КЪМ ОБОРИЩЕ
Тук имаше два пъти повече странни лица…
Захари Стоянов
Да извървим този път...
Да го извървим повторно.
В късна доба да тръгнем
със запалени факли...
И дълго да бъде шествието!...
Да идва от всички посоки възможни.
Светлина да струи по стръмните долове.
Да чезнат в тъмата – и призраци нощни,
и помисли тъмни, и грозни прокоби…
Най-долу в средата на Вечната зала
да лумне огромен и Вечният Огън...
И там... У дома да си дойдем.
Един в друг да се вгледаме.
Да хвърлим в жаравата оня от себе си,
който ограбва, който убива
и който не вижда в другия себе си…
У дома да си дойдем...
В Светлината, която
осветлява душите ни –
грешните,
вечните –
с ония Захари Стоянови
странници,
които винаги съпровождат
шествието…
Огнено!
Към свещеното място!
Към Оборище!
ОГРАДАТА БЪЛГАРСКА – 2000
... в затвора бях и не Ме посетихте...
(Матея 25:43)
Висока...
Бетонна...
Марка – петстотингодишна!
С бойници отгоре и шишове остри...
(Кой ще се брани! Кой ще напада!)
Рикошират въпроси и погледи…
Падат
в нозете ми тежки,
сякаш аз съм затворникът…
И не мога да видя зад нея човека.
И не мога да зная живее ли, страда ли!
От мен ли се плаши, аз ли от него!
Разделя душата ми тази ограда.
И нямам понятие кой е оттатък.
И нямам понятие кой е отсам.
Куче, лишено сега от простора,
лае протяжно…
Ауу…ауу…
ПОХОДЪТ, 1989 - 1997…
Ошмулиха се всички подозрения
като листата есенни... И капят
едри плодове от недостъпните дървета…
Тълпа охранени, но изгладнели свини
побърза да се изкачи нагоре,
където зъберите сини
ядат от тези плодове…
Кореми люшкат те, зурли надуват.
Гърбини гънат в непосилен такт.
А в паметта им споменът за ножа
лоясал е... (Тълпата няма врат.)
Но грохват вече. Горе е жестоко
Слънцето. И сурват се надолу с камънак…
Коя – където види. В очите блесва ножът.
И хърка вече в гърлото на всякоя от тях.
Явяват се след тях и старите и новите стопани.
Натикват ги във кочините пак...
А недостъпните дървета – горе на Балкана –
отново раждат подозрения и страх…
БЪЛГАРИЯ – 1997
Оголени до шушчица дървета.
Листа, завихрени по пътя...
И тя –
проскубана, с увиснала муцуна,
откъснала се от синджира кучка,
къс ръждив от който влачи...
Ръждата е прояла всичко.
Останала е сам-сама душата,
оголена като дърветата съсухрени...
И тия кучи синове – децата й –
чиито лай не ще да чуе...
КУЧЕТАТА
Ще познаете истината и истината
ще ви направи свободни. (Йоан, 8:32)
Две кучета, Боже!
Едното, вързано със синджир
в двора на Стопанина,
гризе кокал…
Другото – отвъд оградата на Стопанина –
спира като омагьосано.
Първото се залисва
в яростен лай.
(Кокал, а!?… )
Второто – окопитва се,
вдига крак,
пикае...
и отминава…
Ала, отминавайки,
от устата му се проточва лига,
сребриста и усукана
като синджира на първото.
(Ох, кокал!)
Стопанинът…
Боже!
ХВАТКАТА
Ти помниш ли как някак много бързо
ни хванаха в капана на живота!
Н. Вапцаров
Хватката е желязна, Кольо...
При комунизма ни хващаха за душите
и тъпчеха гърлата ни с хляб...
При демокрацията – 2000 –
за гърлата ни хващат
и тъпчат душите ни със свобода...
С нашия Хляб!
С нашата Свобода!
Но докато вършат това, Кольо,
заслепени от сладострастие,
блудстват...
блудстват с майка България...
И не е речено, че ще прогледнат.
Но ще узнаят накрая!
Речено е – сами ще избодат очите си
и ще бродят по сокаците на Вселената
като Едипови потомци...
А ние, Кольо!?
А ние...
ще трябва отново да издържим –
да им докажем отново,
че желязната им хватка
не е желязна.
И че помним!
ПРЕД КЪЩАТА НА д-р МОСКОВ
Най-накрая в Севлиево… Отвъд края!
Пред светлия изход на Историята.
Малка къща от двадесет и няколко квадрата
за социалдемократа… Истинският!
(А зад отходния канал на Историята
по триста и кусур квадрати за
псевдосоциаллибералдемократите…)
И какво от това, Историйо!
За почит свеждаме знамената...
Едни – недояли...
Други – преяли...
Все едно.
Всеки от нас потегля
към един от двата ти изхода,
Историйо...
МАЙКА БЪЛГАРИЯ – 2000
Напича отгоре, препича...
Мараня се вдига отдолу.
Стиска за гърлото птиците.
Гърчи площада, гордият.
Сгърбена суха старица
с тояжка молитвено чука...
В черен чембер чемерен
висне черна сполука.
Восъчни сълзи капят
все от душата й, гдето
огън грабва житата,
дим отнася Небето...
Там ята ципокрили
плъпват в ялови ниви.
Тук кории улитат
в бездни душни и сиви.
Крета насред площада,
крета сама-саменичка.
Мрат над нея и падат
в полет жадните птички.
Стига вече фонтана
сух, до капка пресъхнал...
И грохва до своя паметник
с хиляда и триста възгласа...
ИЗПОЛИЧАРИТЕ
Така последните ще бъдат първи,
а първите последни... (Матея, 20:16)
Изполичарите не се явиха
нито в първия, нито в последния час...
Сянката под ореха остана празна.
Не дойдоха този ден.
Разбунтуваха се срещу Стопанина на Лозето
за вчерашното им заплащане...
Първият, който още от вчера стори това,
ясно е: не е съгласен – при условие,
че цял ден е блъскал с мотиката –
да бъде приравнен по заплата с другите,
които – тъй ли, инак ли – се влачиха
до последния час...
Особено с последния,
който само час надве-натри се развъртя
с мотиката...
И другите се разбунтуваха...
Възнегодуваха от незаслужената си привилегия
да получават наравно с първия,
който пред очите им се беше скапал от бачкане
и беше прекопал кажи-речи сам лозето... И...
чоглаво им беше пред него...
Особено на последният!...
Яви се под сянката на ореха
само Стопанинът...
Седна до корена и се размисли
какви нови раздори
и какви нови стомашни реформи
да измисли,
за да дойдат Изполичарите...
МИЛОСТ
Търпение, с което Светлината
нахлува и през северен прозорец,
аз наричам милост...
Милост за несретниците!
За страдащите – милост!
Милост за сираците!
За гладните и за ограбените –
милост!
И за ограбващите – милост!
Милост и за тях, които мислят
с ненаситната си алчност...
(Светлината поначало
винаги им се полага...)
Милост!
За Светлината – милост!
АПЕЛАТИВНО
Аз рекох: Богове сте вие...
Пс. 82:6
Всеки застава пред всеки
като пред Бог…
Ученикът пред своя Учител.
Болникът пред Лекаря...
...
И най-накрая пред Бог,
който ни пита:
- Човече, как живя като Бог?
(Из стихосбирките „Безбожни въплъщения“ (1999) и „Пролом“ (2001))