ПРОГЛЕЖДАНЕ
Вълкът отлъчен се превръща в глутница
Звезда единствена по-ярко свети
В Небето синьо всичко е завършено
В мига на тихо дремят вековете
Уютното е винаги в хралупа
Отвъдното в отсамното зачева
Върхът е връх за да го виждат други
Но той роден е само за да гледа
Сега е нощ на бляскавото видимо
И пирът винаги със звън започва
И истината е затуй във виното
Защото е лишена от история
ЗИМНО
Върти се хоризонтът в сняг забулен
Илюзията в него се плоди
Пътят се изнизва през заблуди
Слънце мержелее сред мъгли
Проплаква младенец и вече знае
Как времето се свира в мисълта
Как там изнудва Словото за този
Негов дар митичен – вечността
ГРЕХЪТ
Сега е ден и Светлина пристъпва
В дъха на Слънцето вирее неотложност
В обладаната земя зачева девственост
В необладаната цъфти порочност
Утроба е невинността за делото
Сега е ден и Светлина пристъпва
Комуто се откриват всички тайни
Избраник ли е той или е жертва
Грехът е оплоден с една награда
Зачеват я отвъд все те безсмъртните
За всяка истина един ще страда
Всички до един да сме прегърнати
ПРОЗРЕНИЕ
Аз бях дотук но и нататък
Няма в Небето изгрев и залез
Нито сън
Нито пробуждане
Има
Има Земя
Но тя е чудна
Осветлена живее
Отвсякъде
И не се върти като луда
За да ражда болка и смърт
МАГ
Макар и да тегна целият в грижи,
аз съм безгрижен в моите стихове...
Никому нищичко в тях не дължа.
Длъжен не съм и на себе си даже.
Мрачен в тях влизам, светъл излизам.
(Не като в храм, за да търся надежда.)
В тях съм наяве със всичко потребно.
И те са наяве... във мене... Надлежно.
ДРУГИ СТРУНИ
Вятър реши ресници зелени
и вдига нагоре с вълни отривисти
нежната майска плът на гората...
Птици в клоните тънки притихват.
Вглеждат се в себе си, за да провидят
как се ражда песен в сърцата им.
Старци премрежват очи и се взират
в своите чудни и вечни спомени –
всяка помисъл за да издирят.
Последните тайни без думи се казват.
Никой напразно след тях не умира.
САМОТЕН МИНУВАЧ
Луната тази нощ е синеока
и някак си
меланхолично гледа
къде какво наоколо се стеле
и кой снове насам-натам из него.
Скъсяват се минутите и става хладно.
Самотен минувач с отчаяна походка
напредва тъй по дирята, която
в мига напред,
а и назад
чертае неговият разум…
И лунната му сянка тъй го следва.
И сигурно затуй в нощта Луната
с едно око безпаметно го гледа...
http://svobodenpisatel.org/…/2012-12-31-12…/8-vladimir-lukov