Софийската вечер тръпнеше в приятната прохлада, която идеше от Витоша. Дърветата отронваха първите си листа и шареха с топлите си багри сивите улици и булеварди. Мирисът на печени кестени, примесен с дъха на сладко от дюли и грозде, караше столичани, излезли на обичайната си неделна разходка, да усещат по-добре настъпването на есента.

Младият офицер изпъна новата си униформа, погледна се още веднъж в огледалото и, видимо доволен от външния си вид, излезе от квартирата си. Отдавна се канеше да вечеря в едно от най-известните през средата на миналия век заведения на София. Тази вечер реши, че има достатъчно хубав повод за един малък празник – наскоро беше произведен в звание и за първи път излизаше, облечен в красивата си униформа на лейтенант. Той избра ресторант „Гамбринус“ не само заради превъзходната кухня, но и поради това, че тук се изпълняваха изключително само стари градски песни. А това го правеше предпочитано място за неделните вечери на столичния хайлайф.

Когато младият човек, облечен в красивата си офицерска униформа, застана на входа, той с огорчение разбра, че е закъснял твърде много и в ресторанта вече няма свободни места. Огледа се още веднъж и след като се увери, че наистина всички места са заети, леко се извърна в посока към изхода. В този момент един от келнерите беше забелязал новия посетител на заведението, приближи се до него и вежливо му посочи маса, на която имаше едно свободно място. Там седяха двама възрастни мъже в цивилно облекло.

- Предлагам ви тази маса, но ви съветвам да поискате разрешението им, за да ви сервирам там... – каза с много учтив тон келнерът. – Тези господа често вечерят тук и не знам дали биха приели компанията на млад човек като вас, и то във военна униформа.

Съвършеният празничен вид на приближилия се до тях лейтенант накара възрастните мъже да прекъснат разговора си и любопитно да вдигнат поглед.

- О, разбира се!.. Може да ви сервират на нашата маса. С вашата красива униформа, млади момко, ще ни върнете в годините, когато и на нашите рамене имаше пагони... – каза с трудно прикрита завист единият господин, чиято възпълна фигура издайнически говореше за възрастта му. Той приглади побелялата си и вече пооредяла коса и се облегна на стола.

- И на мен лично ще ми е много приятно! – прибави учтиво другият господин. Личеше, че е по-висок от сътрапезника си, слаб, с тук-таме прошарена, но все още запазена гъста коса. И макар че по лицето му имаше дълбоки бръчки, той изглеждаше по-млад от другия. Полупразната бутилка от хубаво бяло вино показваше причината за доброто му настроение и благоразположението към младия човек.

Келнерът донесе поръчаната от офицера вечеря, която, по скорошно създадения от него навик, започваше и завършваше с чаша коняк. Изпод пръстите на роялиста се разнасяха нежните звуци на старите градски мелодии, а кръглият дансинг привличаше погледите с полюшващите се тела на танцуващите двойки.

Неповторимата романтична атмосфера предразполагаше към интимност и откровение. Двамата, сръбнали си вече мъже, говореха все по-разпалено и въодушевено. Те се връщаха назад в спомените си и спореха за дребни наглед неща. Младият офицер неволно се заслуша в техния разговор и разбра, че това са хора, които са били много близки с човек, чието име беше почти легенда за неговото поколение. Любопитството, което изпита в този момент, надделя над доброто му аристократично възпитание, получено в родния му град. Той вече беше поръчал бутилка от хубавото бяло вино, което пиеха двамата господа. След като виното беше донесено, офицерът отпи от коняка си и усмихнато им каза:

- Ще разрешите ли да ви почерпя и аз?... Поводът, надявам се, е очевиден! – и той посочи с поглед новата си униформа и най-вече пагоните на все още крехките си момчешки рамене.

- Искате да се включите в нашия разговор, млади момко? – обърна се шеговито към него човекът с прошарените коси и погледна към току-що донесената запотена бутилка.

- Да – каза офицерът – ако разрешите... Чух едно име...Извинете ме, но неволно се заслушах във вашия разговор и разбрах, че вие сте били в постоянен контакт с Георги Димитров, към когото аз и моите връстници изпитваме чувство на преклонение.

Господинът с прошарената коса се облегна на стола и поглади леко изпъкналия си корем, явно доволен не само от чудесната вечеря и хубавата музика, но и от себе си. Прекара пръсти през косата си и се вгледа в лицето на младия човек срещу него. То му вдъхваше неизмеримо доверие, което едва ли се дължеше само на офицерската му униформа. Очите на момчето излъчваха мека кафява топлина и чиста душевност, незасегната още от еднообразието и сухотата на военния живот. Възрастният човек потръпна от вълнение, което не беше изпитвал отдавна. Настъпи кратка пауза, през която офицерът забеляза, че двамата възрастни мъже се спогледаха. Дали не възприемаха неговия интерес като проява на твърде голяма младежка дързост? Но когато видя как лицата им се разтвориха в усмивка, той усети, че симпатията им е на негова страна. Тогава се реши да зададе въпроса си направо:

- Какво е общото между вас и Георги Димитров?

Слабият господин с набръчканото лице се изкашля леко в шепата си и като се приведе към масата каза тихо, но с нотка на гордост в гласа:

• Ние двамата бяхме в екипа на първото народнодемократично правителство, оглавявано от Георги Димитров. Аз съм бивш министър от правителството на Георги Димитров – повтори той името на министър-председателя и леко се надигна от стола, когато произнесе и своето име.

Любопитството на младия човек се изостри още повече. Хубавият коняк, който пиеше вече с кафето си, му даде нужната смелост да изрече отдавна измъчващия го въпрос:

- Бихте ли разказали някакъв епизод от онова време... Извинете, искам да кажа епизод, свързан с Георги Димитров... Любопитно ми е да науча нещо, което не е публикувано. Ако има такова, разбира се, и ако ви е удобно да го споделите с мен.

Офицерът дълбоко в себе си знаеше, че ако има такива неща, те не се разказват под път и над път. Щом не са били публикувани, значи те не са били и за разказване. Младият човек си спомни времето, когато го изпращаха да учи във Военната академия. Преди да замине, той беше внимателно предупреден, че в изграждащия се нов строй, колкото и да е развит там, където отиваше да учи, не всичко е розово. Бяха му внушили мисълта, че дори и да вижда някои нередности там, е длъжен да премълчава. Но тук, в столичния ресторант „Гамбринус“, в отминалата романтика, възкресена от звуците на старите шлагери, той беше забравил за това предупреждение. Компанията на двамата възрастни мъже му беше безкрайно интересна и той застина в очакване да чуе нещо, за което никой никъде не беше писал.

Ексминистърът се усмихна, пое предизвикателството на офицера и каза:

- Да, разбира се, има много такива епизоди, които не са публикувани. Те можеха да представят Георги Димитров в друга, необичайно за него светлина... А да не забравяме, че той беше не само героят от Лайпциг, но и вожд и учител на целия народ!

Светналите от любопитство очи на младия офицер не се откъсваха от човека с прошарените коси, който се беше замислил и бръчките по лицето му ставаха по-дълбоки.

- Както вече казах, има много интересни моменти, но аз ще разкажа само един... – каза той. – Ето за какво става дума...

Беше по време на Виенската среща на министрите, която се състоя веднага след войната. Българската делегация беше представена от Георги Димитров и от мен, като министър на външните работи и протокола в неговото правителство. След деловата част на конференцията бяхме насядали около голямата кръгла маса в прочутия Виенски ресторант, в който гостите се посрещат по най-изискания начин. Зад гърба на всеки човек стои по един келнер и чака и най-малкия знак, за да изпълни всяка прищявка на седналия пред него. Листата с ястията беше преведена на всички езици и беше дебела като прочитна книга. Гошо я огледа набързо...

Младият човек трепна при тази необичайна фамилиарност с Георги Димитров. Събеседникът му забеляза това, но продължи съвсем спокойно:

- Гошо огледа набързо листата – повтори той последните си думи, за да подчертае близостта си с човека легенда. – Подхвърли ми я, като намигна многозначително: „А бе, Теньо, тия виенчани много се фукат! – ми каза той. – Я като знаят много, кажи им да ми донесат едно печено пиле. Да ги видим как ще се отсрамят!...“ Аз изпълних нареждането му и един келнер веднага донесе голяма купа с вода и хавлиена кърпа, а друг – тепсия с добре препечено пиле.

- А за какво донесоха купата и кърпата – прекъсна го другият господин, който за първи път слушаше тази история и явно завиждаше на приятеля си за този виенски ресторант.

- Как за какво?!..Ами че хората знаят как се яде печено пиле – с голи, добре измити ръце. Гошо разбра какво се искаше от него и най-спокойно се изми, избърса се, подсуши си дори мустака с кърпата и започна...

- Да яде с пръсти? Както ние си ядем?! – пак го прекъсна другият.

- С вилица ли искаш?!.. Та като хвана Гошо двата копана, че като надигна леко пилето, че като го разкъса пред очите на смаяните министри... Знаете ли каква беше реакцията им? Не само учудване, не само любопитство... Те още пиеха аперитива си и и гледаха смаяно към нас...

- А ти? Ти какво?... – полюбопитства пълният господин.

- Аз ли?...Аз бях толкова притеснен не толкова от начина на ядене, колкото от скоростта. Не наех какво да правя. Реших лекичко да го сритам под масата...

- Кого?... Георги Димитров ли? – попита смаян офицерът.

- Него, ами кого?...Казвам му тихо: „Гошо, по-полека, моля те! Всички те гледат...“, а той ми блъска крака и ми говори с пълна уста: „Теньо, не ми пречи, остави ме да се наям. Нека гледат... После ще им обясня всичко!“ Той ядеше шумно, като старателно изсмукваше съдържанието на всяко кокалче. Потънал от срам, аз си позволих отново да го сритам, но той продължи невъзмутимо да яде дотогава, докато в тепсията, където беше печеното пиле, не се образува малка купчина от добре опоскани кокалчета. Когато свърши с яденето, Гошо поиска пак да си измие ръцете, след това засука мустака си и най-спокойно поиска думата, нарушавайки всякакъв протокол. Атмосферата в ресторанта беше напрегната.

- Дадоха ли му думата? – се осмели на свой ред да го прекъсне младият офицер.

- Как могат да откажат на такъв гост и на такова място?! – отговори ексминистърът и продължи разказа си. – В речта си той хвалеше гостоприемството на домакините и обърна особено внимание на това, че виенчани знаят как да поднесат печено пиле. Но най- интересното е друго, което направи...

- Какво друго? – попита нетърпеливо офицерът.

- Гошо огледа присъстващите, засмя се и, противно на протокола в този случай, по нашенски, ги подкани: „Господа министри, съжалявам много,че твърде дълго задържах вниманието ви към мен, но гостоприемството, което предлага този прочут ресторант, ми даде възможност да се уверя, че тук наистина човек може да си поръча всичко, което душата му иска. Предполагам, че и на вас ви се яде печено пиле. Поръчайте си! Няма да съжалявате...

- И поръчаха ли си? – попита другият господин.

- Да... – последва отговор. – Намериха се смелчаци, които решиха да се възползват от необичайната покана. Те нарушиха протокола, според който ястията бяха специално подбрани. Нещо повече – един от министрите, които изпълниха препоръката на Георги Димитров, каза с много дипломатичен тон:

- Господин Димитров, ако вие, героят от Лайпциг, при други обстоятелства и по друг повод, ми бяхте казали, че може да се поръча и изяде цяло печено пиле, както го изядохте вие, бих приел всичко за комунистическа пропаганда, но сега, тук, тази вечер, аз разбрах колко е вкусно пилето, ядено по вашия начин!

А след това се обърна към всички:

- Повярвайте ми, господа, много е вкусно!...

И ексминистърът внезапно млъкна.

Младият офицер беше онемял и не вярваше на ушите си. След кратка пауза той попита:

- Това наистина ли е било така? Нали не преувеличавате нещо с тази история?

Възрастният господин посегна към чашата си с бяло вино, отпи голяма глътка от добре изстуденото питие, облегна се на стола и замижа.

- Ето, виждате ли, млади момко, какви неща стават по света... Изводите от това, което ти разказах, можеш да си направиш и сам – възпитан си, образован си... Ти тази вечер получи още един урок по дипломация...

- А другите министри, които присъстваха на голямата кръгла маса в прочутия виенски ресторант – и те ли не приеха всичко това като комунистическа пропаганда? –попита сътрапезникът му.

- Де да беше така?! .. Нямаше толкова да се червя!

- Нима искате да кажете, че... – започна офицерът, но беше прекъснат.

- Да, да! Това беше най-силната антикомунистическа пропаганда, която можеше да се направи от такова високо място – Виенската среща на министрите.

Младият офицер леко потръпна от това откровение. Допи коняка си и се облегна на стола. Наистина не всичко е било розово и не всичко е било за казване. Прави бяха, когато го предупреждаваха при заминаването му във Военната академия. Сега розовият му поглед беше леко потъмнен, защото представата му за човека легенда, изграждана толкова дълго и старателно у него, се промени само за една вечер, изпълнена с романтичната атмосфера на старите градски песни в столичния ресторант „Гамбринус“.

Из книгата „Аналекта“, Авангард принт, 2007