Най-известният е Попокатепетл.

За по-кратко Ел Попо.

А тези, които са се заселили в подножието му, с обич го наричат Don Goyo. Точният превод от индианския диалект е Димящата планина. Защото постоянно изпуска дим. Пушек, както децата го извиват над къщичките в блокчетата си.

Попо е вторият по височина в страната. Поради неговите 5,452 метра челото му винаги е покрито със сняг и дебели глетчери – седемнайсет кубически милиона – пристягат изправените към небето стени на върха му.

Намира се на югоизток от столицата.

От моя прозорец до неговия кратер има въздушни петдесет километра. Защото е близо и защото двайсет и пет милиони души зависят от неговото поведение, Ел Попо е най-наблюдаваният и най-обгрижваният от всичките три хиляди на мексиканска земя, е-е, да кажем от четиринайсетте активни вулкана.

Гледката от града изкушава. Близостта подмамва.

Но не е нашата Витоша, да тръгнем по потник и по боси крака из прохладните пътеки и да се върнем вечерта в леглото си. Трябва сериозно проучване и сериозна физическа подготовка преди да предприеме човек изкачване. И подходяща екипировка трябва. И изключителна отговорност, защото такъв вулкан не се изкачва от тщеславие или „на шега”!

Изходен пункт е селището Амекамека.

Оттам нагоре тръгва път, едни двайсет и седем километра до Пасо де Тламакас.

До огромната уста на кратера вече е близко и трудно. Там горе вилнеят бури, връхлитат облаци, температурите са ниски, няма пътища, няма и хора!Казах огромна уста, защото диаметърът на овалната форма на кратера е от 660 до 840 метра, а дълбочината е зашеметяваща, от 250 до 450 метра. На това дъно през лятото на 1983 слязоха шестнайсет мексиканки, изразявайки протеста си срещу дискриминацията и останаха три седмици. Медиите загрижено следиха всеки техен ден.

На северната страна има малък придатък, вижда се като гърбица, наричат го Венторильо. Специалистите твърдят, че е остатък от стар пресъхнал комин на 50 милиона години, докато самият Попокатепетл е млад вулкан, само на 730000.

От първото му регистрирано изригване през 14 век Дон Гойо постоянно дава признаци, че е жив, че диша. Много пъти е изхвърлял пепел и скали навсякъде около себе си, затруднявал е полетите, предизвиквал е земетръси, плашил е хората. През двайсти век е бил сравнително спокоен. Но като е започнал да изригва в 2000-та година, в пета, единайста, дванайста, няколко пъти през тринайста, четиринайста, петнайста... За два дни през януари шестнайста се е разтърсвал четирсет и три пъти в едно денонощие и през април отново. През 2017 е тревожил мексиканците през юли, септември и октомври.

Книгата ми за Мексико обхваща експлозиите му до този период, защото бе отпечатана през октомври. Видно е, че в нашия век ще чуваме често за него. Позволявам си в извадката, която правя, да добавя, че на 6 юни 2018 пак показа гнева си. Изригването беше придружено от земетръс, който обхвана Южно Мексико от Веракрус на източния океан до Акапулко на западния. На 31 юли се повтори, после на 28 септември, и на 19 ноември, и на 15 декември. А ето че вчера, на 23 януари 2019 пак е изригнал. Изхвърлял е огнена пепел и парчета скали на три и половина километра над кратера, експлозията била придружена от земетръс, който разлюлявал стените му цели шейсет и една минути. Обявена била опасност между ниска и средна степен, военните екипи имали готовност да евакуират дванайсет хиляди души, в случай че се повиши опасността. Още не се знае, ще се стигне ли дотам. С пепел вече са покрити Сантяго Салицинтла, Уесхоцинго, Сан Николас де лос Ранчос, Сан Мартин Калпан, Сан Андрес Тесмелукан, Тлаланкатека, Салмимилунго и Чолула от щатите Морелос, Естадо де Мехико и Пуебла. В „зоната на високия риск”, което означава до 60 км в диаметър около вулкана има 22 селища от тези щати и 18 от щата Тласкала.

Бях силно заинтригувана, когато прочетох, че през 1919 Попокатепетл произвел „фалшиво” изригване. Изяснявах си какво означава това, когато попаднах на истинската история. Бих я нарекла мерило за човешката глупост и за грубо неуважение към природата. И тъй, казали на шефа на компания, която извлича сяра от парчетата скала, изхвърлени при изригване, че производството можело да се увеличи многократно, ако взривят северните склонове на вулкана. Около изгасналото гърло заложили двайсет и осем снаряда Дори забравили работниците, които по същото време събирали бучки жълта скала в стария кратер. Динамитът гръмнал. Силна тръпка разтърсила тялото на Дон Гойо, стените на кратера се разлюлели, отронили се едри късове от ръба му, отпушил се старият комин, раздвижила се атмосферата вътре, силна буря се завихрила отвън. И не спряла цяла неделя. Започнали невиждани изригвания на пара и прах от стените на кратерите. След месец върху комина на Попо се издигнала купчина вулканична сгурия, показал се огън, който се разгарял от вятъра. Без всякакъв ред бълвал пара и прах, пясък и камъни и гъста лава, която се превръщала в късове порозна материя, жълта, поради наличието на сяра и бяла, поради наличието на вулканично стъкло. Трябвало да минат две десетилетия, докато Димящата планина влезе в естествения си ритъм.

Нагледен пример как липсата на синхрон с природата задейства процеси на самоунищожение. Голям пример е това и голям урок! Той не се отнася само до някого, само до господин Аджибукой. Отнася се до всички ни. Всички много, много да внимаваме! Тя ни е едничка нашата Земя! Да не забравяме, че в нея са корените ни, в нея почиват дедите ни! Планетолозите нека продължават да ровят червените пясъци на Марс. И който иска, нека да отиде там! Но всички да внимаваме да не изгубим земния рай.

Истаксиуатл е другият вулкан. Другият до Попо. Те са свързани, защото са върхове на един и същи планински дял. Разделя ги само високопланинската падина, по която преди векове минал Ернан Кортес, идвайки да покори Мексико заради златото му. Знаете как се е развила историята – испанците дошли… и останали три века. От ония времена този преход се нарича Пътят на Кортес.

Иста е по на север и е по-близо до града. Но вдигна ли очи виждам ги един до друг, физическата разлика се изгубва. Дори да искам, не мога да гледам единия, без да виждам и другия.

Според височината му, 5,220 метра, Иста е третият вулкан в Мексико. За старите ацтеки той е бил важният. И най-красивият. Вярвали са, че е дом на бога Тлалок, Богът на дъжда, когото са омилостивявали като му принасяли в жертва дечица. На празника на Бога отдавали почит и към вулкана. В превод името означава Бялата жена, но поради очертанията, които се виждали от Теночтитлан – очертания на легнала жена, – започнали да го наричат Muher dormida, Спящата жена.

От векове, та чак до Конкистата са погребвали в полите на Спящата жена девойките, които загивали от неизказана или от несподелена обич, както тя умря от любов и от мъка.

В пантеона на ацтеките планините също са богове. И получават като данък от хората цветя и песни. Защото от техните недра тръгват живителни води, които оплодяват полетата.

Действащите вулкани не престават да горят, не престават и земетресенията. Днеска тук, утре там, вчера на друго място.

По-нататък в книгата ще разказвам легендите за Попо и Иста, с които майките и днес приспиват децата си.

В тази страна легенди има за всичко!

Те не са само минало.

А са неделима част от идентичността на мексиканците.

От тяхната душевност.

От книгата на Здравка Димитрова

Мехико Махико прегръщам те горещо