ЖЕНИХЪТ
Беше време на младост – до зенита на Слънцето.
И просторът отвънка не беше тъй тесен.
Летяха мечтите ми като гривести кончета.
И се кланяха дните ми като влъхви пред Господ.
Самотата тогава беше блудница истинска.
По вечеря пристъпваше и във мрак ме обвиваше.
Как във мене се влюби – само дяволът знае.
В шепа вземах зенита си и към залеза бягах.
Но отвътре тогава сам се ширна безкраят.
И се струпаха после низ от звездни лампади.
Отзвучаха тревоги, зазвучаха симфонии.
Придойдоха отвсякъде сума странни сватбари.
Но в окото на Слънцето мене кой да ме знае!
Там яви се София в тази слънчева сянка –
самотата... И грабна всички погледи смаяни...
И – от всички по-смаян – аз жених се оказах.
http://svobodenpisatel.org/index.php/2012-12-31-12-12-03/8-vladimir-lukov