Русенският поет и литературен критик Атанас Ганчев ми напомни за тях. Напомни ми всъщност за тяхната поява на първия български (по време на социализма) граждански протест в Русе, който се състоя на 28 септември 1987 г.

 

***

В него паметен за мен ден трябваше да вляза в кабинета на секретаря „по идеологията“ с подготвени документи за освобождаването ми от работа като „Завеждащ сектор „Наука и образование“ на русенския Окръжен комитет на БКП.

Сварих секретаря, който трябваше да подпише документите ми, да гледа съсредоточено през остъклената северозападна страна на кабинета си към площада. Присъединих се към гледката му.

Отвън пристъпваше плахо към сградата на Комитета (наподобяваща заседнал кораб, „пътуващ“ на североизток, към тогавашния СССР) „тълпа“ от около 200-300 души.

Над главите на „тълпата“ се четяха лозунги: „Мирна демонстрация за въздух", „Хлор - не!", „Искаме здраво поколение", „Чист въздух за нашите деца", „Русе, обречен град ли е?" „Дайте ни поне въздух"...

Встрани от „тълпата“ се виждаха преминаващи в полукръг граждани с погледи, отправени към нея (и неотклонявани от нея) по време на вървежа им през площада. Някои от същите граждани заобикаляха озеленените алеи и парковите дървета и с несигурни стъпки в непрекъснат кръг ту се приближаваха, ту се отдалечаваха от „тълпата“...

Какво ще кажеш за тази тълпа? – попита ме секретарят.

Не я виждам като тълпа – отговорих, – виждам майки и граждани, загрижени за живота на децата си – както и ние за нашите...

***

Щукна ми и друго в него момент, додадено вътрешно в отговор на въпроса на секретаря. Друго, което като че ли не аз, а някой друг, из от дълбините ми изрече в мен. Изрече го в мен с много нежен и трепетен глас: „Така ще живеем в условията на демокрацията – с митинги и с граждански протести.“...

 

Впрочем, признавам тук този мой вътрешен факт по-скоро пред мен самия, защото той едва ли ще може да се приеме като напълно достоверен факт от когото и да е било друг. Например, от теб, читателю, чиито, иначе, външно и вътрешно основание за възможното ти неверие в него ще е напълно в реда на нещата.

Признавам обаче пред себе си и това, че в същия него момент, задуших в себе си говора на моя нежен и невинен вътрешен глас – гласът, който по-късно осъзнах като глас на Слънчевия човек в мен.

Всъщност, не можех тогава като външен, като Социален човек именно външно да допусна, че същият този малък и плах граждански протест в Русе е бил необходим вътрешен предвестник на грандиозния срив на цяла една световна политическа система – каквато беше тоталитарната социалистическа система.

А не можех да допусна това, защото виждах в него момент, че същият този граждански протест за чист въздух Русе, беше отначало докрай режисиран до най-малката подробност – ако не с благословията и участието на висшите тогава партийни и държавни органи, то непременно с благословията и несъмненото участие на русенската партийна и държавна върхушка.

Прозираха в същия протест две партийни цели.

Първата е, да се използва протестът като аргумент за натиск върху румънския диктатор Николае Чаушеску за затваряне или за обезопасяване на завода за хлор и хлоропроизводни в Гюргево, който в ония години периодично тровеше със задушлив хлорен газ въздуха на Русе.

А втората – да се се предпостави самият протест като неоспорим аргумент в полза на русенската партийна и държавна върхушка за промяна на тогавашното (1987 г.) Решение на Политбюро на ЦК на БКП – Русе да бъде (с тежестта на проблема на гражданското недоволство и гражданския натиск за чист въздух) областен център на новосъдадената тогава административна област, а не – както бе решено вече от Партията и Правителството – Разград да е областен център с тежестта на „проблема“, свързан преименуваните през 1984-5 г. турци.

***

След размяната на споменатите по-горе реплики между мен и секретаря с погледи, отправени към протеста, той подписа документите за освобождаването ми от работа. Трябваше обаче върху подписа да се положи и печат от неговия технически секретар, чиито кабинет беше в помещение, намиращо се между кабинета на секретаря по идеологията и този на организационния секретар на Комитета.

Там сварих суматоха.

Кръжеше тя около Иван Андреев – човекът, който изпълняваше тогава длъжността „Организационен секретар“ – длъжност, която по ранг и по тежест бе втора, след тази на Първия секретар на ОК на БКП. Непознати за мен лица напористо влизаха и излизаха от помещението. Тези, които влизаха носеха със себе си черно-бели снимки с размер на машинописен лист и ги предаваха на Организационния секретар, а той заедно с други две лица и с двамата технически секретари – неговият и този на секретаря по идеологията – разглеждаха и дискутираха снимките като уточняваха помежду си кой кой е на тях.

Страничен поглед хвърлях върху снимките и аз.

Виждах в тях, че главите на някои от хората измежду сниманата от различни фотографски точки „тълпа“ бяха кръгово очертани с червени и с ярко жълти флумастери. И тези хора – жени и мъже с флумастерните ореоли около лицата им – ми заприличаха тогава на светици и светци.

***

Излязох навън с мисълта, че не всичко в човешките ни дела се поддава на тотален партиен и държавен контрол.

Протестът наистина изглеждаше режисиран от органите на Партийната Държавна сигурност до най-малките подробности, включително и тези, отнасящи се до очертаването на „ореолите“ – без обаче да подозират същите тези „партийни и държавни органи“, че точно тези ореоли, на светиците и светците, светещи измежду тълпата, им се изплъзват...

Както, всъщност, същите тези светици и светци, са се изплъзвали открай време от затворите и присъдите на всичко, което в човешкия дух е бивало закостеняло и ретроградно...

***

Наистина русенският поет и литературен критик Атанас Ганчев ми напомни за появата на русенските светици и светци. Това стана чрез есето му „Пак е октомври“, публикувано тук, в сайта на Съюза на свободните писатели. (http://svobodenpisatel.org/…/460-atanas-ganchev-pak-e-oktom…) В него той цитира и едно мое стихотворение, „Русе – 1987“. То е написано по него наше (социалистическо) време и е публикувано по-късно (по „идеологически“ причини), през 1992 г., в първата ми стихосбирка „Човекът с протези“. И то именно е мое вътрешно доказателство за това, че съм виждал тогава (а не сега) някои от участниците в първия български (по време на социализма) граждански протест като светици и светци – все със същия поглед, с който съм виждал и през задушливата хлорна (и политическа) мъгла в Русе как нашите кашлящи деца се взираха във фантастичните си образи. Ето това стихотворение:

 

РУСЕ - 1987

Внезапно градско свечеряване

и светлини като сигнали бедствени...

 

Отдръпват се в тъмата сгради.

По плочника пробягват кестени.

 

И сенки на тълпи и вихри

с попарени листа се гонят.

 

Витрините намятат празни,

фалшиви ореоли.

 

Тревожни минувачи косо

кръстосват просълзени погледи.

И кашлящи деца се взират

във фантастичните си образи...

 

 Малки достоверни разкази, 2014 г.

 http://svobodenpisatel.org/index.php/2012-12-31-12-12-03/8-vladimir-lukov