ПРОГЛЕЖДАНЕ

Вълкът отлъчен се превръща в глутница

Звезда единствена по-ярко свети

В Небето синьо всичко е завършено

В мига на тихо дремят вековете

 

Уютното е винаги в хралупа

Отвъдното в отсамното зачева

Върхът е връх за да го виждат други

Но той роден е само за да гледа

 

 

Сега е нощ на бляскавото видимо

И пирът винаги със звън започва

И истината е затуй във виното

Защото е лишена от история

 

 

ЗИМНО

Върти се хоризонтът в сняг забулен

Илюзията в него се плоди

Пътят се изнизва през заблуди

Слънце мержелее сред мъгли

 

Проплаква младенец и вече знае

Как времето се свира в мисълта

Как там изнудва Словото за този

Негов дар митичен – вечността

 

ГРЕХЪТ

Сега е ден и Светлина пристъпва

В дъха на Слънцето вирее неотложност

В обладаната земя зачева девственост

В необладаната цъфти порочност

 

Утроба е невинността за делото

Сега е ден и Светлина пристъпва

Комуто се откриват всички тайни

Избраник ли е той или е жертва

 

Грехът е оплоден с една награда

Зачеват я отвъд все те безсмъртните

За всяка истина един ще страда

Всички до един да сме прегърнати

 

 

 

ПРОЗРЕНИЕ

Аз бях дотук но и нататък

 

Няма в Небето изгрев и залез

Нито сън

Нито пробуждане

Има

 

Има Земя

Но тя е чудна

Осветлена живее

Отвсякъде

И не се върти като луда

За да ражда болка и смърт

 

 

МАГ

Макар и да тегна целият в грижи,

аз съм безгрижен в моите стихове...

 

Никому нищичко в тях не дължа.

Длъжен не съм и на себе си даже.

 

Мрачен в тях влизам, светъл излизам.

(Не като в храм, за да търся надежда.)

 

В тях съм наяве със всичко потребно.

И те са наяве... във мене... Надлежно.

 

 

ДРУГИ СТРУНИ

Вятър реши ресници зелени

и вдига нагоре с вълни отривисти

нежната майска плът на гората...

 

Птици в клоните тънки притихват.

Вглеждат се в себе си, за да провидят

как се ражда песен в сърцата им.

 

Старци премрежват очи и се взират

в своите чудни и вечни спомени –

всяка помисъл за да издирят.

 

Последните тайни без думи се казват.

 

Никой напразно след тях не умира.

 

 

САМОТЕН МИНУВАЧ

Луната тази нощ е синеока

и някак си

меланхолично гледа

къде какво наоколо се стеле

и кой снове насам-натам из него.

 

Скъсяват се минутите и става хладно.

 

Самотен минувач с отчаяна походка

напредва тъй по дирята, която

в мига напред,

а и назад

чертае неговият разум…

 

И лунната му сянка тъй го следва.

 

И сигурно затуй в нощта Луната

с едно око безпаметно го гледа...

 http://svobodenpisatel.org/…/2012-12-31-12…/8-vladimir-lukov