Из подготвената за печат книга „Ти и котките следобед“
26 стихотворения от любов
1
Не съм се качвал на небето.
Никога...
Освен с език – и само по гръбначния ти стълб.
Не съм и подозирал колко много прешлени
ще трябва да запомня,
докато те видя.
Прекрасно е,
че ми запалваш вените,
като събличаш пръстена от спомени.
Ако потъркам кожата ти с длани,
ще я превърна
във вълшебна лампа.
Това е приказка
на изток от леглото ни.
На север и на юг
е само минало.
И точно в тази география от хълмове
си пожелавам стихнали подножия.
След време ще те върна невредима,
но за това ми липсват основания,
освен едно –
че се завърта глобусът –
отново –
и на запад, и навсякъде.
И ми е хубаво така,
че ми е лошо.
2
Аз мога да живея всякога
и много повече,
но само с теб.
Дори и на течение
от незатворени дъждовни капки.
Дори върху капелата
на цветния водовъртеж,
след който есента
си пали няколко снежинки –
да ѝ светят.
По музика съм бос,
а по рисуване –
съм акварел в пустиня.
От думите ми са останали
последните угаснали нюанси.
Но въпреки това
излизам през прозореца
и въздухът е цялата картина,
която ще ти подаря –
да си я слушаш
и разказваш
много бавно.
Аз мога да живея само
като непрекъснато объркани понятия.
И мисълта ми да е гущерче,
което криволичи
просто хей така.
Но ако ти сега четеш
за лачените отражения
на охлюви в тревата,
значи си ти.
И е прекрасно,
че от тениската до сандалите
си цялата в мъгла.
И е прекрасно,
че от есента
ще си откъснем упования.
Какви по-точно –
не е ясно.
Но дано да имат гланц.
Дано поне тогава
те поканя да излезем рано
и чак до късно вечерта и зимата
да си вървим
и да ни няма там.
3
Ще дойде нашата разколебана есен...
И скакалците ще превозват евтино
изсъхналата светлина.
Ще я натрупват чак отвъд очите ти,
където най-естествено
жените крият острови,
ухания
или отблясъци, рисувани с мъгла.
Аз ще съм само част от приземената тъга на лятото,
защото знам,
че лятото е нищо повече от теб.
Защото мога да ти купя
една огромна капка мляко
и да седя до житото,
докато стане слънце,
после сняг,
а после хляб.
Преди да пуснем щъркелите
да си търсят ангелски свидетелства,
аз обещах да ти покажа ръкописа си – като световъртеж.
Прекрасно е,
че птиците си имат документи за небето,
а ние имаме значенията на септември –
думи,
дюли
и внезапен скреж.
Прекрасно е,
че си играем на различни пластове и шипки
и че се лутаме в семантиката,
сякаш е купа сено.
Но има нещо повече от всичко –
да не знаем нищо...
И ако може,
това нищо да е есенно листо.
И ако може,
да почакаме под листопада –
той винаги е многоточие и е от жълт нюанс.
И ако може,
да си седим във въздуха
и да не падаме,
и ако може –
да са само скакалците, ти и аз.
И ако може,
да не идва никаква разколебана зима.
Снежинките са най-големите прахосници на сняг.
Разказват даже,
че снегът си имал пейка и градина.
И стихосбирка – с бели листи върху тях.
4
Най-хубава си първата минута след...
След някакво отиване до космоса
и до косите ни,
след някакво единствено магнезиево чудо,
след някакво приплъзване на планината
по гръбнака.
И след, разбира се, това усещане
за ментов хлад
високо под лъжичката,
за ментов хлад
навсякъде.
Най-хубава си и след първата минута след...
И тъй като съм слаб по геометрия,
не преценявам ъгъла,
под който си изчезнала,
и те целувам право по умората.
Което значи –
по съня след малко.
Сега ще те оставя бледоматова –
да спиш след всичките си гласни звукове.
След всичките си всевъзможни звукове.
А аз ще си припомням словореда им.
Най-хубава си колкото те има.
Най-хубава си – даже много повече.
5
Валеше дъжд с наднормено тегло...
И се страхувам,
че прозорецът ти ще прегъне раменете си.
И се страхувам
за маслината и нейното стебло,
за котката и за ушите ѝ,
които се отръскват като цвете.
Най-много се страхувам,
че дъждът – надебелял,
ще наводни диетата на тънкото мастило.
И в дъното на този стих –
вместо кристал,
ще светят сламчици –
косите на велика тиня.
Аз не познавам гълъб,
който би приел
да прелети
такава
дълга
асиметрия.
И да разкаже,
че дъждът е без предел
и че дъждът е по-висок
от всички километри.
Аз не познавам
толкова потънали коси,
чиято шия
с водната змия се гмурка.
И нямам острова,
на който предстои
да се роди една маслина –
като тебе мургава.
Аз нямам облака
с талант да е жена,
с талант
да се надвесва като оплаквачка.
И да вали години –
винаги с една,
с една и съща капка –
дива и прозрачна.
Нямам хриле и люспи.
Имам само теб.
Прозорецът ти е аквариум за пеперуди.
Дъждът вали
и е така зает,
че няма време
други дъждове да буди.
Тогава котката си слага дъждобран
и рецитира цялата потънала картина.
Дъждът обича
да е разпилян –
от тук
до дъното на първата маслина.
А аз обичам теб
и жадния ти жест
да сипваш в чашите ни
много мокри думи.
Дъждът вали.
И толкова е без,
че става слаб.
И може би е хубав.
6
Седя до теб... Не съм се бръснал ден и половина.
И дясното ти рамо като малка грамофонна плоча свети.
Ще сляза десет сантиметра по-надолу... И ако ме има,
ще те одраскам с музика. И с петънце –
по-алено от цвете.
Не съм се бръснал, за да чуеш как прииждат остри
онези кръгове, които моята брадичка притежава.
Седя до теб. И времето напомня полуостров,
и дясното ти рамо се стопява.
И почти го няма.
Единствената ни утеха е това последно
завъртане на устните в неправилна окръжност.
Не съм се бръснал век и половина... И почти изчезнал,
разглеждам петънцето –
като мека събота.
И като мека събота е тениската ти, която се изправя
и тръгва да си ходи с бавни ноти.
Не съм се бръснал никога, защото съм забравил
за нашата алергия –
да си делим живота.
Като дете – замаяно от грешките на хората,
аз имам пет секунди за болната ни приказка.
Ще се обръсна в събота... И меката ми кожа
ще е с лунички –
повече от пръснатото никога.
7
Когато се разхождам с теб,
забравям по едно стихотворение.
Забравям куфара си,
в който носех облаци,
градината с череши
и реката.
Забравям слънчогледите –
те винаги са ми приличали
на мравки в кошница.
Или на много мравки
в жълта кошница.
Ще ти призная нещо удивително –
когато се разхождам с теб,
забравям името на книгите,
които съм прочел.
Забравям си граматиката –
с нейната градинска
и ужасна подреденост.
Забравям даже,
че да ти напиша името,
ми трябват повече
от всички букви в азбуката.
И затова е най-естествено
да не помръдваме...
И да не ходим
съвършено никъде,
освен до края
на отблясъците в стаята,
които се прескачат
като зарчета.
http://svobodenpisatel.org/…/2013-01-09…/323-nikolai-milchev