От книгата на ЗДРАВКА ДИМИТРОВА – Преди 500 години

ЕРНАН КОРТЕС: КАК ПОКОРИХ АЦТЕКИТЕ

***

За битката при Табаско и за двайсетте девойки, които ни подариха

Пуснахме котва близо до устието на реката, което беше толкова плитко, че нито един голям кораб не би могъл да мине. Спуснахме във водата малките бергантини и спасителните лодки и тръгнахме с тях нагоре по течението, за да стигнем до рибарските селца, за които ми говореха пътувалите в експедицията на Грихалва. Преди да стигнем до първото село, видяхме изправени по брега много индианци, които не изглеждаха приятелски настроени.

С помощта на Агилар им казах, че не съм дошъл да им направя някакво зло, ами да им поговоря за нашата свята вяра и за кралете на Испания и заради това ги моля да ни пуснат да слезем на земята, добавих, че нямаме къде да спим тази нощ, освен в бергантините и лодките, тъй като стана късно да се връщаме на корабите.

Един индианец с грозен вид отговори чрез Агилар:

– Говори каквото искаш от реката, но не пробвай да слизаш, защото ще ти попречим.

Индианците веднага заредиха лъковете си със стрели. Не можех да си обясня какво е променило доброто им отношение и тъй като слънцето вече залязваше, съгласих се да останем в едни пустинни пясъци пред селото и така прекарахме нощта.

На другия ден изпратих един капитан с около двеста войници по пътеката, която се виеше сред палмовата гора, а аз с бергантините се върнах на същото място, където индианците, въоръжени с лъкове и стрели, с копия и щитове ми казаха да не излизам на брега и да се върна в моята земя, ако не искам война. С нас беше нотариусът на техни кралски величества, накарах го да им прочете един документ: Обявление и Изискване, което трябва да се направи пред Жителите на островите и Брега на Морето Океан, които още не са Подчинени на Нашия Господар, дълъг документ, в който се разказва, че има само един истински Бог, който избрал за свой представител на Земята Свети Петър, а него са го наследили папите и как неговo светейшество Алехандро VI подарил на кралете на Кастилия откритите земи в Новия свят и как индианците, които живеят в тези земи трябва да познаят истинската вяра и да се подчинят на сладкото иго и управление на кралете на Кастилия и ако не го направят, ще станат роби и като такива ще бъдат продадени и ще им се изземат техните имущества, и ще им се причинят всички злини и загуби, каквито се причиняват на васалите, които не се подчиняват и не обичат своя господар.

Точно както повеляват нарежданията на негово величество, Изискването беше прочетено три последователни пъти и нотариусът изпълни акта както се изисква. Документът беше написан на латински и естествено, индианците не го разбраха.

Ще ми се каже, може би, че защо съм аз такъв добросъвестен и спазвам закона и отговарям: на първо място, за да изпълня заповедите на негово величество, каквито и да са те и на второ място, защото сред участниците в експедицията имаше доста привърженици на Диего Веласкес, интриганти и подлеци, които само шпионираха какво върша аз, за да открият неспазване на закона и да го съобщят на своя господар.

В отговор индианците ни обсипаха със стрели. Тогава дадох знак да гръмне оръдието и да слезем от лодките. Макар че се стреснаха от гърмежа, те ни дадоха силен отпор, без всякакви признаци, че ще спрат, чак до момента, когато ги нападнаха изненадващо зад гърба им мъжете, които излязоха от палмовата гора, стреляйки с пушките, посичайки ги с мечовете.

Индианците се изтегляха към селото в пълен ред, а ние ги преследвахме и едва когато завзехме площадчето в центъра на селището и трите сгради около него, в които пазеха своите идоли, вече нямаше сила, която би спряла тяхното бягство към планината.( З.Д. - Кортес не споменава името на селището, знае се обаче, че тази първа битка на мексиканска земя е станала при Сентла).

В този щастлив момент си въобразих, че сме спечелили окончателната победа и размахвайки меча си, направих три разреза на едно бухнало в листа дърво с много дебело стъбло (З.Д. - сейба, свещеното дърво на индианците, символ и на днешно Мексико), което беше в центъра на площадчето и казах:

– Притежавам тези земи от името на техни испански кралски величества и ако някой ми се противопостави, с този същия меч ще ги защитя.

Войниците, които присъстваха, повториха в хор думите ми и нотариусът съответно го записа. Взех провизии за нашите ранени, които бяха малко.

И така, в следващите няколко дни индианците изпращаха групички от хора да кажат да си отидем от техните земи. Тогава прецених, че е добре да атакувам, преди да бъда атакуван; накарах да доведат от корабите десет коня и наредих всички мъже да се приготвят за финален бой. На 25 март, 13 дни след като съм пристигнал в Табаско, изпратих в едната посока триста мъже, в другата – сто човека и аз в третата тръгнах с кавалерията. Скоро първата група се сблъскала с гъста тълпа индианци, които вървели към нашия лагер, с високи пеначос на главите (З.Д. - бойни корони от разноцветни пера) и с лица, боядисани в бяло, червено и черно. Били по-добре въоръжени от преди с лъкове, стрели, копия, прашки и палки, набодени с обсидианови ножове, които причиняваха толкова щети, колкото нашите двуостри мечове, издавали бойни викове, които се смесвали с шума от тъпаните и от раковините, дето ги използват като тромпети. Били много повече от предишния път, на помощ им дошли мъже от съседните села.

Битката се затегнала, нашите от авангарда дълго приемали боя, преди да дойде групата на ариергарда. Още един час беше изминал, преди аз да пристигна, защото моят път се оказа по-дълъг, отколкото го бях изчислил и причината беше едно солено блато, което конете не поискаха да пресекат и се наложи да направим дълъг обход. Индианците не бяха забелязали присъствието ни до момента, когато им се нахвърлихме с конете откъм гърба, поразявайки ги с мечовете и копията.

Никога преди тези хора не бяха виждали кон; мислеха, че човекът и животното са едно чудовище и в миг всички избягаха да се скрият в близките планини, оставяйки на полето повече от двеста свои мъртви. От наша страна имахме двайсет ранени, но нито един убит. За да излекуваме ранените, някой отвори труп на индианец, с чиято мазнина се намазаха като с балсам.

На следващия ден пристигнаха няколко индианци да кажат, че ще дойде мирна делегация. Досетихме се да им направим хубаво посрещане: докарахме една разгонена кобила, там, където щях да разговарям с племенните вождове, мястото да поеме миризмата на животното и после я отведоха. Наблизо инсталирахмe и най-голямото от оръдията.

Делегацията за мир се състоеше от четирсет личности, богато облечени, носеха много красиви глинени съдове с копал (З.Д. - ароматна дървесна смола подобна на тамян), за да ме прекадят. Един от артилеристите стреля с оръдието, докато главният вожд говореше. Индианците потрепераха от страх, защото мислеха, че и оръдията, подобно на животните, се бият по собствена инициатива. Веднага след гърмежа моите хора докараха един жребец, който усети миризмата на кобилата и започна да цвили, да хвърля къч, гледайки към мястото, където седяхме ние. Като видях, че гостите ми се тресат от уплаха, аз се приближих към жребеца, погалих го и казах да го отведат. Върнах се при индианците и им рекох, че конят вече се е успокоил, защото разбрал, че те са дошли с мирни намерения.

След това те казаха:

– Наистина дойдохме с мирни намерения и те молим да простиш нашето заблуждение и да не убиваш повече наши хора, нито да ни причиняваш повече щети. Занапред ще бъдем верни васали на твоя крал и такива ставаме още в този момент.

В следващите четири-пет дни идваха в лагера ни шествия от индианци с плодове, риба и гърнета с шоколад. Дадоха ни няколко парчета злато, много тънки, които изчислихме, че струват към 140 песос и понеже си личеше, че те ги нямат в изобилие, убедихме се, че тяхната земя е бедна на злато.

Най-големият подарък, който ни направиха в Табаско бяха двайсетте девици, които ни доведоха една сутрин, защото индианците мислеха, че като ни ги дадат, ще се сродят с нас и така ще им нанасяме по-малко щети. Покръсти ги един от свещениците, които водехме с нас, защото е много голям грях да имаш телесна работа с неверници, веднага избрах една за мен и останалите ги разпределих между главните испанци, за да ги ползват. Добре разбирахме, че това, което правим продължава да си бъде грях, но мъжът е слаб и не му оставаше нищо друго, освен да моли прошка от Бога Нашия Господар за греховете, които вършехме, за да имаме по-висок дух за пропаганда на нашата свещена вяра.

В началото беше трудно да се разбираме с ония индианки, тъй като те почти нямаха косми по тялото, а испанците сме много космати и също защото те имаха навика да се къпят всеки ден, а ние само понякога, а се потяхме много и освен това между нас имаше гърбави мъже, еднооки, и куци, и пъпчиви, на жените им беше трудно да свикнат с нашите персони, но с времето станаха по-нежни и ние свикнахме да гледаме на тях като на наша интимна собственост. За себе си няма да отрека това, което се говореше там, че съм бил много ревнуван от моите индианки.

Щастливи от постигнатата победа, решихме да тръгнем към мястото, което истински ни интересуваше, мястото, където Грихалва получи големите количества злато. И така, след като починахме четири-пет дни в Табаско и оставихме на индианците един дървен кръст, сложен нависоко и те обещаха да го обожават и да го почитат дълбоко, в края на март се разделихме с тях, оставяйки ги като наши приятели и васали на негово величество.

Без да спираме на малките пристанища, които виждахме по пътя, пристигнахме в Сан Хуан де Улуа. От време на време наблюдавахме стълбовете дим, които служеха за сигнал, с който местните информираха съседните села за нашите стъпки.

От книгата на Здравка Димитрова

Преди 500 години ЕРНАН КАРТЕС: КАК ПОКОРИХ АЦТЕКИТЕ

  https://svobodenpisatel.org/…/2012-12…/951-zdravka-dimitrova