ИГРИ СЪС СМЪРТТА

 

От досада и скука се влачим в живота

За нас щастието е хлебче пречупено

Зверчето последно чакаме на пусия

На прескочи-кобила играем с историята

 

В смрадливи постели плътта наша се скапва

Тъмни мъгли между рътлини се влачат

Последната баберка от есента е извършена

Само погледите останаха вързани в кърпичка

 

 

Тъмни царства в нас още воюват

На кръв се споглеждаме с пустеещи кучета

С глас сетен викаме и пустосваме истината

С утробата празна тъй се сбогуваме

 

Открай време го търсим дървото на живота

От червивия корен мехлем за душите си правим

В прастари снимки последната наша надежда

остана

Никой не търси пророкувана игра със живота

 

 

КЪДЕ ЗАМИНАХА

 

Къде заминаха

Къде отидоха

В кои зеници се вселиха

Нашите псевдо-светци

 

Къде заминаха

Къде отпътуваха

Къде потънаха

Нашите сенки невидими

 

Забравиха ги писанията

Скараха се със светлината

На висок престол се изкачиха

Кама с пистолет прекръстиха

Зарязаха любовта на майките си

 

С тъжни погледи в градините

Венци за своите рожби изплетоха

По-сетне

Светлината

Гробар я нарекоха

 

 

ЗАВЕТ

 

Затрупаха с книги олтарите

Имената на каменни порти записаха

Мълком побратимиха

Тъмнината и Светлината

 

На възел завързаха нашите нерви изопнати

Знамена бели развяха по къщя и прозорци

Вдън темелите закопаха

На времената най-скъпите дарове

 

През пръстен видяха върха бял на рида

На дървото най-старо те се качиха

И благословиха слепия войн

И припознаха народа в окото на слънцето

 

Затрупаха с книги олтарите

На възел завързаха нашите нерви изопнати

През пръстен видяха върхът бял на рида

От много обич към Езерото

Забравиха слепият войн

И блажения сън

 

 

ДЯВОЛСКИ ИГРИ

 

Чудни кратуни с ластуни над горите наши се реят

Въргалят се в тъмни гробове костите на дедите

Прегърбени старци разказват приказки лишни за святост

А ние пеем ли пеем тъжни песни за немощните

 

Дали богът на Слънцето в темелите ще ни найде

Книгите на надеждата с факли ги претърсваме

Само буквите се плодят пред скапващи се тела

По бръчките на челата ни начертаха картата

 

В коя гора жените ще развеят черни чембери

Кои мътни води ще заличат нашите стъпки

Дажбог на народа ни перде на очите му слага

Дажбог за потомците тъмно царство им търси

 

 

СБОГУВАНЕ С ТЯЛОТО

 

Коя сянка ти пресече и препъна пътя

Кой облак надвисна над главата ти байо

Къде си го скри последното благо

 

Никой не видя

Никой не узна

Никой няма да каже

 

Тялото и душата се скараха вчера

Твоя образ се влюби в дома си вечен

В незнайни предели звездата ти спи

 

Припозна на небето мрака земен

Зверчета невидими насън опитоми

 

За живите изкопа невидим кладенец

 

 

САМОТИЯ

 

Тук със себе си разговарят

Къщата срутена

И стопанинът грохнал

 

Весден се надпяват

Гората висока

И невидимият пазач

 

Тук открай време

Птиците са забравили

Своите гнезда

 

Със самите себе си се надлъгват

Тъмнината и нашите светци

В тях се топят и губят

Последните живинки

 

 

ЗАКЛЕВАНЕ

 

Вино се лее пред отворени порти

За двуглавия змей

Точат ножове благословени рожби

 

В буквите горчилка се крие

Черни глисти лазят по разранени тела

Бие камбана в главите им празни

 

Пред столетни дървета

Децата ни клетви полагат

И изписват буквите на това наше време

 

 

ТЪЖНО ВРЕМЕ

 

Когато в нас лази червеят лигав

Явното ще ни каже какво най-много ни боли

Или усамотеният смисъл между четири зида

Или песът мърляв виещ в безвремие

 

Проплакват по механите

Пелин капе от устните

Тежки порти се отварят

Буря бушува в подути тела

 

Улиците са лъжлив компас за пияниците

Чуден мирис се носи и нахълтва в площадите

Народът спи под пробитите покриви

Птиците търсят развалените си гнезда

 

 

ПРОШКА

 

През иглени уши се провира нашата сянка

Думите боледуват в невинни глави

 

Черепите са вярна стража за безименните

По тях ще накацат грабливите птици

 

Чудни ветрища по ливадите пепел ще сеят

Прошка ще търсят от нас за неродените

 

По нашите стъпки и мяра кроихме живота

Потопихме във сълзи и последната буква

 

 

ТЪЖНА ГЛЕДКА

 

Водите носят пепел от планината

В колиби се щурат жените скарани

Черепи плуват по прииждащи суходолия

Без овчари блеят стада по полето

 

По улиците маршируват кръвни братя

Стрелят по своите чеда победителите

 

Постеля страда от техните разкази

И жените умни не разбират поръките

Ще загинат жадни от горки целувки

Ще изкопаят на поразените дълбоки ями

 

(Превод от македонски език Владимир Луков)

 

***

Раде Силян е виден македонски поет, литературен критик, преводач, издател и съставител на множество антологии с македонска поезия и проза. Роден е на 16. 04. 1950 г. в село Жван, Демирхисарско. Завършил е Филоложкия факултет на Университета „Св. св. Кирил и Методий” в гр. Скопие, специалност - южнославянски литератури. Работил е като журналист в различни македонски медии. Бил е уредник в Радио Скопие, а също и директор на книгоиздателство „Македонска книга”. Основател и директор на най-голямото книгоиздателство в Република Македония - „Матица македонска”. Втори мандат е председател на Дружеството на македонските писатели. Автор на повече от двадесет книги с поезия, литературна критика и есеистика. Превеждан е на множество езици. Носител на международни и македонски награди за литература и поезия. Тук се представя със стихотворения, включени в Книга първа на шесттомното издание на издателство „Матица македонска“-„Раде Силян"–избрани творби, 2010 г.