„Качеството е вътрешната определеност на предмета, явлението, процеса.” От това определение на Хегел („Науката логика”) следват две неща: Първо, че то е самата същност на предмета, явлението, процеса. И, второ, че то може да се оценява само вътрешно от специалисти и експерти, от тези, които са успели да издигнат в съзнанието си същността и характера на съответния предмет, явление, процес.

И още по-специално – от тези, в чиито интелект същността на предмета, явлението или процеса е станала структура, станала е същност, подход и метод на самия субект!

„Методът – подчертава Хегел – е издигнатата в съзнанието същност на предмета.”!

От тук се налага и извода, че тези, които познават издълбоко същността (вътрешната определеност) на предмета, явлението, процеса, могат – и да я владеят чрез метода, и да я управляват чрез него, и да я оценяват чрез него!

Стига да владеят самия метод!

„Едно е да искаш, друго е да можеш, трето и четвърто е да го направиш!” – това написа Н. Хайтов и многократно го напомняше приживе.

Защо?

Защото в направата прозира майсторлъка (владеенето на метода), а в него знанието и умението (издигнатата в съзнанието същност на предмета) да се прилага успешно съответен метод, подход или средство(външен термин на метода)!

И защото:

„Плугът е по достоен за почит, отколкото са непосредствено достойни насладите, които се получават чрез него и които представляват цели.”! (Хегел)

С други думи – едно е да си консуматор на хляб, съвършено друго е да си производител на хляб.

Достоен за повече почит и уважение е орачът, производителят, а не консуматорът!

Впрочем, доколкото качеството може да се оценява и външно, то тази възможност опира именно доконсумативните моменти на предмета, явлението, процеса – предназначение, приложимост, лимити на ползване, натоварване, скорост, посока, вкус.

Опира и до външните определености на предмета, явлението, процеса – количество, форма, (дизайн), целесъобразност, устойчивост и други подобни.

Тези именно неща се оценяват външно от потребителя, от консуматора!

Обаче трябва да почертая и това, че по-специално качеството като вътрешна определеност на всичко, което се обективира според природата си (природното), може да се оценява относително по-надеждно – и вътрешно (от експерти), и външно (от потребители).

Може по същите начини да се оценява надеждно и труда на човека, който се обективира в предмета, явлението и/или процеса като вградена мисъл и дейност в природното.

Тоест, по качеството на произведения продукт можем да съдим надеждно и за качеството на вложения в него духовен и физически труд.

Например можем да съдим за качеството на обективирания духовен и физически труд в един автомобил, в една сграда, градина, комуникация и ред други обективно реализирани човешки творения.

Трудно обаче, много трудно се подават на оценка вътрешните определености на духовните явления и процеси.

Първо, защото те са или пряко свързани със същността на човека (обществените процеси), или протичат в същността на самия човек (психичните процеси). А по-висша същност в природата от тази на човека няма. Впрочем, „природната” вътрешна опеределеност на човека е душа (психика), а духовната вътрешна определеност е индивидуално проявяващ се човешки разум-творец, т.е. дух.

И, второ, защото тяло и душа у човека, а също разум и творчество у човека се оказват в парадоксална взаимна иманентност. В тази иманентност те формират една несъизмерима с нищо друго човешка цялостност, една личностна Вселена, която еднакво допуска да се обуславя както от необходимостта, тоест – от разума, така и от свободата, тоест – от творчеството.

А това ще рече, че у същността на човека е скрита и една изначална, една предвечна и тъмна свобода (Н. Бердяев) и че върху основата на тази тъмна, непознаваема и тайнствена свобода той може да реши както да не се подчинява на законите на необходимостта, тоест – на разума, така и да се откаже от светлата свобода, тоест – от възможността да твори!

Впрочем, тъмната свобода у човека има своя противотежест у човека, а това е фактът, че той е свободен във всичко, освен в едно – да не е!

Той е свободен да върши всичко в собствената си парадоксална цялостност, включително да сложи край на живота си, но не може да не е!

Щом се е родил вече, той предусеща, че не може да не е!

Той е, и толкова! (Сартр)

И този (съзнаван или не) факт му подсказва, че е по-добре за него да се осланя на законите на разума, тоест – на необходимостта, а също и на възможността да твори, тоест – на светлата свобода, отколкото да се осланя на тъмната свобода, тоест – на своеволието си.

Обаче фактът си е факт – човекът изначално и тайнствено е свободен като дух, като уникално проявяващ се разум-творец. Никой не знае как другия е свободен! (Н. Бердяев) Ето защо той не може да бъде познат по друг начин, освен по делата му!

В делата си човек обективира себе си, характера си – силата (или слабостта) на своя разум и творчески потенциал.

Това е известно.

И въпреки това,

той си остава дух, изначално свободен и уникално проявяващ се разум-творец. Това се доказва от факта, че той може да преодолява себе си в собствените си дела, да се извисява над тях и да се оказва по такъв начин отново свободен да твори свое по-висше равнище на цялостност!

Така той се оказва и парадоксално непознаваем от другите,

дори от тези, които му водят надлежно досие.

От тук следват две неща.

Първо, че по делата на един човек не можем да съдим за характера и делата на друг, ако и въпреки че двама (или повече души) може да се намират в корелативна взаимовръзка.

И второ, което е по-важно, че човекът не е обект, а е дух, който надраства себе си и който именно заради това в никой случай не бива да се оценява окончателно и третира от самия човек като обект и/или да се използва като средство.

Впрочем, всички опити на човека да третира човека като обект и/или да го използва като средство за завършвали в края на краищата с исторически (духовен и материален) банкрут. Това важи както за отделни личности, така и за цели народи!

Втората световна война е показателна в това отношение.

Класовите битки – също.

Рухването на комунизма – също.

Криминалните престъпления – също.

Не е трудно да се прозре, че същият банкрут очаква и всички ония хора у нас, които използваха и все още използват народа ни като средство за забогатяване и политически произвол.

А генералният извод от всичко изложено до тук е, че вътрешните определености (качеството) на духовните явления и процеси много, много трудно се поддават на вътрешна, а още по-трудно и на външна оценка!

Няма съмнение, че

ОБРАЗОВАНИЕТО Е ДУХОВЕН ПРОЦЕС!

Следователно неговото качество, неговата вътрешна определеност по своята същност много трудно ще се поддава на вътрешна оценка и управление, да не говорим за външна!

Още по-трудно можем по неговия „продукт”, по придобитите знания и умения на учениците, по техния интелект и дела да съдим за работата на учителите, за качеството на тяхното дело и по такъв начин за тях самите като професионалисти и личности.

Писах вече на друго място, че това е така, защото:

- първо, трудът на учителя не се обективира (ученикът не е материал в ръцете на учителя!), а се усвоява субективно от учениците според техните заложби и дарби;

- второ, у учениците от една и съща възрастова група има различен индивидуален темп на интелектуално и духовно съзряване (имат различна интелектуална и духовна възраст!);

- трето, у учениците има различна по сила мотивация за учебен труд, дължаща се както на усета им за дълг към себе си, близки и общество, така и на усета им за свобода – тъмна и светла!

Впрочем, еднакво несъстоятелно е качеството на образованието да се свежда както до качеството на работата на учителите, така и до качеството на техния „продукт” – интелекта, знанията и уменията на учениците.

Всъщност, установихме вече, че не можем да съдим еднозначно по делата на един за делата и интелекта (интегралното качество) на друг. Това е така, защото връзката между учителя и ученика не е еднозначна причинно-следствена връзка, а е субективно усложнявана и от двете страни корелативна връзка.

Юда и св. Петър са били ученици на Исус. По делата на кого от двамата да съдим за Исус!? , след като и самият св. Петър се оказва не до там значим, колкото е значим Исус – най-великият обръщач на Времето!

От Исус тръгва новото летоброене с новия тип християнска култура, а не от св. Петър.

Исус е първопреобразителят на човечеството, а после и неговите верни ученици.

Сократ е бил осъден на смърт от трима свои ученици – властници на Атина, за това, че „не зачитал официалните богове”, тоест, тях самите като властници, и че „развращавал младежта”, тоест, създавал им опасни конкуренти.

Но, вижте, по делата и качествата на кои Сократови ученици да съдим за делата и качествата на Учителя им Сократ!?

По делата на тези, които са го осъдили на смърт, или по делата на тези, които са поели от него щафетата на Аполоновия тип мислене – Платон, Аристотел, Александър Велики... – рационалното мислене, което е в основата на всички технологични постижения на съвременната цивилизация!

Още по-несъстоятелно е „виждането”, че училище, родители и общество формират „три кръга“ на образователно и възпитателно въздействие върху ученика и че тези „три кръга“ имат за „обща територия” мястото, което заема ученикът в училището, семейството и обществото.

Да, ама не, казва в такива случаи журналистът Бочаров.

Горното „виждане” е или на слепец, който води слепци, или е на демагог, който си въобразява, че може да владее и да гаси, „туй, що не гасне!”!(Вазов)

Образованието, повтарям, е духовен процес!

То е огън, който не се гаси!

Негова вътрешна определеност е духовната връзка между учителя и ученика!

Тя е училището!

Тя е качеството на образованието токова, каквото е!

Учебниците и учебните помагала, училищната сграда и всичко друго в нея,

а също държавата, обществото и родителите

са само условия и партньори (добри или лоши) за усилване (или за отслабване) на този огън, който не се гаси,

но който може да тлее, а и да угасне от само себе си, ако тези, които са призвани да го поддържат – учителите – загубят вяра в призванието си – било поради усложнените механизми на днешната цивилизация, било поради грубата намеса на държава, общество и родители в тяхната работа, било поради упражняваните над тях властнически нагони на политически, журналистически, социологически, педагогически и други „родителски“ чучела и влъхви на мамонта.

За наше щастие като Народ и личности ПОБЕДОНОСНАТА УЧИТЕЛСКА СТАЧКА, която избухна в навечерието на празника на Народните будители – 2007 год., показва, че нашите учители са самосъзнателни за три, неразривно свързани с вътрешната определеност на българското образование, неща:

- за силата на собственото си призвание и за неоскъдняваща си вяра в него!;

- за опасностите – вътрешни и външни, – които грозят и опустошават духовната връзка между тях и учениците им;

- за дълга и отговорностите си пред ученици, родители, Народ и Държава!

Впрочем, няма съмнение, че в нашия век на усложнени граждански стереотипи на поведение, на усложнени производствени и информационни технологии, на свободно движение и смесване на култури и ценности – няма съмнение, че ореола и призванието на учителя са подложени на подривна дейност и са кажи-речи сринати.

ДНЕШНИЯТ БЪЛГАРСКИ УЧИТЕЛ Е ПРИНУДЕН ДА РАБОТИ В СЯНКАТА НА ОРЕОЛА СИ!

Днешният учител не може като Възрожденския да слиза достолепно от своя Олимп при ученици си, за да ги поведе после нагоре, а понякога, ако се налага, и да ги натирва като пастир с гегата си!

Днешният учител е принуден от новите стереотипи на социално поведение да ликвидира всякаква дистанция между себе си и учениците си. Днес той е длъжен да се слива духовно с тях и ако потрябва да стане един от тях в училище, в дискотеките, в кръчмите дори, и да започва урока си от тях, чрез техните възможности и манталитет; и да израства из от тях действително, макар и като на игра, но без имитация (особено в средния и горния курс на обучение), за да израстват и те с него!

И днешните учители в по-голямата си част вършат това. Пряко силите си вършат това, защото това тяхно необходимо, наложено от днешните реалности професионално поведение не само, че снема ореола им на учители, но и остава без материална и морална подкрепа от родители, общество и държава.

Нещо повече – следването на същия този нов и необходим! стереотип на учителски професионализъм дава мними „основания” на невежи „политици”, „журналисти”, „педагози”, „психолози”, родители и на „академици” дори да отричат самия Учител!

Да му внушават от своите иначе авторитетни камбанарии, че Той не е наследник на Възрожденския и че нямал нищо общо с Него, понеже днешните наши учители са в повечето случаи хора-неудачници, които не ставали за нищо друго, освен за работа в училище.

Точно това беше внушено на обществото ни преди години от две първенюшки (журналистически и социологически) чучела в едно от иначе най-авторитетните телевизионни предавания на Националната телевизия – „Панорама“ - авторитетно като присъствие в ефира, външно, но не и вътрешно като място на откриване и рупор за огласяване на Истината!

И днес се внушава същото не само от Националната, но и от редица други телевизии!

Всъщност, това е не само истинска подривна дейност срещу авторитета на самия Учител, но и истинска подривна дейност, насочена срещу устоите на самия Български дух и Държава!

А най-опасната „академична” глупост, която се чу в хода на ПОБЕДОНОСНАТА УЧИТЕЛСКА СТАЧКА (изречена от многоуважавания ак. Антон Дончев) е, че учениците знаели и можели повече от учителите си, понеже „като тракнели един път по своя компютър“ придобивали „десет пъти“ повече знания от тях.

„Никой не е застрахован от това да изрича глупости, особено аз – казва Монтен – който ги изтърсвам ей тъй, естествено и направо; лошо е обаче, когато ги обмисляш!“ Ето защо моля читателя да вземе пред вид, че ще разобличавам тук и по-нататък не цялостния човек, създател на непреходни ценности и носител на титлата „академик”, а „академичната” му глупост и/или (нарочна) заблуда. Впрочем, да добавя и това – едно е цялостният човек като дух, друго са делата му, които не са нито само добри, нито само лоши (Конфуций). И още: „Скъп ми е Платон, но Истината ми е по-скъпа!” – казва Аристотел и с това показва колко още по-скъп му е Платон, тъй като Истината е спасителна за всички ни, до един, включително и за академика по литература!

***

Да, учениците в по-голямата си част имат много по-голяма компютърна грамотност от своите учители, особено от тези, които са към края на кариерата си.

Естествено е да е така – те са си на гребена на своята вълна, на своето Време!

Ала всеки добросъвестен, непредубеден, просветлен и добродетелен ум вижда, че „тяхната компютърна грамотност” не ги прави грамотни и образовани. Тя не ги прави и духом просветлени, а с това и добродетелни, за да знаят какво да искат от компютъра и какво да търсят чрез него!

Напротив, „тяхната компютърна грамотност” ги хвърля в „грамотна“ заблуда като усилва първичните им нормални и поради това голи човешки представи, че са наясно със всичко в себе си и около себе си, досущ като „академици”, и че могат да черпят като самите академици от Източника на знание с лекота, без Изпитание, без изкачване по горнилото на Любовта и Вярата, без преодоляване на Съмнението и Страданието, без приемане и осмисляне ръководната роля на Учителя!

Само че Животът, който е нашият истински Учител, и Съдбата – нашата зорка Спътница – не са чак толкова прости колкото са прости човешките ни представи, дадени ни от самите тях, че да ни въоръжават със средства против себе си (Монтен).

Истинското творческо познание и свързаната с него система от качества за придобиване на знания и умения – образоваността – се дава единствено на добродетелните ученици и то след Изпитание на добродетелите им чрез полагане на добросъвестен учебен труд и чрез подлагане на учебно изпитване.

Всъщност, творческото познание се отдава най-вече на тези, които в хода на своя добросъвестен труд са преживели не само успехи, но и несполуки, а понякога и крушение.

От Изпитанието в труда, от изпита, от изпитването в училище и в Живота най-много се научава, защото най-много се изстрадват успехите и неуспехите.

Истинският познавач на Истината е крушенец. – казва Ортега-и-Гасет.

Не питай старило, питай патило. – казва народът ни.

А на недобродетелните, на егоистичните настроените ученици (и хора, изобщо) се отдава, все-пак не без труд, да постигнат ерудиция – висока ерудиция понякога, но лишена от творческа просветленост и от истинско съзидателно начало.

Всъщност, истинското творческо познание е страховито оръжие, за да се дава в ръцете на хора – ерудити (фарисеи и книжници), които лесно могат да се превърнат в злодеи.

Впрочем, ученикът като всяко човешко същество (с или без компютърна грамотност) има в себе си, заложена от самия Живот, от нашия истински Учител, първична и поради това обща представа за всичко. Той например има в себе си първична представа за време и за пространство,

но ако му се наложи като истинско Изпитание да изрази в знания и умения действителните съдържания на тези две категории –

живите съдържания на времето и на пространството, –

то неговата „голяма компютърна грамотност” ще покаже веднага, че той не е грамотен за това.

А и самата „компютърна грамотност” няма да му помогне в това изпитание, ако сам не може да организира и да сведе възможностите на компютъра до помощно средство за откриване например на пространствено-времевата организация на някоя същност! Учителят обаче по астрономия (или по география, или по история и т.н) може да стори това и без използването на компютъра като помощно средство.

Всъщност, тъкмо училищната практика показва, че на ученика с „голяма компютърна грамотност” трудно, много трудно му се отдава например да ориентира географската карта по истинския хоризонт, а с нея и себе си да ориентира в действителното географско пространство, а и да изчисли азимута си.

Ами ако самият Живот му наложи като истинско Изпитание да търси географските си координати без всякакви помощни средства и да установява по необходимост спасителната си посока сред владенията на ужасния Бог Пан!?

Тогава,

кой ще се окаже по-значим за него – компютърът

или учителят му по география!?

Ами ако се наложи същото Изпитание на академика по литература, който със своята невежа „компютърна грамотност на ученика” поставя самия ученик над Учителя, ами ако на него му се наложи от Живота,

от нашият истински Учител!,

да търси географските си координати по небесно светило,

би ли бил в състояние да стори това!?

И ако се окаже, че не може да стори това, би ли имал време във владенията на Пан да укорява Учителя си за това, че не е внимавал в часовете по география и астрономия!?

Разбира се, като академик и най вече като човек с много опит той може и да може да открие без помощни средства координатите си сред „дивата” природа, но със сигурност ще се затрудни, защото изпитанието е тъкмо за това Изпитание!

Обаче, от друга страна е наистина много по-лесно тъкмо от академичната си литературна камбанария да морализаторстваш и да налагаш технологичен фашизъм (Ерих Фром) над нашего брата учителя и да подриваш по такъв начин святата духовна връзка между Него и учениците му!

Впрочем, да се чуди човек! – не знае ли академикът по литература, че никой не е по-горен от Учителя си, защото един е нашият Учител!? (Виж Ев. от Йоан.)

Не е ли чувствал и виждал той някога като ученик Божията Светлина в очите на собствените си учители – Светлината, която всъщност е самата духовна връзка между земния учител и земния ученик, самото живо Училище, самата Просвета!?

Не се ли е замислял нашият академик по литература! защо „науката е Слънце, което във душите грей”! (Ст. Михайловски)

И дали компютрите имат души, за да грее Слънцето в тях – соларният образ на Бога!?

Не му ли се е случвало да види и небесния Лекар в очите на земния и да получи по такъв начин като пациент ненакърнимата Вяра от самия Бог, че ще го бъде, че ще оздравее и че ще живее!?

Това, разбира се, може и да не му се е случвало.

Малко са хората, които са пребивавали на прага на смъртта.

Добре, че по волята Божия са относително малко и тези, които са пребивавали в болниците повече от десетина години, иначе всички, включително и академиците по литература, щяхме да разбираме от медицина и щяхме да раздаваме медицински акъл наляво и надясно и да се месим на воля в работата на лекарите!

Ала какво да се прави!? – в училището пребиваваме най-дълго, та за това ни се струва, че разбираме от Училище!

И затова – оо, с каква охота! – се надпреварват първенютата български да дават акъл на учителите си как да учителстват и как да се реформира отвън образованието и как и колко да им се плаща за къртовския им труд!

Обаче (всяко зло за добро!), това е и базата, от която тръгна ПОБЕДОНОСНАТА УЧИТЕЛСКА СТАЧКА в навечерието на празника на Народните будители – 2007 год.

Тя показа на преден план това, че българският учител е наясно със себе си и че ще воюва за установяването и налагането на тази своя яснота в съзнанието на Народа си:

• яснота за това, че именно той, който и да е той и колкото и нищожен да е той, е законният наследник на българския възрожденски Учител, а не някой друг - най-вече не онзи, който е извън училището и който се опитва да дава акъл на учителите си „отгоре“;

• яснота за това, че именно той е призван да е главно действащо лице в святата духовна връзка между Учителя и ученика;

• яснота, за това, че именно той следва да изисква необходимото от Държавата, родителите и обществото за укрепването и обогатяването на тази духов връзка между Учителя и ученика, а не те от него!;

• и най-после яснота за това, че той самия ще воюва срещу всякакъв вид технологичен фашизъм (Ерих Фром) – било социално-политически, било финансово-икономически, било културно-естетически, било научно-технически, образователен, компютърен и всякакъв друг.

 

2007 г., гр. Правец

(Статията е публикувана в сайта Книги нюз.)