НОЩ НАД ГРАДА

Тополата, протегнала ръце нагоре,
копнее за прегръдка със небето,
листата й зелени се присягат,
но не стигат...
В тиха самота
луната тъжна
постеля търси -
в клоните присяда,
отпуска уморено тяло и заспива,
покрита с облаци вечерни.
Припява птица нежни трели.
Градът утихва и с копнеж за утре
сънува лятото.
Докато съмне.

СРЕДНОЩНО

Блед лунен лъч
сред клоните на цъфналата вишна -
оглеждам се в росата.
Боли ме надеждата на розовия цвят,
неосъзнаващ свойта мимолетност.
Под ласката на повея вечерен чезна
и просветвам пак –
самотен смътен лъч, огряващ
забравените стъпки на любов,
мечтаеща за вечност
и спомени за бъдеще,
което няма да се случи.
Полуневидим лъч от светлина и болка
изгасвам сред росата...

БЕЗ ПЪТ

Изгубих се в себе си.
Останах без път
и всички посоки сега са безсмислени.
Без спомени.
Без мечти.
Без надежда.
Крилата сломени
висят като дрипи по мен.

Не боли.

Безпътна мъгла
ме обгръща с ръце на бездомник.

ОПОРА

Над чашата кафе, запалила цигара,
се взирам в бъдещето си без теб.
Зад мен оставих урагани,
но стъпките ни по брега стоят
все тъй вещаещи за щастие.
До сетния ми дъх ще бъдат с мене.

Прелитат чайки и пак любовен стих шепти морето,
където бяхме ние, идват други
и само пушекът на моята цигара
гради мираж за времето, което с теб не беше.

Живях, обичах, бях щастлива...
Сега опора търся в пепелта от гаснеща цигара
да продължа без теб, но с тебе,
защото знам, че някъде ме чакаш.

https://svobodenpisatel.org/index.php/2013-01-09-18-57-10/1212-2023-09-12-18-39-07