Из подготвяната за печат стихосбирка “ Небето е последният залог”
КОРАБЪТ
"Разтвори се, мой трюм! Погълни ме море!"
Артюр Рембо
Две книги са достатъчни предсмъртно,
но с колко се живее след смъртта?
Достатъчно е всичко, след което
започва многоточие – небе...
... и можеш простичко до го повториш,
без страх се изговаря лекотата.
За дишане – остават два-три мига,
но толкова за безсмъртие стига
На кораба – пияния - качиш ли се,
пътувай със пиратите на воля...
Той има флаг, под който няма място
за смъртните величия - за хора, които
не умеят да забравят и сушата,
и земната награда...
Пътува и разнася своята слава
...и аленеят винаги платната ...
Над него днес гърми, свисти небето.
Когато океанът стане тесен
и няма ни надежда, ни утеха,
една безсмъртна песен ще спасява
не кораба - проклятието слава...
ЧАПЛИН
Преди да се превърне в знак,
в размяна - и Чудото се ражда
в пъстра шатра...
...звъни едно сърце,
което помни
въжето си – опънато и бяло,
...и толкова магии е видяло.
Последната – отвъд смъртта – просветва.
Илюзията е пътят на дете -
в усмивката, която приятюва -
завинаги - глада и самотата,
завинаги – предградието, Мрака...
Векът се ражда със едно вълшебство,
за да пробуди тъмен –необята.
Усмивката, която мигом светва,
сърцата и без думи – завладява..
Човешкото е улично хлапе,
което и до теб сега върви...
Животът помни само маскарада,
след него ще витае синкав дим...
Илюзията единствена – остава.
... Когато мине Малкият човек –
по бялото опънато въже -
той страшния си век ще пренесе....
ГОРА
На Д. Дебелянов
Магическа и светла тишина
над твоята Гора сега изгрява...
и си я чувал някога преди,
и си я знаел – чиста и далечна...
Отдавна тя рисува тишини и пази
Дух , спасен от гибел бавна...
За мъдреци, поети и бленуващи -
единственият свят на участ равна.
Лесът арденски има свой закон
и своя неотменна подреденост.
Там самотите са едно - такава
цялост тук е невъзможна
А твоята Гора е светъл сън
И носи чиста – своята утеха:
Остава във смъртта си богоравна
Душата, свободата си прозряла...
ХЪЛМЪТ
В Тел Авив – на ръба на Земята,
до самата отсянка на Мрака
две деца пак рисуват със флейта
на кръвта – орисията древна:
да звучи и извайва тъгата -
по земята сънувана своя...
Няма друга такава земя -
сътворена под лък на цигулка...
Няма друга такава любов -
само в звук съвършен изтоваряна...
И над покрива тъмен отдавна
свири обич, докосваща всичко...
... И все тъй ще цъфти Хълмът пролетен,
няма сън – във любов – прецъфтял!
АРХИТЕКТУРА
„Всеки свободен човек е несигурен”
Ивайло Йорданов
На плещите му – векове,
няма чужди, ни свои – Тишина
- по- вселенска от нея - не зная.
Нито чудо – по мярка такава:
шест дни – изпитания – в Ада,
а от седмия – вее забрава...
... и когато света построи –
архетектът на Самотата -
своя свят – ще успее накрая -
да провиди под себе си – Звяра...
А над себе си – светъл – Безкрая.....
ПАСТОРАЛНО
Аз те моля, не бързай сега,
тихо утро – неясен мой спомен!
Нейде толкова гари блестят
под небе, от очакване – цяло.
Този свят има простичък ритъм
и е свит между два бели хълма -
Бяло стадо и облаци бели –
сякаш миг, а говори – безкрая...
Този свят е години - безпътен
и мълчат архаичните гари...
Няма път, водещ толкова нататък -
само вечна олющеност пари...
Тихо утро – неясен ескиз
в тишината на влюбен Монмартр...
Просто свят – в утро ваян и чист -
в който толкова отдавна... ни няма....
ТАНГО
Денят започва с тих и стар рефрен.
Тангото е надежда за самотници.
Те имат само утрини и вечери,
които толкова дълго ще изгарят
зениците, събрали световете
на думите, размесени от Бог
и от съдбата скитница навярно.
Не кулата - светът да преобърне -
доброто ще си търси все начало,
а злото безначално – ще препъва
съня и крехкостта на всяко утро.
Танцува чернокож, а сякаш Бог
припява ли, припява все рефрена...
Тангото - емигрантско е - все тъй.
Сърцето - изначално - там, отвъд.
СЛЕД ХИЛЯДА МЕТЕЖНИ ГОДИНИ
От хиляда метежни години
броди сянка на мъж и звучи
в самотата му тиха надежда:
да смири необята в приют...
Свободата във дом да превърне.
...И неясно след това да мълчат
знамената му в кроткия пристан
на реката, с извивките светли..
- скрита нежност на гъвкаво тяло... .
... и когато достигне до Нея,
след хиляда метежни години
и отпие от сладката радост –
да е чудо, което превръща
във дете уморения пътник...
.............................................
Приютява сънят...И изгряват
сутринта над реката развени
знамена - толкова чисти и бели...
http://svobodenpisatel.org/…/2012-12-31-12-…/189-rashel-levi
