагоре по тях. А те дрънчаха под градовите зърна и трепереха - бяха готови да се понесат нанякъде барабар с покривната конструкция. Свихме се и ние с жена ми до кучето. Вземайки пред вид съня си, ударих я на молитва - повече от час. И с Божията благословия и помощ - смятам - се отървахме живи. А защо мисля така!? Защото - когато се връщахме в Правец, на около километър разстояние от градината, видяхме по пътя разхвърлени хаотично от бурята десетина покривни ламарини. Видяхме и това, че тя ги е отмъкнала от покрива на един гараж, а в близост до него – и две грамадни тополи лежаха, изтръгнати из корен... Такава сила, смятам сега, има и молитвата!...