Народът ни открай време си е запазил правото на “особено мнение” за държавата. Не се чувства с нея едно цяло и това си е. Дали е остатък от многовековното робство, когато инстинктивно се е разграничавал от чуждата администрация, яхнала гърба му с непосилни данъци, или е заради придобития му сеирджилък, произтичащ от постоянното му и многопосочно недоволство? Че сме взискателни, това е добре в известно отношение, защото взискателният човек би трябвало трудно да бъде подведен. Но у нас и това не е като по света. На първо време във всичко се съмняваме, всичко подлагаме на анализ, разнищваме го и оттук, и оттам. На грил въртим, печем и препичаме политически програми, лидери и техните обещания. И все пак правим своя избор не по разум, а според емоциите и симпатиите си. Защото дълбоко в същността си сме идеалисти и искаме да останем верни на изначалните си привързаности.

Но как пък не се намери едно нещо, което да подкрепим и с разум, и със сърце! Вечно ни е криво, от нищо не сме доволни в съвременността. Чак като минат десетилетия или по-скоро – столетия, тогава трепва национална гордост в душите ни. Така сме устроени, че само от разстояние виждаме постиженията на България, едва тогава оценяваме човешките дела. Щом хората преминат отвъд, изведнъж проглеждаме колко са били достойни и запяваме “осанна”, а приживе сме ги огорчавали с “разпни го”. Понеже никой не е пророк в собствената си страна, повече сме склонни да критикуваме околните, да подценяваме и подиграваме публичните личности, да оплюваме позициите и действията на партиите и политиците. Вечни недоволници сме ние, българите. Чешем си езиците, даваме акъл наляво и надясно, надуваме самочувствието си, че от всичко разбираме и всичко можем.

Така и с предстоящите парламентарни избори през лятото на 2009 година. Може и този път да стане, както в последните години: мнозина се стаяват, правят се на ощипани моми и не гласуват. По тази инерция на инатлък и сега може никоя партия или коалиция да не получи мнозинство в парламента. Едно на ръка е, че не виждаме достойни сили за еднопартийно управление на страната и на нашите съдби. Затова парламентарните сили отново са изправени пред трудни решения. Отговорността им е огромна. Пазарлъците не всякога успяват, щом преди да се извоюва превес на общите гласове в парламента, трябва да се търси мнозинство на изборите. Пък и какво ли ще е това мнозинство, което от един глас може да бъде съборено! Ще успее ли новият опит да бъде стабилизирана страната или ще се задълбочи зейналата пропаст, пред която сме се изправили стъписани? Политиците играят своя театър на сцената и зад кулисите, а ние се надигаме от полутъмната зала да съзрем скритите им действия, да дочуем кой кому суфлира и дърпа конците, какво си обещават взаимно и могат ли да се откажат от лични и партийни амбиции заради интересите на страната. А всъщност осъзнаваме ли, че и те носят характерните за българина качества? Тогава крушата откъде ли ще вземе заряд да падне по-далече от дънера? Самите ние не сме склонни към компромиси, крайни сме в мненията си, а от политиците искаме да се отърсят от нашите недостатъци, да проявят толерантност и да си стиснат ръцете в името на България!

Наслушахме се на ултиматуми от повечето лидери: правителство с този или онзи начело – не! Никога не! Подкрепа за тази или онази партия – не! Никога не! А довчера електоратът на повечето десни партии беше един и същ. Както и някои от тях бяха едно цяло, преди да се разцепят, разроят и започнат да се обвиняват взаимно за грешките, довели до загуба на предишните избори. Те трябва да разберат, че българинът гласува с приповдигнат дух, възлагайки  всичките си очаквания на определена политическа сила. И тя идва на власт благодарение на големите му надежди. Но само за четири години тази политическа сила така му отмилява, че на следващите избори българинът гласува не “за”, а “против”. Против празните си очаквания, против измамените си надежди. А най-много гласува “против”, когато изобщо не гласува. И така вземе, че се насади от трън, та на глог. Хакне се от едната крайност на другата.

И все пак народът ни има основание да иска от политиците си повече от това, на което сам е способен. Защото и те са доказали, че могат да дадат повече. Че отговорността за съдбата на България в определени моменти ги мобилизира и ги води към общи стъпки, които светът отчита като успешни. Нима не беше успешно сътрудничеството между президента Първанов и правителството на НДСВ, въпреки че президентът бе избран от средите на друга партия? Значи е въпрос на  политическа воля и не е невъзможно. Съществуват и обратните примери – криза в отношенията между президент и правителство по време на президентството на Жельо Желев, Петър Стоянов и правителствата на СДС начело с Филип Димитров и Иван Костов, макар че принадлежаха на една и съща политическа сила. Примери като първия наблюдаваме в самия парламент. При работа в рамките на една комисия депутатите от различни партии се сближават като личности, обединени от общите цели. Народът оценява положително това, че като политически противници те могат да спорят от трибуната на Народното събрание, но умеят и да си стиснат ръцете, когато създават закони. Затова в името на Родината политическите партии трябва да намалят разстоянието помежду си, да се впрегнат в общата талига и да потеглят категорично в една посока – нагоре, извън кризата. Ако се оставят на враждите и непреклонността, знае се докъде ще ни завлекат – до дерето. От орела, рака и щуката се иска разум, а не инат.

Народът казва, че утрото е по-мъдро от вечерта. Изправени пред новите избори, политиците трябва да извлекат поука от досегашните си ежби. Само че времето за размисъл все повече се скъсява. Утрото наближава. Няма закога да се умува. Ръцете трябва да се протегнат, преди да сме стигнали пропастта. А впрегнат ли се разумните политически сили, могат да изтеглят страната ни от канавката, където е заседнала, за да не станем за смях пред целия свят.

Само чувството за отговорност може да накара политиците да надскочат инатлъка, да не се запъват като магаре на мост и да пристъпят сговорчиво напред. И най-вече да не се размотават и губят време в излишно умуване и роене, което им осигурява лидерство само на един файтон поддръжници, а да проявят решителност и цивилизованост, за да преодолеят различията и вкупом да тръгнат напред.