СЪКРОВЕНО
Да тръгнеш, но да не прекрачваш прага си…
Отсам прозореца самичък да проправяш пътя си.
И той самият да те следва като твоя Ариадна,
която нишката за връщане назад не е изпрела.
И на кълбо не я навивала. Нито е помисляла
за връщане.
А и сам за съкровена твоя цел да не помисляш.
А само да вървиш. Но не и туй да е целта ти.
(Целта е край. Целта, постигната, погубва.)
А да вървиш ей тъй – като Река без брегове…
Макар да знаеш, че река такава няма.
А ако я има, то тя тече у теб и Ариадна
като душа и дух на съкровеното…
ОБЕТОВАНА ЗЕМЯ
Пристигаме опърпани и рошави
с крила от дълъг полет изнурени…
Проскубани. С гърди изнемощели.
С нозе съсухрени в неспирен Вятър.
С души от гневно Слънце обгорени.
С камъчета обли във стомасите –
излъскани от глад. Кристални.Мелнични.
От незапомнени години. И насам.
Без ум в ума. Без мъдрост във сърцето.
О, моя обетована Земя,
на Светлината – Дом,
на Любовта ми – Песен…
СЪРЦАТИЯТ
Време е в ефирните си дрехи да се видим…
И да поседнем в самота със себе си.
Преди да се прегърнем за сбогуваме.
А пътьом, ако трябва, и без дрехи да останем.
С души оголени и със сърца открити
като разтворена пред нас любима книга,
която я четем – дори когато
не я разгръщаме за прочит…
Време е…
Зорницата е в синия си връх.
Но трябва като нея да сме сигурни,
че няма от какво да се срамуваме…
А ако има, то нека да го поверим на Огъня.
Сърцатият… Навреме… За изгаряне…
Преди… преди да се сбогуваме…
В ЗАЛЕЗ
Хилядолетия като товарни влакове
с войните и с кавгите помежду ни...
С лъжите и с безумните ни спорове.
По дневни и среднощни гари.
Разпределителни.
Товарни.
Сточни.
В съня ни.
И наяве.
…
Кантонери и стрелочници не смогват…
Коловози тъй и не достигат.
Началник-гарата е смазан от будуване.
Умът му, двупосочен, е разстроен.
А палката му – огненочервена –
е като Слънце в залез…
О, МУЗО МОЯ...
А сега о, Музо моя, нека да възхвалим
бронзовия бик на Перилай и на Фаларис –
на властващия древногръцки автократор;
сторонник и патрон на всяка светска власт;
любителят на реквиемна музика и оди…
И на гръмки оратории за негова възхвала.
Да не забравяме и скулптора прославен – Перилай,
с любов изпълнил волята на своя Автократор –
да сътвори изкусно бик от бронз, красив, изящен,
в утробата на който после пръв да влезе
и тъй да се пече на бавен огън – из отдолу
наклаждан и подклаждан от сервилни твари…
И да мучи Бикът със неговия глас
приятно и щастливо за ухото на Фаларис…
…
О, Музо моя, не ли тъй и моят дрезгав глас,
неоритмен и груб като на гарван грачещ,
понякога от този Бик красив и див – Земята
с утроба огнена на сластна Власт и Сила –
от мен излиза като меден глас на славей…
КАТО ВЯТЪРА
Сега сме слети със самия Вятър.
Посоките отчаяно ни следват.
(Следват ни оттам, отдето идваме.)
И винаги… и винаги сме тук
затишие пред Буря…
…
А накъде самотни ще се втурнем,
не питаме… Узнаваме… Накрая…
Из "Самотен минувач", 2019 г.
07. 04. 2023 г.
https://svobodenpisatel.org/index.php/2012-12-31-12-12-03/8-vladimir-lukov
