ИНТРИГИ

 І

Нощта се бе спуснала над града и откъм морето полъхваше свеж въздух, нахлуваше през прозореца, повдигаше дантелените завеси и носеше прохлада, а на спалнята самотната жена, уморена и изнервена след работния ден, четеше романа “Ана Каренина“ за четвърти път през живота си. Щом прочете знаменитото първо изречение, тя се спря, замисли се и въздъхна. Навярно така е въздъхнал и самият граф Толстой, когато е написал това изречение, а вероятно и неговата съпруга, неизменната му спътница и мъченица, когато го е преписала.

Какво беше първото изречение ли? Може би читателят е чел романа отдавна, а може би не го е чел въобще. В крайна сметка човек не е длъжен да знае всичко. Един слуша “Доко, Доко“, а друг -“Деветата симфония“. Светът е просто различен и хората са най-различни. Та, какво беше изречението? То бе следното: “Всички щастливи семейства си приличат, всяко нещастно семейство е нещастно по своему.“

- Така е – каза госпожа Авджова (защото самотната жена беше именно тя), - така е, но аз вярвам, че моето семейство е щастливо. Много щастливо.

Тя пак въздъхна, защото и щастието понякога е доста отегчително, и продължи да чете романа. И още дълго щеше да го чете, ако не беше звъннал телефонът.

- Ало. Кой? Да, да – госпожа Авджова съм. Съпругът ми е в София за три дни. В командировка. Знаете ли? Щом знаете, защо ме питате? – каза троснато тя и трясна слушалката.

Телефонът пак иззвъня.

- Моля. Какво, пак ли сте вие? Какво! – тя изтърва романа на пода и седна на спалнята. От корицата на книгата състрадателно я гледаха големите очи на Ана Каренина, облечена в прословутата си рокля от черно кадифе – Какво? Чувате ли се какво говорите? - госпожа Авджова се изправи вече в цял ръст до телефона, като стъпи с босите си крака на паркета. – Сигурен ли сте? - тя пусна вентилатора и запали цигара. – Моят мъж в хотел “Сирена“? Да не грешите? Той е в командировка в София. В тоя хотел е с кого? С полякинята Ядвига? Която винаги ги вдига ли? Какво вдига винаги? Не ви разбирам. Говорете по-ясно, моля. Краката ли? Ами да, щом е полякиня, бързо ще вдига краката. Ах, мръсникът! – изсъска госпожа Авджова и пак трясна слушалката. – Така значи ми ходиш ти по командировки! С разни полякини… Сега ще те науча аз тебе, куче неверно. – Тя запокити клетата “Ана Каренина“ в ъгъла на стаята и загаси цигарата си с твърд и решителен жест. - Хотел “Сирена“ с Ядвига Мицкевичова. Ще видиш ти сега една Ядвига… дето винаги ги вдига.

Госпожа Авджова набързо свали нощницата си, облече се, взе малко пари и излезе. Навън тя запали верния “Москвич“ (“Винаги е бил по-верен от тоя долен женкар” – помисли си тя за дългогодишния си железен прислужник) и полетя в нощта към съседния курорт да разобличи едно тъмно деяние.

На рецепцията в хотел “Сирена“ я посрещна усмихната администраторка, интелигентна и поради това изумително вежлива жена:

- Какво обичате, госпожо?

- И аз не знам вече какво и кого обичам, но бихте ли ми казали в коя стая почива Ядвига Мицкевичова – прочете госпожа Авджова името на съперницата си, което бе успяла набързо да запише на листче у дома си.

- Извинете, бихте ли повторили името? – попита пак любезно жената, като включи компютърния монитор.

- Ядвига Мицкевичова – каза вече раздразнена госпожа Авджова. – Не знаете ли кой отсяда във вашия хотел и кой не?

- Съгласете се, че кой не отсяда не бихме могли да знаем – отбеляза с тънка ирония администраторката и продължи: - Това име ми е много познато.

- Разбира се, че ви е познато. Кой знае каква курва е тая Ядвига – изсъска госпожа Авджова.

- Моля? – погледна я въпросително администраторката. – Исках да кажа, че ми е познато името Мицкевич¹. Мисля, че в нашия град има паметна плоча на тоя човек. Май той е идвал тука миналия век. Доколкото знам, е бил велик поет.

- Едва ли Мицкевич е идвал тука, защото тоя хотел тогава го е нямало, а наоколо е било само пустош. Но кой знае… Мъжете са такива мръсници.

Администраторката започна да прехвърля на компютъра пребиваващите в хотела туристи и накрая откри името.

- Да, ето я: Ядвига, етаж 6, стая 621. Тука е от месец.

- От един месец! – едва не подскочи госпожа Авджова. – Вие познавате ли я?

- Сещам се коя е.

- А да сте я виждали да се качва нагоре с един висок мъж с мустак, такъв един хитрец, дето все се заглежда в жените?

- Ами тя все с него се качва, госпожо. Какъв й е не знам: едър мъж, понякога наистина се заглежда в жените, но кой мъж не се заглежда в жените? – усмихна се кокетно администраторката.

- Как кой? Женененият мъж не трябва да се заглежда в жените – отвърна уверено госпожа Авджова. – Къде ви е асансьорът?

- Оттука, госпожо – посочи администраторката и я заведе до него.

Като влезе в асансьора и запътува нагоре, към позора на мъжа си, госпожа Авджова само процеди през зъби: “Мръсник! Да ме мамиш така подло.“

Щом дойде до стая 621, тя нервно почука на вратата. Никакъв отговор. “Явно са заспали… Той изчезна днес още по тъмно. Кой знае досега колко пъти са го правили?“ И като си представи своя съпруг в прегръдките на някоя руса, загоряла от слънцето полякиня, с кафява кожа, госпожа Авджова заблъска с юмрук по вратата.

- Цо? Цо цете? – чу се отвътре мелодичен женски глас, който звучеше още по-мелодично от особената протяжност и мекота на славянския език.

Вратата се отвори и на прага застана сънена жена по бикини, с голи гърди, цялата кафява и наистина руса.

“Спипах го – просветна светкавично в съзнанието на госпожа Авджова, като бутна полякинята, която политна към стената. – Гадът му с гад!”

Разярената съпруга нахълта от коридора в стаята, където на едното легло, с гръб към нея, лежеше някакъв едър мъж. Тя едва го различи в тъмнината, но веднага го хвана за ръката и го раздруса.

- Цо цех, пани? – закрещя полякинята.

- Ставай, мръснико, ставай, разбойнико! Децата ти вкъщи мрат от глад, аз седя сама, като кукувица, и чета книги, пък ти по курви ще ми ходиш!

Мъжът, който спеше дълбоко, се размърда от шумотевицата в стаята и дърпането на госпожа Авджова, обърна се и в тоя миг Ядвига Мицкевичова запали лампата.

И тогава… тогава вулканичната съпруга застина. Пред нея се пулеше съвсем непознат мъж, явно пийнал, който гледаше тревожно жена си. Че тази руса, кафявогърда жена му е съпруга госпожа Авджова разбра по гневната й реплика на руски език:

- Он мой муж… супруг…

Госпожа Авджова не каза нищо, изхвърча от стаята и се втурна пеш по стълбите надолу, преследвана от истеричните крясъци на полякинята.

Ако читателят все пак проявява любопитство относно името на въпросната полякиня, защото, както се е убедил, в тая книга имената са доста причудливи, трябва само добросъвестно да му обясним, че тя наистина се казваше Мицкевичова, защото една нейна прабаба дълги години била любовница на великия поет и си внушила, че единият й син е плод на увлечението й към тоя знаменит мъж. Затова след смъртта на законния си съпруг тя изповядала греха си пред свещеник, като настояла детето й да носи името на националния поет на Полша. Дали това е било направено от женска суета или пък от патриотизъм, ние не можем да кажем, защото бездна е женското сърце и който се опитва да го разгадае, накрая винаги потъва в нея.

Госпожа Авджова се прибра съсипана и цяла нощ не можа да мигне. Задряма едва призори, когато в стаята й дойде Ана Каренина, тъжно я хвана за ръка и я поведе към едни безкрайни стълби нагоре, нагоре в небесните простори. Покрай тях прелетя господин Авджов и помаха с мустаците си. Госпожа Авджова се разсмя така сърдечно и понечи да го прегърне, но Ана Каренина здраво я държеше за ръката и не я пускаше. Нейната коса изведнъж изруся и като застана между двамата съпрузи, тя съблече роклята си, подаде я на госпожа Авджова, а после целуна господин Авджов по мустаците и отлетя нанякъде с него гола-голеничка. Госпожа Авджова погледна роклята в ръцете си и извика от ужас: роклята се беше превърнала в почерняла от слънцето кожа, а до нея имаше една руса перука. Тя пак извика и се събуди. Беше стиснала здраво проклетата книга, а навън напъпваше зората.

- Сънувах гола жена. Не е на хубаво – помисли си тя и се зави презглава.

После отново заспа.

 

ІІ

 

Утринните слънчеви лъчи весело надникнаха през дантелените завеси на спалнята, погалиха госпожа Авджова по брадичката и по носа, подразниха уморените й клепачи и се спряха на челото. После обходиха ръцете й, голите й крака, после пак очите й, подухна лек ветрец и изтощената съпруга, като се протегна лениво, се събуди. За миг тя се огледа и сякаш не позна стаята си, но изведнъж скочи, защото спомените от бурната нощ я пронизаха като ухапвания на дузина змии.

Тя беше напълно сама: децата бяха при майка й, а съпругът й - в София. Така поне й бе казал. При мисълта за него цялата настръхна.

- Само да си дойде, веднъж само да си дойде – повторяше си тя, но за съжаление този, който трябваше да си дойде, не можеше да я чуе.

Госпожа Авджова изми лицето си и като приключи със сутрешния си тоалет, се накани да изпие едно кафе с цигара. Но, уви, за кафето липсваше нещо. Ами да. Липсваха вестниците. Понеже не обичаше да обикаля реповете, тя се бе абонирала за най-важните според нея вестници и всяка сутрин ги вземаше от пощенската си кутия. Беше наистина практична и организирана жена. И много вярна. Но тая Пенелопа беше болезнено ревнива, както вече се убедихме, и тази нейна слабост хвърляше от време на време тъмна сянка върху семейната идилия и побеляваше по някой косъм от главата на господин Авджов.

Нашата героиня наметна халата си и слезе по чехли до пощенската кутия, долу пред входа, където вече я чакаха неизменните вестници. Тя ги грабна, заключи кутията и почти полетя нагоре по стълбите.

Като си наля кафето и запали цигара, госпожа Авджова разгъна рулото вестници и от него изпадна бял плик, който бе залепен с едно розово сърце, пронизано от червена стрела. На лицевата страна на плика бе написано само: “За господин Авджов. Лично.”, а в долния десен ъгъл с дребен шрифт “Строго секретно!” Вярната съпруга се озадачи. Какво значи това “Строго секретно!” по дяволите? Може ли едно секретно донесение да се праща по пощата? Ами това розово сърце, пронизано от стрела? То какво е? Безспорно емблемата на палавия Ерос². Госпожа Авджова се хвана за сърцето, сякаш стрелата от писмото го прониза без жал.

- Ах, мръсникът, вече и по пощата писма му пращат кучките! Я да видим коя ще е пък тая? Не вярвам да е Ядвига, защото тя може само да ги вдига, а не да пише писма. Пък това, че е на почивка с мъжа си, не значи нищо. Знаем какви пияндурници са поляците. Докато оня спи, как ли се вихри нашият звяр?

Разстроена, госпожа Авджова зачете писмото.

- О, Боже! – тя пак се хвана за сърцето. – О, Боже, тука вече го спипах този скорпион, тоя нерез несвестен. О, Боже! – тя започна да чете на глас: “Скъпи приятелю, още живея със спомените ни от миналия уикенд в хотел “Астория” и чувствам ласките ти по тялото си…” Мръсник! – извика госпожа Авджова. – Така ще почувставш ноктите ми, че няма да можеш да отидеш на командировка три години. Развратен тип! Животно! – тя продължи да чете с мазохистично любопитство, добре познато на всеки ревнивец.

Писмото беше подписано със загадъчното име “Евгения К. Твоя завинаги.“

- Коя е тая Евгения К.? – запита се госпожа Авджова. - Коя е тая Евгения?

Тя разгледа писмото и по клеймото на гърба му установи, че е изпратено от София.

- От София е изпратено – каза си тя, - от София. Коя ще е тая Евгения К. от София? – замисли се измъчената съпруга и запали друга цигара. – Коя ще е тая пачавра? Къде ходи той в София? Къде, къде? Само в управлението. Ама че съм и аз – мога ли да знам къде ходи тоя престъпник?… Чакай, чакай, май се сещам коя е Евгения К. Ами да – от управлението е тая, дето на един банкет щеше с поглед да го изпие. Само тя е, само тя. Ах, мръсник с мръсника ти!

И в нажежената й до болка памет изплува ясна картина: дълга маса, отрупана с ястия и напитки, луксозен ресторант, забавен оркестър, много хора от управлението, двама министри и един депутат, усмихнати и любезни физиономии; до нея - “мръсникът“ й, а до него е седнала с разголено деколте Евгения К.: брюнетка на средна възраст с един черен поглед, като въглен, и само го гледа, а той все й се усмихва и цяла вечер разговаря с нея. Ето откъде идваше бедата. Никаква Ядвига няма. Тя е за заблуда. Пред Евгения К. Ядвига не е нищо повече от една проскубана руса кокошка. И как само й се усмихваше “нерезът му с нерез“ на тая развратница. Госпожа Авджова на два пъти му направи забележка да не се отнася чак толкова, но той й обясни, че “Женя К.” е важна клечка в управлението и сестра на финансовия министър. (“Женя К.” Доста интимно!) Тази информация тогава я накара да млъкне и също да започне да се усмихва, но сега красивата брюнетка се оказваше опасна съперница. Все пак брат й още е министър.

Дълбоко въздъхна госпожа Авджова, като скри писмото под една чаена чаша, допи кафето си и пак запали цигара.

- Мръсник! – повтаряше тя. – Какъв подлец! Със сестрата на финансовия министър, с тая кокона!

 

ІІІ

 

След ден, доволен и усмихнат, ала много уморен, вкъщи се завърна господин Авджов, но не го посрещна, както винаги, съпругата на прага, не му помогна да разопакова багажите си, нито пое сакото от ръцете му.

Като влезе в хола и я поздрави, тя не отговори: мълчеше, гледаше пред себе си и пушеше.

- Какво се е случило? - попита господин Авджов, но не получи отговор. – Какво има? – повтори той.

- Какво ще ми кажеш за хотел “Астория“?

- Кой хотел?

- Хотел “Астория“, мръснико.

- Дори не съм го чувал – махна с ръка началникът на митницата и уморено се отпусна на дивана.

- Сигурно не си чувал и за Ядвига Мицкевичова?

- Коя?

- Оная, дето винаги ги вдига – госпожа Авджова загаси цигарата си с такъв жест, сякаш смачкваше насекомо.

- Въобще не разбирам за какво говориш. Пак някоя муха ти е влязла в главата.

- Много добре знаеш за какво ти говоря, предател такъв… Нея поне съм я виждала.

- Коя си виждала? – попита отегченият съпруг.

- Евгения К., коя – сестричката на финансовия министър. Вече и жиголо си станал. Заради службичката на всичко си готов, мръснико!

- Нищо не разбирам. Евгения К. ми е просто позната, с която съм водил само няколко служебни разговора…

- Виж го ти – служебни разговори ми водил… Стиснал я за кълката, носа му в гърдите й – служебни разговори. Интересно как ли преминават неслужебните ви разговори: с голи хора или пък…

- Глупава жена си и… толкова – кипна господин Авджов. – Болезнено ревнива… А за “службичката“ по-добре не говори, че ако не е тя и досега да живеем в някое мазе. Пък имаме и две деца…

- Оставаше и в мазе да гния. Сега поне ме зарязваш в луксозна обстановка. Трябва ми обаче нова кола, за да мога да обикалям всичките ти любовници. С “Москвича“ едва сколасвам. Няма да издържи. Толкова много станаха вече тия пачаври, толкова много… Чудя се само как още издържам с тебе, развратнико, чудовище безчувствено!

- Престани с глупавите си фантазии – каза непоколебимият в своята вярност съпруг.

- Фантазии, а, фантазии? А това какво е, престъпнико? – разярената съпруга хвърли победоносно писмото на масата, сякаш хвърляше коз.

- Какво е? Откъде да знам? – господин Авджов отвори писмото и бавно го прочете. - Това е шантаж и клевета. Някой се опитва да създаде интрига.

- Да, бе, все някой се опитва, а ти си все чиста водица. Не, мен не можеш ме излъга. Виж, за Ядвига как да е, макар че поне веднъж си я тряснал, ако и мъжът й да е тук. Него все едно, че го няма, защото знаеш как пият пановете. И за секретарката е ясно, но от тях двете някак си не ме боли, въпреки че си е чисто престъпление. Мъжко предателство, палав хормон и нищо повече. Но връзката ти с тая кокона Евгения К. е дълбока и трайна, връзка от години.

- Каква връзка? Глупости говориш!

- Млък! Нали бях там, като ти се усмихваше, а ти се топеше пред нея като мелба; как докосваше с ръка коляното ти уруспията, как въртеше глава само за да те шибне с косата си, да те омагьоса, куче разгонено. И е успяла – госпожа Авджова посочи писмото. – Вкъщи ми ходиш като скопен глиган, а навън ставаш истинска ламя…

- Не разбирам как можеш да вярваш на подобни компромати?!

- А на кого да вярвам? На теб? Кажи ми защо се върна с един ден по-рано? Сигурно е дошъл пак редът на Ядвига? Или пък на секретарката? Нали мъжът й замина на рейс? Мръсник, мръсник! – гневно изкрещя съпругата и хвърли на пода златния пръстен, подарен от мъжа й наскоро след запознанството им. – Долен женкар и лъжец! Човек без сърце! Това си ти!

- Съвещанието просто свърши по-рано и аз си дойдох заради тебе и децата.

- Децата са при майка ми, а след час и аз ще съм при нея. Ти ходи, където искаш, кани когото щеш! И не се мяркай пред очите ми до края на земните си дни!

Госпожа Авджова започна бързо и чевръсто да отваря вратите на гардероба и да стяга багажа си.

Господин Авджов, обронил глава, уморен и изнервен, само пушеше и мълчеше. Накрая той стана, взе бутилка уиски, отля си малко в кристална чаша, като пусна в нея две ледени блокчета, и отпи с горчивина.

В този миг звънна телефонът, но началникът на митницата не помръдна.

- Вдигни го, може да те търсят по служба. Нали все тъй казваш? Кой знае коя от всичките мръсници е приритала сега за тебе?

Господин Авджов мълчеше и пушеше.

- Тогава аз ще го вдигна да й чуя гласчето. Сигурно веднага ще затвори… Ало. Моля. Какво? Коя сте вие? Евгения? Кажете, госпожо Евгения К. – госпожа Авджова подпря ръка на кръста. – Откъде знам, че сте Евгения К. ли? Ами К. си е “к“ като “курва”. Колко съм досетлива, нали? Не се обиждате ли? Ама защо да се обиждате, моля? Какво имате да ми кажете? Какво? Вие и моят съпруг какво? – госпожа Авджова хвърли бърз поглед на мъжа си. – Вие сте любовници? Нищо ново не ми казвате. И в момента какво? Правите любов с него?! С кого, с господин Авджов? Сигурна ли сте, че е той? Ах, да не го правите с него за пръв път? Разбира се. Сигурна сте, че е той? Както, че не сте девствена? В това не се съмнявам, пък и едва ли някой ще се усъмни. А щом сте с него, как ми се обаждате? Дайте да го чуя тоя престъпник. Какво? В банята ли е? Къпе се? Сигурно доста сте го изпотили. Аха, той не знае, че ми звъните. А и не бива да знае, мерзавецът. Само да се върне, очите му ще издера. Ще го убия. Благодаря ви, госпожо. Блазе му все пак, че е с такава красива жена като вас. И приятно изкарване с тоя сексуален змей…

Госпожа Авджова дори не успя да се обърне, когато телефонът иззвъня отново.

- Моля – каза тя. – Какво? Не ви разбирам, пани Мицкевичова? Какво, пани? Моят мъж с мустаците? Какво? С вас ли? И какво правите? Любов? А да, секс. Колко сте? 10 човека. Но това е оргия, пани. Свободна любов ли? А вие, пани, да не сте там Статуята на свободата? И моят мъж с мустаците ли? Дайте да го чуя. Къде е сега? На рецепцията? Ами, нали правите секс, какво търси той на рецепцията? Търси пани Гжегожова, която може единствена да спи с всичките мъже наведнъж? И какво още прави тя? Играе рап и плува в морето ли? И аз мога да плувам, пани, но не мога да играя рап. Пък за другото надали ще има някой смелчага да ми излезе насреща. Ами поздравете моя мъж с мустаците от мене, неговата съпруга, и всичко най-розово, пани Ядвига – госпожа Авджова затвори слушалката. - Дето винаги ги вдига.

Тя не смееше да се обърне.

Господин Авджов само пушеше и мълчеше.

- Изглежда, станала е грешка – каза примирено успокоената съпруга. - Толкова силно те обичам, че напоследък съм ревнива като лъвица. Наистина много те обичам. - Тя отиде до багажите и започна да бърка в пътните чанти. – Какво си ми донесъл от София? Има ли подаръче за мене? Хайде, ела да се почерпим и да ми разкажеш как ще ги смачкаш тия престъпници в митницата. Виж какъв номер щяха да ни скроят. Добре, че не се вързах. Това е тяхно дело, нали? Кажи нещо, защо мълчиш? Сърдиш ли ми се?

- Страшно е – каза господин Авджов, като натъртваше на думите, - когато един възпитан и порядъчен мъж има полуинтелигентна жена. По-добре в океана да го хвърлят - да го изядат акулите. По-добре е, защото иначе го ядат всеки ден.

ІV

 

Сутринта на следващия ден в ресторанта “Куцото пиле“, където редовно обядваха митничарите, влезе инспекторът Теньо Кирпичев. Той си поръча кафе и кола, извади една кутия “Дънхил” и важно запали цигара от позлатената си запалка с изобразена на нея русалка. Теньо хвърли бърз поглед към вратата, а после се загледа пред себе си, защото вечерта беше препил и му се гадеше, а в устата му горчеше. Ако не пиеше кафето си от време на време и не всмукваше от цигарата, човек би помислил, че страда от каталептичен пристъп, толкова вдървен и безчувствен изглеждаше той. За да се свести, Теньо Кирпичев си поръча малка водка, и после още една, и още една… Той все по-често поглеждаше към вратата – явно чакаше някого и този, когото чакаше, не след дълго се появи, следван от шефа на прочутото трио. Шефът беше небезизвестният Бъркачев, а преди него влезе даровитият доносник и информатор на тайните служби Джаньо Дървенаков. Но преди още да отворят усти и заговорят, при тях дойде и знаменитата госпожа Лафайета Брунева. Женското й присъствие оживи тримата мъже и те се наежиха да докажат умствените си възможности и скрити таланти.

- Бях поканил една студентка у нас – каза гордо Теньо Кирпичев.

- На която плащаш и която издържаш от три години – каза саркастично госпожа Брунева, - защото не можеш една свястна жена да си хванеш.

- Ако е като тебе – мерси – отвърна още по-саркастично Теньо. – Та карам я тая да се представи за госпожа Евгения К. И едрата риба клъвна. Щом нашето момче се върне, кой знае колко бой ще отнесе.

- Кога се обади? – попита госпожа Брунева.

- Снощи.

- Снощи ли? Глупак! Ами той вчера следобед се върна. Как може да си такъв глупак?! – скочи Лафайета и от очите й заизхвърчаха искри. – Той си е бил вкъщи.

- Как вчера? – учуди се Теньо Кирпичев. – Нали утре трябваше да се върне?

- Да, но си дойде вчера. Трябваше преди да й звъннеш, да ми се обадиш – каза Лафайета. – Нали знаеш, че следя всяка негова стъпка?

- Ами ти защо не ми се обади? – ядоса се на свой ред Теньо Кирпичев. – Оплескахме цялата акция.

- И аз се обадих снощи – намусено и бавно, като гледаше със страх разярената Лафайета, каза Джаньо Дървенаков. – Накарах една моя позната да се представи за Ядвига…

- Какво? – пак подсочи Лафайета. – И ти си се обаждал?! Малоумници! С такива като вас не се наемам повече нищо да върша. Че възможно ли е да сте толкова тъпи?

- А ти защо не ни каза? – крещяха Теньо и Джаньо, като заплашително се приближаваха към тарторката си. – Бухенвалдска кучка!

Може би щеше да стане нещо жестоко и непредвидено, което би дало храна на някой местен журналист, ако между каращите се не застана мълчаливо главатарят Бъркачев, за да си признае, че доста глупаво е изиграл коза с Ядвига, като е посочил името на хотела и лицето, които госпожа Авджова, както видяхме, лесно провери, макар че съмнението в неверността на съпруга й остана. Такова е човешкото сърце – винаги се съмнява, защото истина е: изменчива и невярна е човешката природа. Как да й се довериш?

И както се казва: на лъжата краката са къси.

Четиримата интриганти стояха покрусени и намръщени в ресторанта “Куцото пиле”, но това не трая дълго: те пийнаха по една водка за утеха, после по още една, и пак, и пак… докато падна здрач. През това време обядваха, разказваха си вицове, броиха пари, караха се, сдобряваха се и пак се караха. Такъв е и човешкият живот – променлив и непредсказуем.

Митничарите се разотидоха, развеселени и доволни, скроили нов и “изпипан” план за сриването от власт на господин Авджов, прочул се с безкрайното си сребролюбие и поддаване на ласкателства.

Наистина всяко семейство е нещастно по своему, но то е и щастливо по своему! Защото всяко семейство си има своя свят: своето падение и своята гордост.

Вечерта на широката спалня господин Авджов спеше спокойно и непробудно, а госпожа Авджова пак четеше “Ана Каренина”. Но дали защото беше превъзбудена от бурните събития през тия два дни, дали от незатихващите, въпреки очевидните факти, подозрения към съпруга си, или по-точно към мъжката природа, дали от жегата навън или поради някакви тайнствени копнежи на душата, които винаги я спохождат в тиха лунна нощ, тя все спираше погледа си на второто изречение от романа и съзнанието й не можеше да се отлепи от него. “В къщата на Облонски всичко се обърка – пишеше всезнаещият и всеможещ, като бог, граф Толстой. – Жената бе научила, че мъжът й има връзки с гувернантката французойка, която беше по-рано при тях, и заяви на мъжа си, че не може да живее в една къща с него…”

“Обърка се, обърка, но ще се оправи – казваше си твърдо госпожа Авджова със завидна устойчивост, характерна за българската жена. – Ще се оправи. Където и да ходи, пак при мене ще се върне, защото аз съм му късметът. Пък и деца имаме, а той ги обича. Много ги обича. А покрай тях и мен обиква мерзавецът.”

Тя ласкаво поглеждаше съпруга си, а после отиваше до прозореца, взираше се в луната и с радостен трепет се вслушваше в загадъчния шепот на морето, също като шепота на влюбен мъж.