ДОЛУ ПОРОЯТ ЗЛОВЕЩО РЕВЕ
Долу пороят зловещо реве.
Детски плач слива се с бесния вой.
Бурята-хрътка в дерето снове.
Иде след нея неистов порой.
Змийски езици просъскват встрани.
Смокове мятат опашките мътни,
пясък замитат и съчки, треви…
Спират замислен случайния пътник.
Долу пороят зловещо реве.
Смила треви, сухи клони и пясък.
Вие, бучи, тъмнината кове.
Плува монета от лунен отблясък.
Бурята-хрътка в дерето снове.
Иде след нея неистов порой.
Долу пороят зловещо реве.
Детски плач слива се с бесния вой.
ДА БЕШЕ СЕ НАУЧИЛ ДЯДО ГОСПОД
Да беше се научил Дядо Господ
да вижда глаголицата на пушеците от комините
и да разчита земните послания.
Сигурно вече има перде от облаци върху очите си
и се нуждае от светкавична операция.
Сега си играе с фигурки от восък -
от изгорелите свещи на душите,
прави топчета от звезди и ги хвърля...
Господи, ослушай се, поспри за миг
и взри се пак във мравешката менажерия.
Душите ни се лутат неприласкани,
дори във храма не съзират твоят поглед
и твоята благословия.
Преди да стриеш телата ни на прах
и от тях да замесиш кал за нови телеса,
научи се да разчиташ глаголицата на пушеците
от комините
и да мърдаш устни,
сричайки буквара на земните послания.
ГОРЧИВО ВИНО
Горчи, но пак от мъка или обич ще го пия.
Затънала съм в чашата продънена до шия.
Във вино гъсто ще си потопя сама сърцето.
С ръка ще го изтръгна – да искри и да засвети.
Горчи. Горчи, а истинско било – неподсладено.
В дълбоки бъчви престояло, в мрак неосквернено.
Във сняг мъже зарязват го – с мерак, с хоро отбрано.
С нозе моми нагазват го, с полите до коляно.
Горчи. Горчи. Стипчиво е, душата му е дива.
Упойно вино – пито от юнаци, самодиви.
Дорде съм жива, ще го дробя с хляб, и ще го пия.
Кръвта Христова – моята съдба и Божа орисия.
ГЪЛЧАВА – ВСЕКИ ДЕН И ВСЯКА НОЩ
Гълчава – всеки ден и всяка нощ.
Ежби на дребно, крамоли без свян.
Живеем влюбени, под звезден кош,
навярно в себе си единствено, по план.
Денят е строго и научно програмиран –
закуска, работа, после – обяд…
И всеки нейде е зарегистриран,
а времето пътува без обрат.
Игра на думи, на любов, на грешки…
Пасивният е зрител неотменен.
Живеем – топове, царе и пешки,
незаменими в танца си неземен.
И всеки съди те от своя ъгъл,
по своя опитен и зъл закон.
Денят ти се превръща в бесен пъкъл.
Нощта е на душата ти подслон.
ЗАДРЯМАЛ БИВОЛ
С едното си око дръглив, пиян, задрямал бивол –
къщурката подхърква леко, свири през комина.
И ръси дядо звездна сол върху белтъци сиви –
разтлачва туфи облаци в тиган върху камина.
Пингвини сякаш – две тополи вдигат се на пръсти.
И вдишват с ноздри и гнезда на утрото парфюма.
Южняк е юрнал дървесата светли да се кръстят,
молитви да мълвят – смирено и без живи думи.
Задрямал бивол – къщичка зеници леко пали,
събужда се в зори да пусне пак ливадите на паша.
И слънцето бритона роши с пръсти, нежно гали.
Лъчите се разсипаха на капки – звездна каша.
През скреж в дантели – горното е пересто и синьо.
Измръзнали двуноги гушат се в палта заоблени –
бленуват да осъмнат с чаша слънце, с руйно вино.
Пейзаж бродират стъпките ни – все кръстати гоблени.
ЗВЕЗДАТА НА МАМА
Пораства като коте облакът, закрил жарава.
Ветрее се кошулята с мънистата на баба.
Заплаче ли дъждът – кост рибена ще ме задави,
ще ме залее ледена градушка, снежна лава.
Дойдоха шепа оплаквачки – на смъртта слугини
и къщата от вой на вълци черни потреперя.
Разтресоха й се основите и раменете сини,
готова бе като порой от вар да се разстеле.
Когато вечер се облещи кръглата луна,
припомня ли си, плача. Вече съм голяма.
Зорница търся – Божията ярка светлина –
най-близката звезда до нея е на мама.
И РАЖДА СЕ ЧОВЕК
И ражда се човек, засмукал в гърлото си писък,
готов със гръмотевица да се разлее и размята,
сълзи превърнал в дъжд и станал до тревата нисък.
Измил пръстта, захвърлена за лека, и опята.
А всъщност живите посяват житни семена и ръж,
превърнали човека в шепа прах и тленна пепел.
Прегръщаше ни вятър похотливо изведнъж,
за да напомни преходното – тъмното и светло.
Това е то – Бог дал ни е един живот назаем.
Дори най-праведният и безгрешен да си на земята,
след теб вселената ще се върти и ще нехае
за някаква си мръвка – платинена или космата.
И вечни ще останат и напомнят пирамидите,
космическите дупки, новите звезди и ями
дали е ходил Господ по водата с шепа миди.
Дали като човек се е прекръстил сам във храма.
Пътуващите облаци не ще разкажат с блясък.
И слънцето като Пилат ръцете си измива.
Живот назаем имаме, а в гърлото си – крясък.
Греха ни дъжд пречистващ с божии сълзи измива.
КОЖА НА ТЪПАН
Кожа на тъпан площадът е,
дупчат го стъпките.
С хиляди палки пак думка по него градушката.
Вятърът бузи надува, свисти във каналите,
пяна дъждовна излива
и плъзват речищата.
Стрехи са смръщили веждите
гневно облажени.
Улици спират пияни и правят завои…
В мътни прозорци подскачат вампири прокажени.
Гълтат гълчава вратите,
разлистват повои…
Може в миг токът да спре
и да гръмне небето.
Да си измие пороят нозете
в талазите.
Може във ниското вън
да полази светкавица.
Божа камбана
в зеницата грешна да светне.
Кожа на тъпан площадът е,
дупчат го стъпките.
С хиляди палки пак думка по него градушката.
Вятърът бузи надува, свисти във каналите,
пяна дъждовна излива
и плъзват речищата.
КОЛКО МАЛКО НИ ТРЯБВА
Колко малко ни трябва,
за да бъдем щастливи.
Две усмивки прощаващи
и ръце приветливи.
Две очи проницателни
за света и изкуството.
И сърца притегателни,
сгрели разума с чувството.
Щом в света се допълваме
и се движим във времето –
две стрелки на часовник,
два ездача на стремето…
Да летим като птиците,
във гнездо приютени.
Да преплитаме жиците,
от любов заслепени.
Като смисъл на живото,
красота да откриваме
и да бъдем щастливи.
Да бъдем щастливи!
СЦЕНА
Не ми е нужна сцена, сценографи.
И сприхав режисьор
не ми е нужен.
Наздраве, брат,
и да си кажем лафа,
че от театър ми дойде до гуша.
Трагедии, сълзи, греховна поза.
Комедии и смях. И маски, маски.
Наздраве, брат,
да дойдем на въпроса:
“Какво би дал ти за любов
и ласки?”
Не се надсмивай.
Със пари не става.
Не можеш истински човек
да купиш.
А фалшът – дяволът –
душа не сгрява,
умее само чашите да чупи.
Не трябва да загърбвам оптимизма.
Да, бъчвата е пълна до средата.
Хей, котарако,
влизай в своите чизми,
че чакат те слънца, цветя, позлата.
Че чакат те глупаци великани,
които ти – слабакът – ще надвиеш.
И утрото с любов ще те нахрани.
Ще бъдем ние, брат!
Ще бъдем ние!
ЧОВЕШКО ПЕТНО
Всеки ден да се преструваш, че още си жив,
дваж по-жив си от тези, заспали в могили.
А светът днес е лют и жесток, дваж по-див –
шумотевица градска все нещо ти пили.
И те свлича пияната зла рутина,
Недостатъчна радост, добро и утеха.
И не си вече първата Ева – жена,
с лист от дъб се прикрила, наместо със дреха.
И Адам – син божествен – не е вече мъж,
който с лък и стрела от дивак ще те пази.
Той лукав е и грешен, и бяга от къщи.
И със джипа стотонен на път ще те сгази.
А животът човешки е с грам на муха.
Само Бог ще замахне и смлян си навеки.
Мръсно, кърваво, гадно човешко петно.
И мутация генна, облечена в дреха.
ПОЖЪЛТЯХА ЛИСТАТА
Пожълтяха листата, като златни павета натрупани.
Навред къщи варосани са пуснали в плиткото котва.
Чистят своите комини с някоя паднала птица
и се готвят за зимата, на припек приседнали кротко.
А на пейките вън са се струпали старци и котки
и преживят деня, и препиват със столична водка.
А фонтанът се пени и избухват прозрачни фиданки,
и се спускат в коритото мраморно – кръговратно и ловко.
А нагоре-надолу забързани щурат се хората.
И дори да ги питаш – те едва ли ще ти отговорят.
А торбите се пълнят, а нозете от път натежават.
Тъпчат бавно асфалта, ритат камъче, пясък отгоре.
А в алеи, на сянка, прави опит да дремне тревата,
но крачетата детски вършеят наоколо крехко и тънко.
А в реката е залезът – лови рибки червеноперки и златни.
Керемидите винени се оглеждат суетно и звънко.
Аз обичам да пия това залезно пенесто вино.
И да слушам щурците как пеят в нощта, аз обичам.
Да ме гледа небето с очите си влюбени сини,
след това на звездите пияните песни да сричам.
http://svobodenpisatel.org/…/2013-…/869-parvoleta-madzharska