ДОЛУ ПОРОЯТ ЗЛОВЕЩО РЕВЕ

 

Долу пороят зловещо реве.

Детски плач слива се с бесния вой.

Бурята-хрътка в дерето снове.

Иде след нея неистов порой.

 

Змийски езици просъскват встрани.

Смокове мятат опашките мътни,

пясък замитат и съчки, треви…

Спират замислен случайния пътник.

 

Долу пороят зловещо реве.

Смила треви, сухи клони и пясък.

Вие, бучи, тъмнината кове.

Плува монета от лунен отблясък.

 

Бурята-хрътка в дерето снове.

Иде след нея неистов порой.

Долу пороят зловещо реве.

Детски плач слива се с бесния вой.

 

 

ДА БЕШЕ СЕ НАУЧИЛ ДЯДО ГОСПОД

 

Да беше се научил Дядо Господ

да вижда глаголицата на пушеците от комините

и да разчита земните послания.

 

Сигурно вече има перде от облаци върху очите си

и се нуждае от светкавична операция.

Сега си играе с фигурки от восък -

от изгорелите свещи на душите,

прави топчета от звезди и ги хвърля...

 

Господи, ослушай се, поспри за миг

и взри се пак във мравешката менажерия.

Душите ни се лутат неприласкани,

дори във храма не съзират твоят поглед

и твоята благословия.

 

Преди да стриеш телата ни на прах

и от тях да замесиш кал за нови телеса,

научи се да разчиташ глаголицата на пушеците

от комините

и да мърдаш устни,

сричайки буквара на земните послания.

 

 

ГОРЧИВО ВИНО

 

Горчи, но пак от мъка или обич ще го пия.

Затънала съм в чашата продънена до шия.

Във вино гъсто ще си потопя сама сърцето.

С ръка ще го изтръгна – да искри и да засвети.

 

Горчи. Горчи, а истинско било – неподсладено.

В дълбоки бъчви престояло, в мрак неосквернено.

Във сняг мъже зарязват го – с мерак, с хоро отбрано.

С нозе моми нагазват го, с полите до коляно.

 

Горчи. Горчи. Стипчиво е, душата му е дива.

Упойно вино – пито от юнаци, самодиви.

Дорде съм жива, ще го дробя с хляб, и ще го пия.

Кръвта Христова – моята съдба и Божа орисия.

 

 

ГЪЛЧАВА – ВСЕКИ ДЕН И ВСЯКА НОЩ

 

Гълчава – всеки ден и всяка нощ.

Ежби на дребно, крамоли без свян.

Живеем влюбени, под звезден кош,

навярно в себе си единствено, по план.

 

Денят е строго и научно програмиран –

закуска, работа, после – обяд…

И всеки нейде е зарегистриран,

а времето пътува без обрат.

 

Игра на думи, на любов, на грешки…

Пасивният е зрител неотменен.

Живеем – топове, царе и пешки,

незаменими в танца си неземен.

 

И всеки съди те от своя ъгъл,

по своя опитен и зъл закон.

Денят ти се превръща в бесен пъкъл.

Нощта е на душата ти подслон.

 

 

ЗАДРЯМАЛ БИВОЛ

 

С едното си око дръглив, пиян, задрямал бивол –

къщурката подхърква леко, свири през комина.

И ръси дядо звездна сол върху белтъци сиви –

разтлачва туфи облаци в тиган върху камина.

 

Пингвини сякаш – две тополи вдигат се на пръсти.

И вдишват с ноздри и гнезда на утрото парфюма.

Южняк е юрнал дървесата светли да се кръстят,

молитви да мълвят – смирено и без живи думи.

 

Задрямал бивол – къщичка зеници леко пали,

събужда се в зори да пусне пак ливадите на паша.

И слънцето бритона роши с пръсти, нежно гали.

Лъчите се разсипаха на капки – звездна каша.

 

През скреж в дантели – горното е пересто и синьо.

Измръзнали двуноги гушат се в палта заоблени –

бленуват да осъмнат с чаша слънце, с руйно вино.

Пейзаж бродират стъпките ни – все кръстати гоблени.

 

 

ЗВЕЗДАТА НА МАМА

 

Пораства като коте облакът, закрил жарава.

Ветрее се кошулята с мънистата на баба.

Заплаче ли дъждът – кост рибена ще ме задави,

ще ме залее ледена градушка, снежна лава.

 

Дойдоха шепа оплаквачки – на смъртта слугини

и къщата от вой на вълци черни потреперя.

Разтресоха й се основите и раменете сини,

готова бе като порой от вар да се разстеле.

 

Когато вечер се облещи кръглата луна,

припомня ли си, плача. Вече съм голяма.

Зорница търся – Божията ярка светлина –

най-близката звезда до нея е на мама.

 

 

И РАЖДА СЕ ЧОВЕК

 

И ражда се човек, засмукал в гърлото си писък,

готов със гръмотевица да се разлее и размята,

сълзи превърнал в дъжд и станал до тревата нисък.

Измил пръстта, захвърлена за лека, и опята.

 

А всъщност живите посяват житни семена и ръж,

превърнали човека в шепа прах и тленна пепел.

Прегръщаше ни вятър похотливо изведнъж,

за да напомни преходното – тъмното и светло.

 

Това е то – Бог дал ни е един живот назаем.

Дори най-праведният и безгрешен да си на земята,

след теб вселената ще се върти и ще нехае

за някаква си мръвка – платинена или космата.

 

И вечни ще останат и напомнят пирамидите,

космическите дупки, новите звезди и ями

дали е ходил Господ по водата с шепа миди.

Дали като човек се е прекръстил сам във храма.

 

Пътуващите облаци не ще разкажат с блясък.

И слънцето като Пилат ръцете си измива.

Живот назаем имаме, а в гърлото си – крясък.

Греха ни дъжд пречистващ с божии сълзи измива.

 

 

КОЖА НА ТЪПАН

 

Кожа на тъпан площадът е,

дупчат го стъпките.

С хиляди палки пак думка по него градушката.

Вятърът бузи надува, свисти във каналите,

пяна дъждовна излива

и плъзват речищата.

 

Стрехи са смръщили веждите

гневно облажени.

Улици спират пияни и правят завои…

В мътни прозорци подскачат вампири прокажени.

Гълтат гълчава вратите,

разлистват повои…

 

Може в миг токът да спре

и да гръмне небето.

Да си измие пороят нозете

в талазите.

Може във ниското вън

да полази светкавица.

Божа камбана

в зеницата грешна да светне.

 

Кожа на тъпан площадът е,

дупчат го стъпките.

С хиляди палки пак думка по него градушката.

Вятърът бузи надува, свисти във каналите,

пяна дъждовна излива

и плъзват речищата.

 

 

КОЛКО МАЛКО НИ ТРЯБВА

 

Колко малко ни трябва,

за да бъдем щастливи.

Две усмивки прощаващи

и ръце приветливи.

 

Две очи проницателни

за света и изкуството.

И сърца притегателни,

сгрели разума с чувството.

 

Щом в света се допълваме

и се движим във времето –

две стрелки на часовник,

два ездача на стремето…

 

Да летим като птиците,

във гнездо приютени.

Да преплитаме жиците,

от любов заслепени.

 

Като смисъл на живото,

красота да откриваме

и да бъдем щастливи.

Да бъдем щастливи!

 

 

СЦЕНА

 

Не ми е нужна сцена, сценографи.

И сприхав режисьор

не ми е нужен.

 

Наздраве, брат,

и да си кажем лафа,

че от театър ми дойде до гуша.

Трагедии, сълзи, греховна поза.

Комедии и смях. И маски, маски.

Наздраве, брат,

да дойдем на въпроса:

Какво би дал ти за любов

и ласки?”

Не се надсмивай.

Със пари не става.

Не можеш истински човек

да купиш.

А фалшът – дяволът –

душа не сгрява,

умее само чашите да чупи.

Не трябва да загърбвам оптимизма.

Да, бъчвата е пълна до средата.

Хей, котарако,

влизай в своите чизми,

че чакат те слънца, цветя, позлата.

Че чакат те глупаци великани,

които ти – слабакът – ще надвиеш.

И утрото с любов ще те нахрани.

Ще бъдем ние, брат!

Ще бъдем ние!

 

 

ЧОВЕШКО ПЕТНО

 

Всеки ден да се преструваш, че още си жив,

дваж по-жив си от тези, заспали в могили.

А светът днес е лют и жесток, дваж по-див –

шумотевица градска все нещо ти пили.

 

И те свлича пияната зла рутина,

Недостатъчна радост, добро и утеха.

И не си вече първата Ева – жена,

с лист от дъб се прикрила, наместо със дреха.

 

И Адам – син божествен – не е вече мъж,

който с лък и стрела от дивак ще те пази.

Той лукав е и грешен, и бяга от къщи.

И със джипа стотонен на път ще те сгази.

 

А животът човешки е с грам на муха.

Само Бог ще замахне и смлян си навеки.

Мръсно, кърваво, гадно човешко петно.

И мутация генна, облечена в дреха.

 

 

ПОЖЪЛТЯХА ЛИСТАТА

 

Пожълтяха листата, като златни павета натрупани.

Навред къщи варосани са пуснали в плиткото котва.

Чистят своите комини с някоя паднала птица

и се готвят за зимата, на припек приседнали кротко.

 

А на пейките вън са се струпали старци и котки

и преживят деня, и препиват със столична водка.

А фонтанът се пени и избухват прозрачни фиданки,

и се спускат в коритото мраморно – кръговратно и ловко.

 

А нагоре-надолу забързани щурат се хората.

И дори да ги питаш – те едва ли ще ти отговорят.

А торбите се пълнят, а нозете от път натежават.

Тъпчат бавно асфалта, ритат камъче, пясък отгоре.

 

А в алеи, на сянка, прави опит да дремне тревата,

но крачетата детски вършеят наоколо крехко и тънко.

А в реката е залезът – лови рибки червеноперки и златни.

Керемидите винени се оглеждат суетно и звънко.

 

Аз обичам да пия това залезно пенесто вино.

И да слушам щурците как пеят в нощта, аз обичам.

Да ме гледа небето с очите си влюбени сини,

след това на звездите пияните песни да сричам.

 http://svobodenpisatel.org/…/2013-…/869-parvoleta-madzharska