След първия учебен ден прозаично за учителите.
Въпреки сравнително бая :) натрупаните ми историко-педагогически знания, не зная някой преди мен да е уточнявал това, което сам уточних за същността на училището в поредица статии за образованието, публикувани между 2007 и 2010 г. в сайтовете Книги нюз и svobodenpisatel.org.
Статии, които включих после книгата си "Народът, учителят, писателят" (2015).
В тях всъщност уточних това, че
училището е преди всичко духовната връзка между учителя и ученика,
а не училищната сграда и не всички други неща, включващи се пряко или косвено в обсега на образователната система.
Дешифрирал съм в книгата си и в какви точно духовни форми се проявява тази жива духовна връзка.
Дешифрирал съм и как протича тя във вътрешните си качествени определености.
Показал съм и как се повишава качеството на самото образование в нея предимно чрез прилагане от учителя както на методико-педагогическия инструментариум,
така и на инструментариума от методи, подходи и средства на изследване, присъщи за науката и/или за дисциплината, която той преподава.
Показах в книгата си на тази база и това, че да прилагаш едновременно две групи методи, подходи и средства (нещо, което не е характерно за никоя друга професия) – педагогическите и тези, присъщите за съответната учебна дисциплина – си е баш къртовска работа.
Работа, в която се налага – образно казано – да ореш земята с два плуга
при изключително голям разход на психофизиологическа енергия.
Но учителят – и това съм показал в книгата си – е принуден да действа и с трети плуг –
който вече е чисто негова дарба и изконно негово призвание –
да управлява сам духовната връзка между себе си и учениците си.
Да управлява всъщност самото живо училище отвътре.
Отвън – директори, инспектори, министерство, институции, а също писатели, журналисти, социолози, родители и др. – могат само да благоприятстват (или не) условията (атмосферата) за нормалното протичане на тази жива вътрешна връзка.
А могат и да ги разстройват – с нескопосани опити да се намесват, да дават акъл на учителя именно отвън и отвън с външни средства (със съдържания на учебници и учебни помагала, на инструкции и на указания) да се намесват като офицери в живото училище (защото отвътре, Бога ми, те няма как да сторят това – никой и нищо не може да опосредства духовната връзка между учителя и ученика).
Тогава какво?
Остава едно – да разбираме из отвътре този факт и да се съобразяваме с него.
Най-вече да се съобразяват с него тези, които си мислят, че са призвани с инструкции и с указания да се занимават отвън с образование.
Да разбираме всъщност, че отвътре самото живо училище е само и единствено творчески процес,
дух
в едновременна,
в цялостна проява на Учител и Ученик.
Ето защо – като взех пред вид в книгата си всичко това,
но главно тези три плуга,
с които учителят е призван и е принуден по необходимост да работи – уточних и това, че държавата и обществото ни трябва приоритетно да инвестират в неговото професионално усъвършенстване и израстване.
Да сторят именно това – ако искаме не само да имаме високо образовано общество с проспериращи личности в него, но и да имаме световно-историческо бъдеще като народ и държава.
Тъкмо на тази база – на базата на трите плуга – посочих още и това, че дължим справедливо заплащане на къртовския труд на учителя, което е възможно да стане не с трите и половина-четирите процента, които сега държавата ни отделя от брутния ни вътрешен продукт (БВП) за издръжка на образованието, а на около 6,5 процента от него – дял, който е утвърден като целесъобразен в почти всички останали европейски държави.
Със справедливото заплащане на учителския труд със сигурност ще се избегне и феминизацията на учителската професия – нещо, което по природа е противопоказано както за качеството на образователния,
така и за качеството на възпитателния процес.
Сега ми се налага – пак върху основата на факта, че на учителят му се налага да работи с три плуга при голям разход на психофизиологична енергия – да уточня и това, че той не би следвало да има работа в училището след навършване на шестдесет, че даже и на 57 годишна възраст.
Защо?
Защото носителят на съдържанието на духовната връзка между учителя и ученика е от чисто енергийно естество.
Той е лъчева енергия: просветваща, осветляваща и просветляваща светлина.
Просвета!
Нейният генератор у човека е психофизиологически.
У учителя – с тази разлика, че трябва да привежда в действие три плуга.
И няма как да не се разбира сега, че същият този генератор на чиста светлинна енергия относително по-интензивно се амортизира във времето и че относително по-вече средства трябва да се отделят за неговата поддръжка.
Достойно заплащане на труда на учителите! Към момента следва да е поне три-четири хиляди лева.
И въпреки това – така, или иначе, с повече или с по-малко средства за поддръжка – към 57-мата годишна възраст същият този психофизиологически генератор на светлинна енергия у учителя започва да издава признаци на излизане от строя.
А тези признаци, при които учителят излиза фактически от състоянието си на Учител – дори и най-нищожните, – веднага се забелязват от учениците, които на своя ред също излизат от състоянието си на Ученици.
Така духовната просветна връзка между учителя и ученика – престава да бъде истинско училище; превръща се в мимикриращо училище.
„Ама на тази възраст учителят със своя педагогически опит, знания и т.н...“
В университетите опитът и знанията на преподавателите помагат, защото зрелостта на обучаваните помага,
но не и в средните училища, където избликът на енергийния потенциал на подрастващите е контролируем само със съответна организационно-мобилизираща енергия –
и то с чисто осветляваща и просветляваща душите на учениците учителска енергия.
Зная това от опит.
Ето защо смятам, че към шестдесетгодишната си възраст учителят няма работа в училище, но и не бива да бъде изхвърлен от него като безпризорно псе – солидна пенсия (е, не миньорска или депутатска) трябва да осигурява старините и разклатеното му здраве, включително от училищният прах, който е бил принуден да диша години наред заедно с масовите простудни и други зарази...
Пиша това, но и не си въобразявам дори, че това може да стане в сегашната ни мила и „благодатна“ само за пладнешки айдуци и апаши държава...
И тъй – след първия учебен ден прозаично... и тъжно за теб, Учителю!
16 септември 2016 г.
http://svobodenpisatel.org/…/2012-12-31-12…/8-vladimir-lukov