Хей,
скитнико
с разкървавена нога,
защо ходиш по одъра
на предците ми
и тичаш пред мен
дорде ходя към тях,
а и тъжно ме гледаш,
а и скимтиш милостиво,
за да не плача,
за да не плача сам…
О, не спирай…
Не чакай…
Ходи!

Ходи там, накъдето

дъхът на прясната пръст

по вятъра жив те зове
и чакай после в браздата,
в която лежат силуети,
обагрени в жълто от скръб…
Там в един миг
на времето,
което след тебе иде,
процесия от хора,
облечени в бяло,
ти ще дочакаш…
Знаме ще носят,
а на върха му
разполовена ябълка
ще стои.

Писък ще чуеш тогава,
но не от плачът им,
а от техните звучни зурни,
направени от оня наш орех,
който ми е връстник…
А и песни те ще запеят
и хоро вито ще извият,
защото един техен близък
повторно ще се ожени.
А пред тях и мен ще познаеш,
ала не бива, не бива да лаеш
и да ръмжиш не бива -
остави ме в покой да потъвам
заедно с моя дядо
тъй както съм жив…

А когато дойде нощта,
намери си место за почивка,
и протегни снагата си там,
където земята е най-мека
и проспи, и чакай във сън
да минат няколко студени години…
И когато гладът те събуди
със своя бяс див и неистов,
ти ще посегнеш на сянката твоя,
ала под нея почни да копаеш
с лапи и нокти - докато видиш
опната люлка, в която
спасение ти ще откриеш…

И все докато тъй можеш
ти кръвнишки да глозгаш,
не спирай от жалостивост,
изцицкай я тази вечност,
която ще има вкус на живот
и мирис на недоизказаност.
А после сигурно ще се сетиш,
че една волна душа - скитник
в твоето жилаво тяло
нов дом си открива -
докато ти се отричаш
от рода свой, недолюбван…

А после и най-накрая
не оставай повече там
и не бъди никога ням -
върви между своя нов род
и го подсети за корена
с едно ново възкресение.
И ще видиш, че с твоето лаене
може би ще гризеш една Съвест,
случайно нататък запътена
по същите тези пътеки…

 (Превод от македонски Вл. Луков)