ВЯРА, НАДЕЖДА, ЛЮБОВ!

 

Какво му трябва на човека?

Труден за качване връх;

непремината още пътека,

по която да тръгне той пръв.

 

Трябва му Вяра и Бог – вдъхновител.

Истинска Вяра, и истински Бог.

И за да бъде до край победител,

трябва му чест за залог.

 

Надежда – преди да потегли нагоре.

Истинска, трайна любов.

 

Покорил своя връх непокорен –

трябва му жажда за нов.

 

 

КОГАТО СИ ГОТОВ ДА ПОЛЕТИШ

 

О, само който дръзне да се бори,

ще има този шанс – да победи.

Не са далечни сините простори,

когато си готов да полетиш.

 

Тогава всяка пречка е дразнител.

Да я надмогнеш – дълг неотменим.

Роденият да бъде победител

и пречките използва за трамплин.

 

И даже ад пред теб да се отвори,

вдигни очи и светлината виж!

Не са далечни сините простори,

когато си готов да полетиш!

 

1994 г.

 

 

ДА БОЛИ

 

Да погледнем в очите на ближния,

в душата му да влезем като в храм.

Да потърсим съвет от излишния –

малко трябва, да бъдеш не сам.

 

Да надникнем в света на децата.

Той добър е, непорочен и чист:

стъпка само дели двата свята,

но да видим, ни трябват очи.

 

Да измием лицето на грешница

от калта, от човешката злоба.

Колко души напълно безгрешни са?

Само тези, във женска утроба.

 

Да изстрадаме чуждата болка:

съпричастни да бъдем, е цяр

и за нас, и най-вече за болния –

да дадем обичта си във дар.

 

Да сме хора е толкова лесно –

трябва само ей тук да боли

като рана от хорската болест.

Колко просто е всъщност, нали?

 

8. 7. 2006 г.

Добрич

 

 

ПРЕДЧУВСТВИЕ ЗА ЛЯТО

 

Като огнище свети във очите

залезът със пурпурен отблясък.

В разперените клони на върбите

се гонят врани и се чува крясък.

 

И вятър скита в клоните оголени,

отчайващо самотен и бeзпътен.

Фучи отново. Вечно недоволен е.

А там, от изток, се дочува тътен.

 

Ще завали, паважите ще светнат,

измити от праха, ще се усмихнат.

Градът ще стане чист и спретнат,

а уморена, бурята ще стихне.

 

Тогава въздухът ще затрепти,

ще се роди предчувствие за лято.

Една вълна игрива ще шепти

нежни думи за любов на вятъра.

 

2006 г.

 

 

ПРИСТАН

 

Очите ти гледам и сякаш потъвам във тях.

Син океан ме обгръща и чезна задъхан.

През пустиня безкрайна аз към тебе вървях:

нито дъжд ме валя, нито вятър ме лъхна.

 

Но потъвам сега в този син, много син океан,

който моите рани с магическа сила лекува.

Всеки миг самота и копнеж, всеки блян,

всяка болка по теб, всяка радост си струваха.

 

Аз дочаках мига, най-щастливия миг:

две очи в синева ме обгръщат и галят.

И горят ме не в зноя на дневен светлик,

а със нежност и обич гореща ме палят.

 

Океан или огън са твоите сини очи,

или пристан последен за кораба скитник?

Замълчи, моя трудна любов, замълчи!

За телата ни нека са устните днес ненаситни.

 

8. 2. 2007 г.

Добрич

 

 

СТИГА МИ

 

На Нел

Не искам вече нищо от живота.

Стига ми това, че си до мен,

че делникът ми хаотичен и самотен

сега е празничен, сега е подреден.

 

Стига ми усмивката ти само.

Тя слънце е дори и в мрачен ден.

Стига ми приятелското рамо,

и твоят поглед влюбен, възхитен.

 

Не искам от живота нищо, нищо.

Какво той може още да даде!?

На мен ми стига твоето огнище,

душата ти ми стига – на дете.

 

За мене са най-нежните ти думи,

за мен тупти едно добро сърце.

Бях беден и самотен до безумие,

днес имам две обичащи ръце.

 

Днес имам теб. Съдбата ми намига.

А любовта ти прави ме богат.

Това ми стига! Да, това ми стига!

Нима ми трябва друго в този свят?!

 

13 март 2008 г.

Русе

 

 

АКО ИМАХ

 

Ако имах магическа сила,

бих раздавал подаръци аз:

на децата любов и закрила,

а на мъдрите сила и власт.

 

Милозливо сърце на богатия,

на бездомника късче подслон,

на самотника обич и щастие,

на сирачето майка и дом,

 

на безпътния цел и посока,

на бедняка аз здраве ще дам.

На неверника вяра дълбока

и пътека към Божия храм.

 

На нещастника вътрешна воля

да направи щастлив своя ден.

Изцерил бих за миг всеки болен,

всеки, който от друг е ранен.

 

Но надежда на всички бих давал,

че добро носи всеки от нас,

и че никого Бог не оставя

в най-щастлив и в най-тягостен час!

 

18 декември 2012 г.

Русе

 

 

ДОВИЖДАНЕ, ДЕЦА!

 

Довиждане деца! Отивате далече.

По всички краища на този пъстър свят.

Довиждане! Аз ще се моля вечер

да помните, че има път назад.

 

Че наш`та страна, изтерзана и бедна,

ви откъсва от свойто огромно сърце.

Всеки капчица кръв е и болка неземна,

и сълза по вековното нейно лице!

 

Ще се моля за вас, за да помните вечно,

че България свята е. Тя е олтар!

Тя е огънят жив и дори и далечна,

пали в нас неугасващ и буен пожар.

 

Довиждане, деца! Но утре се върнете!

Прекрасен, но и чужд е тоз далечен свят.

Довиждане деца! И винаги помнете –

от всяко кътче земно ви чака път назад!

 

28. 05. 2013 г.

Русе

 

 

В ГАЛОП

 

„Я коней напою,

Я куплет допою, -

Хоть немного еще постою на краю!...”

Владимир Висоцки

 

На Стефан Стефанов

 

С копита чаткат бързите коне –

от чакане навярно полудяват.

В туй земно съществуване поне

да бихме време имали, но не –

 

за песен неизпята, ненаписан стих,

за обич неизказана, за ласка,

за някоя картина – в нея щрих,

за честен поглед, несвалена маска.

 

А бързат полуделите коне –

пръхтят със ноздри някъде накрая.

Да бихме време имали поне

най-близките до нас да опознаем...

 

А то не стига. И като капак –

сами пришпорваме в галоп конете.

Замайват ни със шеметния бяг

и милост във очите им не свети.

 

Дори да можехме по път да спрем,

за ден да върнем впряга си обратно,

не с всичко ще успеем, не съвсем…

И тъжно е това, и е понятно...

 

11. 09. 2013 г.

Русе

http://svobodenpisatel.org/…/2012-12-31-1…/763-rumen-chenkov