Вечерно стихотворение

            "Нашият град днес
             Градът е пуст..."
             Живодар Душков

Градът е пуст и друго време няма –
обръгнала вечерна пустота,
закотвена в прегръдката си няма
със слабата издъхваща земя...

Но все таки сърцето трепва,
отчита пулс, отмерва такт,
дори да бъде за последно,
то ще пулсира в тоя свят
нечестно беден, полудял,
заразен, болен, уязвим,
свят, който ти не би избрал
отново там да се родиш...

В недрата разумът пулсира,
а тялото предава Богу дух,
дали след теб ще има нова сила
и празнотата ще запълни друг?!


Творец от бъдещето

Земята е най-чистата следа
от всичко най-прекрасно сътворено:
вода, природа, твари, суета –
тъй бързо Той създава, но е тленно.

И после как плода да усладиш,
животът, щом се гърчи недоносен,
ще трябва през епохи да вървиш,
хомот да влачи твой себеподобен...

На шести ден разлиства се денят,
в очите на Твореца слънце светва –
извайва ново чудо на света –
от кал Човека, а до него – Ева.

И ясно става всичко от мига,
когато ябълката се откъсне...
За кой ли път повтаря се това –
старае се, но грешките са същите.

Той – Господ е неуморим хлапак,
проваля се, но не, не се предава,
взриви ли се Вселената, започва пак
и бъдещето слага за начало!


Незабрава

Аз съм тук. И съм цялата твоя – надежда,
от мечти съм оплетена лунна пътека,
под нозете ми вятър обръща посоките земни,
носи твоето име и още го шепне...

Аз съм тук. А не спират сезоните, бързат,
бримка-две и нанизва годините времето
вън от мен (щото вътре боли до побъркване).
Помня още и твоето име все шепна.

Аз съм тук. Доживях. (Непонятна планета.)
Само аз съм и... споменът – крехка утеха,
знай, че всичко, което желаехме с тебе,
се e сбъднало. Но любов не намерих…


Прозрение

           „Аз не зная защо съм на тоз свят роден,
             не попитах защо ще умра,
             тук дойдох запленен и от сивия ден,
             и от цветната майска зора.”
                                       Хр. Смирненски

Неразбрали защо сме родени,
без да знаем защо ще умрем,
преживяваме ден за ден тленен –
монотонен минорен рефрен...

Вярно, имаме слънце в косите,
от мечти си ковем радостта,
вдъхновени летим към звездите
на крилете на любовта.

Как светът е магически чуден
през невинните детски очи,
но с годините става тъй трудно
да сме същите, че животът горчи.

Ако може за миг – събуди се!
Днес е пролет, небето цъфти –
време ценно, дори недоносено,
време твое, живей го, бъди!


Последните щрихи на лятото

Жадувам с последните ласки на август
да живне в мечтата ми стрък изповедност,
на белия кактусов цвят от средата
да вдишам копнежната своя надежда.

И с дъх уловен от мига на изящност
в искрящите топли черти на септември
отново да сетя солената нежност
на дълго мечтаното земно творение.

Отново да слея води и безплътност,
вселена море, коси песъчливи,
черупки от миди – картини изкусни
по синьото лято... Но то си отива!

Да, то си отива... Дали ще се върне?
По-старо, по-старо е с всяка година...
Живее мечтата и плодна е всъщност,
а лятото, вечното, знам – не умира.


Мъжете

Мъжете си забравят любовта
по есенната нежност на реката
и тръгват уязвими към върха,
и тръгват без жените си нататък...

На прицел в недостъпния им свят
е слънцето на вечната надежда,
стремглаво хвърлят се да уловят
лъчите, дето горе ги извеждат.

Избрали мир далече от дома
като орли над земното политат,
копнеят да си върнат гордостта
и тръпката на лятото отминало...

Когато се наситят на лова,
когато укротят гнева си,
запиват се до другата луна...
И пият, пият с тежки чаши!

По-силните остават на върха,
по-слабите поемат път надолу,
но всеки търси своята жена
на утрото във изгрева оловен.


Завръщане на любимия

Не вярвах, че е трайна радостта
от чувството, че съществува,
все бързах да забравя любовта,
дори не чаках тя да ме напусне.

Но срещнах теб и просто ей така
се преобърна всичко, вече помня
докосването, твоята ръка,
дъха ти, нощем неспокоен...

Далече ли си, тук съм всеки път,
с надежда топля младата ни къща,
гнездото ни е обич – звезден кът,
където ти, любими, се завръщаш.

Утихне ли нощта след тежък ден,
в утробата си космоса обгръща.
и засиява любовта ни – фин рефрен
на песента за твоето завръщане.


Изпитите чаши

Изпити са чашите – кървав курбан
от кърваво вино, кипяло във бъчви,
на възраст сме вече и нямаме свян
да пием и мразим живота измъчен.

И как да се борим, какво да търпим?
Животът по-жилав е от коприва!
Добре, че сме двама, това ни крепи,
надеждата, дето последна умира.

Крепи ни все още и тази любов –
от вино рубинено, що се разпенва!
До дъно да пием – горчиво тегло,
дали ни остана и капка смирение?

Наточили виното – кървав курбан –
препълнени чаши как жадно се пият,
а после в очите ни дълго пламтят
искри от любов, от онази – пенливата.

Обичай ме, тук съм, ръка ми подай
по пътя да следваме нея – трънливата,
да има любов... Ще я има докрай,
щом стръвно с телата си пазим следите ѝ.


Цената на наздравицата

Да я храниш тази любов, да я дишаш...
Сутрин да будиш очите ѝ,
вечер да я приласкаваш.
Да я мислиш през времето,
да ѝ вярваш,
пролет да храниш лозите ѝ.
Да я целуваш обрулена – есен,
когато изстива земята,
да я загръщаш, сила все да ѝ даваш,
вино да се роди!...
Тогава
отпивай по малко от нея,
цената на капката знаеш.
С изстрадана обич до гроб се живее.
С "Наздраве!" я благославям!


Просто тази любов

Някак смахнато отстрани изглежда
да се влюбиш на тия години,
да я търсиш и чакаш, с надежда,
с мисълта да я имаш завинаги.

Някак глупаво детско, но обещаващо –
да се любите тихо, дълбоко, страстно...
Красотата изпод първите бръчки
да се храни с целувки... Прекрасно!

Малко обич и много! Както ти е орисано!
Всичко би дал, щом изгубил си всичко...
Да се връщаш назад, няма смисъл –
вярвай в тази любов, тя е жива, Теб иска!

Тази мила жена вечер влиза в дома ти,
слага масата (както е редно)
и отпивате вино до съмнало двамата,
и споделяте всичко: и хляб, и постеля.

Тази мила жена, влязла трайно в душата ти,
не желае луксозните жестове.
Тя се радва, че с теб ще остане,
че ще има човека до себе си.

Тази късна любов – тя е истински твоя!
Без дори да е нявга мечтана.
Приласкай я, дари ѝ кокиче,
а пред себе си просто признай, че обичаш.


Да се науча да живея с мъж

Небето е обагрена коприна,
когато времето се къпе в дъжд,
а аз безцветна в свойто минало –
не се научих да живея с мъж..

Но приливът на времето съдбовно
запрати ме сред „цъфналата ръж”
и ето ме – разчупена, свободна
на прима виста да се влюбя в мъж!...

Защо мъглите изгрева забулват,
а песента минорно все звучи?
Май писано е вечно да се лутам,
да ме отблъскват мъжките вълни...

Но ще съм силна – съща Пенелопа
бих изтърпяла есенния дъжд,
поне веднъж надянала хомота
и аз да заживея с някой мъж!

Щастлива съм – мечтите не умират,
макар и мимолетна обичта,
остава тя, дори и да презирам
мъжете, със които не живях.

Животът е понятие изконно,
човекът – плод на Бога вездесъщ,
да си жена, разбира се, е сложно –
дали ще се науча да живея с мъж?!


Истината

                              In vino veritas

Аз знаех – не умееш да се влюбваш,
тъгата ти е вписана в очите,
в които есен някоя е минала,
разпръсквайки дъждовните си мисли...

Аз знаех, но все пак поисках
искрица огън в тебе да разпаля,
опитали от виното пенливо,
отключихме желаното начало.

Как втурнахме се двама в кръговрата
на полета! В небесната стихия
намерихме най-топлото си лято
и го запазихме за зимата...

Сега споделям малката си обич,
животът ни – от роза цвят листенца
и... струва ми се, че едва ли вече мога
да съществувам другаде, отделно.

В тъгата ти аз радостта намерих,
преобразен си и е дар голям,
че истината с тебе сме прозрели.
Да пием от любовния стакан!


Изповед

Аз самата нищо не знача
и навярно нищо не струвам,
щом за мене не ще да заплачат,
щом по мене са хвърляни думи.

С тишината, събрана наесен,
ще подклаждам студените мисли
в сътворено огнище без огън
у дома си, на ласки изстинал...

Даже малка любов не ме топли,
щом отдавна не си ме сънувал,
все така съм – в света непригодна,
уж обичам, а силно ревнувам.

Някой стих ще напиша и ето –
оживява надеждата в мене,
прости думи, но никнат куплети,
битието обагрено стене...

Безпосочна, защо ли те срещнах
да вгорча самотата ти крехка,
без да искам да те жигосам
аз – на никому непотребна.

Сбогом, сбогом, забързвам се вече,
къмто залеза бързам, нататък...
Вятър нека с дъха си ме гали,
щом с небесния кораб отплавам.



Напускане на поезията
или
Няма защо да бъда тъжна

                                  На един читател

Всичките тъжни стихове
ръката ми вече изписа...
Събрани са в книга, дори
намирам някой да ги прочита.
Будя си вдъхновението,
а то затворено мълчи,
не му е весело и от скука
пресява миналите тъги...

А на мене душата ми скита. Разпусната.

Стихът ми накуцва с болния крак,
как да изгладя новите рими?
Слагам кафето, сладникав каймак
гъст по ръба на джезвето ще кипне...
Малко сълзи за привкус и така
стиховете ще се занижат...
Мога да пиша без него, сама,
без да е тъжно, ни весело... Нищо!

Ето началото: този куплет
право от мойто сърце се излива
дума след дума – сливи за смет,
който разбира, тука се спира!
Сбогом, поезийо, всички тъги
като камъни ми висяха!...
А вдъхновението нека скърби,
мен ветрове ме отвяха!

https://svobodenpisatel.org/index.php/2012-12-31-12-12-03/51-nadezhda-radeva