Из подготвената за печат книга „Ти и котките следобед“

26 стихотворения от любов

 

1

Не съм се качвал на небето.

Никога...

Освен с език – и само по гръбначния ти стълб.

Не съм и подозирал колко много прешлени

ще трябва да запомня,

докато те видя.

 

Прекрасно е,

че ми запалваш вените,

като събличаш пръстена от спомени.

Ако потъркам кожата ти с длани,

ще я превърна

във вълшебна лампа.

 

Това е приказка

на изток от леглото ни.

На север и на юг

е само минало.

И точно в тази география от хълмове

си пожелавам стихнали подножия.

 

След време ще те върна невредима,

но за това ми липсват основания,

освен едно –

че се завърта глобусът –

отново –

и на запад, и навсякъде.

 

И ми е хубаво така,

че ми е лошо.

 

 

2

Аз мога да живея всякога

и много повече,

но само с теб.

Дори и на течение

от незатворени дъждовни капки.

Дори върху капелата

на цветния водовъртеж,

след който есента

си пали няколко снежинки –

да ѝ светят.

 

По музика съм бос,

а по рисуване –

съм акварел в пустиня.

От думите ми са останали

последните угаснали нюанси.

Но въпреки това

излизам през прозореца

и въздухът е цялата картина,

която ще ти подаря –

да си я слушаш

и разказваш

много бавно.

 

Аз мога да живея само

като непрекъснато объркани понятия.

И мисълта ми да е гущерче,

което криволичи

просто хей така.

Но ако ти сега четеш

за лачените отражения

на охлюви в тревата,

значи си ти.

И е прекрасно,

че от тениската до сандалите

си цялата в мъгла.

 

 

И е прекрасно,

че от есента

ще си откъснем упования.

Какви по-точно –

не е ясно.

Но дано да имат гланц.

Дано поне тогава

те поканя да излезем рано

и чак до късно вечерта и зимата

да си вървим

и да ни няма там.

 

 

3

Ще дойде нашата разколебана есен...

И скакалците ще превозват евтино

изсъхналата светлина.

Ще я натрупват чак отвъд очите ти,

където най-естествено

жените крият острови,

ухания

или отблясъци, рисувани с мъгла.

 

Аз ще съм само част от приземената тъга на лятото,

защото знам,

че лятото е нищо повече от теб.

Защото мога да ти купя

една огромна капка мляко

и да седя до житото,

докато стане слънце,

после сняг,

а после хляб.

 

Преди да пуснем щъркелите

да си търсят ангелски свидетелства,

аз обещах да ти покажа ръкописа си – като световъртеж.

Прекрасно е,

че птиците си имат документи за небето,

а ние имаме значенията на септември –

думи,

дюли

и внезапен скреж.

 

Прекрасно е,

че си играем на различни пластове и шипки

и че се лутаме в семантиката,

сякаш е купа сено.

Но има нещо повече от всичко –

да не знаем нищо...

И ако може,

това нищо да е есенно листо.

 

 

И ако може,

да почакаме под листопада –

той винаги е многоточие и е от жълт нюанс.

И ако може,

да си седим във въздуха

и да не падаме,

и ако може –

да са само скакалците, ти и аз.

 

И ако може,

да не идва никаква разколебана зима.

Снежинките са най-големите прахосници на сняг.

Разказват даже,

че снегът си имал пейка и градина.

И стихосбирка – с бели листи върху тях.

 

 

4

Най-хубава си първата минута след...

След някакво отиване до космоса

и до косите ни,

след някакво единствено магнезиево чудо,

след някакво приплъзване на планината

по гръбнака.

И след, разбира се, това усещане

за ментов хлад

високо под лъжичката,

за ментов хлад

навсякъде.

 

Най-хубава си и след първата минута след...

И тъй като съм слаб по геометрия,

не преценявам ъгъла,

под който си изчезнала,

и те целувам право по умората.

Което значи –

по съня след малко.

 

Сега ще те оставя бледоматова –

да спиш след всичките си гласни звукове.

След всичките си всевъзможни звукове.

А аз ще си припомням словореда им.

 

Най-хубава си колкото те има.

Най-хубава си – даже много повече.

 

 

5

Валеше дъжд с наднормено тегло...

И се страхувам,

че прозорецът ти ще прегъне раменете си.

И се страхувам

за маслината и нейното стебло,

за котката и за ушите ѝ,

които се отръскват като цвете.

Най-много се страхувам,

че дъждът – надебелял,

ще наводни диетата на тънкото мастило.

И в дъното на този стих –

вместо кристал,

ще светят сламчици –

косите на велика тиня.

 

Аз не познавам гълъб,

който би приел

да прелети

такава

дълга

асиметрия.

И да разкаже,

че дъждът е без предел

и че дъждът е по-висок

от всички километри.

Аз не познавам

толкова потънали коси,

чиято шия

с водната змия се гмурка.

И нямам острова,

на който предстои

да се роди една маслина –

като тебе мургава.

 

Аз нямам облака

с талант да е жена,

с талант

да се надвесва като оплаквачка.

И да вали години –

винаги с една,

с една и съща капка –

дива и прозрачна.

 

Нямам хриле и люспи.

Имам само теб.

Прозорецът ти е аквариум за пеперуди.

Дъждът вали

и е така зает,

че няма време

други дъждове да буди.

 

Тогава котката си слага дъждобран

и рецитира цялата потънала картина.

Дъждът обича

да е разпилян –

от тук

до дъното на първата маслина.

 

А аз обичам теб

и жадния ти жест

да сипваш в чашите ни

много мокри думи.

Дъждът вали.

И толкова е без,

че става слаб.

И може би е хубав.

 

 

6

Седя до теб... Не съм се бръснал ден и половина.

И дясното ти рамо като малка грамофонна плоча свети.

Ще сляза десет сантиметра по-надолу... И ако ме има,

ще те одраскам с музика. И с петънце –

по-алено от цвете.

 

Не съм се бръснал, за да чуеш как прииждат остри

онези кръгове, които моята брадичка притежава.

Седя до теб. И времето напомня полуостров,

и дясното ти рамо се стопява.

И почти го няма.

 

Единствената ни утеха е това последно

завъртане на устните в неправилна окръжност.

Не съм се бръснал век и половина... И почти изчезнал,

разглеждам петънцето –

като мека събота.

 

И като мека събота е тениската ти, която се изправя

и тръгва да си ходи с бавни ноти.

Не съм се бръснал никога, защото съм забравил

за нашата алергия –

да си делим живота.

 

Като дете – замаяно от грешките на хората,

аз имам пет секунди за болната ни приказка.

Ще се обръсна в събота... И меката ми кожа

ще е с лунички –

повече от пръснатото никога.

 

7

Когато се разхождам с теб,

забравям по едно стихотворение.

Забравям куфара си,

в който носех облаци,

градината с череши

и реката.

Забравям слънчогледите –

те винаги са ми приличали

на мравки в кошница.

Или на много мравки

в жълта кошница.

 

Ще ти призная нещо удивително –

когато се разхождам с теб,

забравям името на книгите,

които съм прочел.

Забравям си граматиката –

с нейната градинска

и ужасна подреденост.

Забравям даже,

че да ти напиша името,

ми трябват повече

от всички букви в азбуката.

 

И затова е най-естествено

да не помръдваме...

И да не ходим

съвършено никъде,

освен до края

на отблясъците в стаята,

които се прескачат

като зарчета.

 http://svobodenpisatel.org/…/2013-01-09…/323-nikolai-milchev