Из „Участта българин“

                                                       В памет на баща ми Янаки Симеонов

  1. Участта да бъдеш българин е постоянно да не можеш да бъдеш българин.

Защото:

Най-много от всичко българинът обича да се мрази. Със страстта, с която го прави, това изглежда оправдано.

Българите се делят на улегнали и неулегнали, сиреч луди.

Ако потрябва, улегналите могат и да не бъдат българи.

В България улегналите са огромно мнозинство.

Неулегналите са нищожна част и откровено са смятани за луди.

Да се прави на идиот, това е професията на улегналия българин.

Диагнозата принадлежи на най българина между българите: – „аз веч нямам мило, драго,/ а вий… вий сте идиоти.“

Идиотите в България живеят малко по-леко от българите. Това е причината за масовата професионализация на състоянието.

Някой улегнали така са усвоили „сложното българско умение – да се правиш прост“, че не можеш да откриеш под него истинската им природа.

Те се смятат за преуспелите.

  1. Участта да бъдеш българин е да показваш, че не искаш да бъдеш българин.

Поради това най-зле в България са ония, които искат да бъдат българи.

Най-трудно живее в България онзи, който обича българското. Той е неспасяемият луд.

Най-много луди в България е имало през Априлското въстание.

Именно те възкресиха държавата.

След възобновяването на българската държава улегналите са направили всичко възможно, за да я изтъргуват било срещу евтина нафта, било срещу безусловно членство в някой съюз.

Доскоро не бяха успели.

И в двата случая претекстът за изтъргуването на държавата е „подобряването на материалното благосъстояние на народа“ (при социализма), „…на населението“ (при демократичния неокапитализъм).

И в двата случая материалното състояние на нуждаещите се не се подобри.

В замяна на това и в двата случая бяха изразходвани огромни морални запаси, които вече с нищо. не могат да бъдат възстановени.

Но броят на улегналите се увеличи необратимо.

Всяко изразходване на морални запаси увеличава необратимо броя на улегналите българи.

Увеличеният брой на улегналите вещае скорошното и окончателно изчезване на лудите в България.

Когато всички луди изчезнат в едно общество, то постига пълната си прагматизация.

Тогава се вижда, че на предела на разумността няма нищо друго освен хаос.

Хаосът е възмездието за разумността, която не е съхранила своите луди.

Така изчезват империи, държави, култури и езици.

В частността си те и без това не значат много за улегналия човек.

  1. Участта българин е никога да не живееш в собственото си време.

България е постоянната страна на бъдещето време.

През турско българите живеят заради бъдещото Българско.

При капитализма – заради бъдещия социализъм.

При социализма – заради сияйното бъдеще в комунизма.

Сега – заради бъдещото щастие с Европейския съюз.

Единствената разлика се състои в това, че във всички •епохи всички водачи са призовавали към работа, за да се постигне щастливото бъдеще, а сега – към толерантност.

Напълно естествено – когато мнозинството са безработни, какво по-важно от толерантността.

  1. Участта българин е всеки 40-50 години да започваш отново.

Но винаги има прекалено стари, които живеят със спомени и пречат на новото.

След 1944 г. това бе гнилата буржоазия.

Сега пък тези, които тогава я брояха за гнила.

Истински“новото в България настъпва, когато последните спомнящи си измрат.

Тогава пък настъпва новият преход.

Многото преходи непрестанно накъсват българското време.

По тая причина българинът има история само в учебниците.

Вън от тях той е съвършен продукт на своя отрязък.

В социалистическия период е убеден интернационалист.

В демократическия – европеец, макар и вън от Европа.

Постоянната истина е, че за пореден път се мъчи да оцелее.

  1. Участта да бъдеш българин е участта да бъдеш чужденец в собствената си страна.

Постоянно ти внушават – от кръчмата до телевизията -колко лошо е да се живее в тая страна, в която и без това е достатъчно непоносимо. ♦

Накрая започваш да се питащ кой ли ще бъде тоя, дето ще иска да живее в нея, след като нас няма да ни има.

Всеки отговор не може да бъде изречен.

Въпреки демократичността на цензурата.

Единственият начин да живееш като българин в България е да не гледаш българска телевизия, да. не слушаш българско радио и да не четеш български вестници.

Всяко завъртане на копчето на друг канал ще те пренесе в сръбски свят, в гръцки свят, в руски, във френски…

Българските медии са първо прогресивни, после космополитни и поради неизбежност – и български.

България като чужбина – това усещане у мнозинството българи вече е отложено и в самия език. От него особено в последните десетилетия изчезнаха някои притежателни местоимения.

Например „наш “в съчетание с народ или „нашата “в съчетание с родина.

(Доказателство – българският печат, където заглавие с тия съчетания не се е появявало през цялата демократична ера в безкрайната й преходност.

Всички обобщения, всички заглавия във вестници и телевизия говорят за „българина“ и „българите„,но никога за „нас “и „нашите „.)

Когато всичко става „мое“, мнозинството се оказва „ничие“, а в пропастта, която ги дели, изчезват всички думи, които означават общопритежателни.

Със смъртта в езика на „наш, наша, нашето“ умира цял един морал.

Но дали съществуването на самата моралност не е обречено от абсолютизирането вчера на „наш, наша, нашето“, днес на „мой, моя, моето“?

В България само лудите съблюдават норми и правила. Поради това днес те са единствените, които използват езика в цялата му пълнота.

Но те, както се каза, в „тьзи страна“ са на изчезване.

  1. Участтта българин е живот между два мита, двата основни български мита – Освободителя и Бай Ганьо.

Първият е създаден през Възраждането. Това е митът за Освободителя.

Вторият е създаден след Възраждането. Това е митът за Бай Ганьо.

Освободителят е добрият чужд. Големият приятел. Брат.

Бай Ганьо е лошият свой. Вътрешният враг. Родилното петно.

Създадени последователно, те съществуват съвместно, но не мирно; несъвместявайки се, непонасяйки се, изтласквайки се, но невъзможни един без друг.

Вторият измести първия, постоянно е актуален, постоянно събира всичко отрицателно, което се отлива от душата на българина, постоянно е главната ни пречка да попаднем във въжделената Европа.

В началото на XXI век, когато и ютиите в България говорят за „нашия път към Европа“, всеки политик и политиче, де що седне и де що стане, твърди, че за да ни приемат ТАМ, първо трябвало да се променим. . Да се променим, това значи да станем като ТЯХ (нашите образци – любовния ни образ, белите хора, успелите) и да надборим Бай Ганя в себе си.

Защото Бай Ганьо е това, което ни отделя от нашата мечта, нашето спасение и новия ни светъл идеал.

Всички българи вярват, че Бай Ганьо е синтезът на българските недостатъци.

Този жизнен, пълен с енергия, непримирим и некомплексиран грубиян се оказа най-нужната стратегическа мишена на българското черногледство, психомазохизъм и комплексираност.

И на българския прогресизъм.

Върху него (разбира се, съвсем не цвете за мирисане, но поне верен на себе си, преливащ от самочувствие и здраве) се оттича цялата самоомраза и убийствена мрачност на българина без самочувствие, без енергия и без воля да се бори със съдбата си, отстоявайки себе си.

Казват, че митовете на народите били огледалата на техните души.

В нашите никой не иска да се види, като да са криви огледала.

Срещу Бай Ганьо се забориха от самото му именуване в края на XIX век цивилизаторите на нацията, културни и политически, от П. П. Славейков до Д. Благоев – Дядото.

Срещу мита за Освободителя – бившите хъшове като Ст. Стамболов – Стойко Мъглата и Д. Петков – Свирчото.

Едните и другите взаимно се ненавиждаха до смърт.

Хъшовете си я получиха, било от нож, било от куршум, винаги изотзад.

Цивилизаторите умирха в леглата си.

Цивилизована и непрекъснато цивилизоваща се, нацията повече от век се сражава с Бай Ганьо в себе си; намрази се, разкъса се, опошля.

Там, където Бай Ганьо бе ходил да продава гюл и мурафети, тя отиде да проси и раболепства, бидейки трета по интелигентност в света, първа по бедност в Европа и последна по достойнство.

Докато трая тази епична борба, се случи комичното: Бай Ганьо и нацията се разминаха.

Можете ли да си представите Бай Ганьо да не вдига сопата, когато му отнемат неговото?

Нацията не протестира, особено в последните 50-60 години. Каквото и да й отнемат, както и да я третират, тя епически трае.

Докато уподобявахме с Бай Ганьо сънародниците си (изключвайки по правило себе си), оказахме се народ от изключения, очакващ изключването си от списъка на народите.

Защото и списъкът не издържа толкова много самоомраза, какво остава за Бай Ганьо, който безусловно се обича, дори прекалено.

Излиза, че един век сме се борили с призрак, който отдавна си е вдигнал дисагите и отдалеч ни гледа с присмех.

Или може би с хохот, доколкото си е простак и сеирджия. Защото какво е общото между него и нас?

Между обичащия себе си и мразещите себе си. Между оправящия се сам и вечно чакащите да бъдат оправени.

Между грубияна, който не се срамува от рода и родното си място, и мижитурките, които се свиват, когато им напомнят българското и балканското?

Единствено общото е, че някога сме имали нещо общо.

Но – вече не!

Изобщо – не!

Отдавна – не!

С цялата си другост, ръбатост, злонравност и себеуважение какво общо има той с нашата днешна участ на самоокайващи се мижитурки:

  • които чакат някой да им разреши да дишат;

които гледат в захлас и жаждат спасението си от ония, които той е видял, че искат пари дори за, едно „добър ден“;

  • които толкова искат да се харесат на спасителите си, че накрая започва да им се гади от самите себе си?

Не тези на бай ви Ганя!

Дори ако му се пишат внуци.

Време е да провидим, че той отдавна ни гледа сеира от своя XIX век.

Докато една плеяда (имя тяхно легион)

възпитатели,

политикатори,

писатели,

общественопознаватели

и всякакви други

-ели,

-ори,

-атели

продължават да ни убеждават, че той е главният ни проблем.

Защото Европа иначе… понеже… тъй като… нали…

На такива Бай Ганьо им бил националният тип! Хайде де!

Сульо и Пульо тръгнали да се разграничават от Бай Ганьо.

А дали Бай Ганьо е рачил да се единява с тях?

Сульопулевщината е анонимното самоомерзение, което се мисли като достолепна самокритичност.

Сульопулевщината е в епична схватка с байганьовското.

Но не защото Бай Ганьо е грубиян и егоист.

Защото Бай Ганьо е различен

Сульо и Пульо са еднакви.

И освен това – Бай Ганьо, макар и често непоносим, е личност.

Сульо и Пульо са безличност.

Постоянният аноним.

И освен това.

Бай Ганьо, колкото и нагаждач, пази интереса си тук и сега.

Сульо и Пульо първо пазят интереса на човечеството, и чак зад него незабележимичко, скромничко, закътаничко, сместват своя личничък.

Сульо и Пульо днес не са националисти, не са фашисти, не са комунисти.

Но бяха!

Те са винаги това, което трябва да бъдат във времето си.

Не за себе си!

Заради интереса на човечеството.

Мъченици!

И освен това.

На Бай Ганьо и през ум не му минава да бъде прогресивен.

Сульо и Пульо са винаги прогресивни.

Мъченици, мъчениченца, мъниченца!

И освен това.

но млъкни, сърце!

И на такива Бай Ганьо да им е националният образ?

Ще им се на мутрите му с мутри, интелектуални и неинтелектуални,

на политическите хермафродити,

на тревопасните доени!

Искат да се отграничат от отрицателния си.образ!

Понеже те чисти като агънца, агънцата им с агънца, ама той нали –

това родилно петно,

тая воняща простотия,

Ориент,

нецивилизован простак…

Мигар са ни малко цивилизованите простаци!

Такъв или онакъв, но кой ще каже, че Бай Ганьо не е личност,

а какво може да търси една личност в безличностно време?

А тези – Същите!!!

Образът на безличието и безгръбначието,

на безпардонността и безочието,

на безскрупулно стта и безсрамието,

на засрамените от българското

(като че българското е приплакало да се въплъти в мутрите им!),

ТЕЗИ СЪЩИТЕ – БЕС-ове

колко са те ощетени от Бай Ганя,

колко са нещастни!

Не! Хиляди пъти – не!

Простосърдечният, макар и простичък;

откровеният – каквото му на сърцето, това му на устата, грубиян;

хамелеонът, но не и против собствения си интерес,

и все пак българинът Бай Ганьо

да бил националният образ на Сульо и Пульо:

  • на анонимността,

  • на душевния хермафродит,

  • на интелектуалната мутра, която не признава ни баща, ни майка

(да не говорим род и народ),

  • на лицемера, който плаче от собственото си лицемерие…

За такива Бай-Ганьовият лик в черква може да бъде пос­тавен!

Чунким те различават черква от борса!

Горките!

Не случиха на национален герой.

Още по не случиха на народ!

Жертви, жертвички, саможертвеничета!

Тези – Същите!!! Сульо и Пульо!

Новият ни,

истинският ни,

още неизографисанйят ни

национален лик.

  1. Участта българин е националния му образ да създават Сульо и Пульо, всички до един -ори, -ели, -али, поминирани като борци срещу байганьовщината, помину-ващи като тревопасни или приватизаторы, подвизава-щи се като мислители, биещи глави над проблема защо сме такива.

Другият ни национален мит – по-стар и от първия, неговият баща, представящ се като неговата жертва – е митът за Освободителя.

Тук не става въпрос за Русия, нито за руския император, нито за руския народ.

Тук става дума за онова вътре в нас, което продължава да чака и търси от 250 години своя Освободител.

Онова вътре в нас, зародено в кърджалийските времена,

което е живо и след Освобождението.

Което ще живее и след поробването.

Което ще ни погребе!

Митът за Освободителя е отговор на желанието ако може .да не бъда това, което съм, но друг да направи онова, което искам да бъда.

Той също си има баща – нашата закъсняло ст.

И майчица. Чакането!

Освободителя не иска ни хляб; ни вода; той се чака.

Най-масовата българска участ в последните 250 години е чакането.

Чакаме или Освободителя, или Идеала си.

Което е едно и също.

100 и повече години Дядо Иван.

66 години националното обединение.

45 години победата на световния комунизъм.

13-те последни години (и неизвестно колко още) се чака

баба Европа.

Твърди се, че старицата нямала нищо общо с Михаля.

Де да знаем!

Около един милион и половина се оказаха много нетърпеливи:

  • една част в тичане към Вечния дом на Изток;

  • а друга – по-голямата – към земния рай на Запад.

Основното действие в мита за Освободителя е бездействието.

Бездействието се замества с вяра.

Вярва се, че някой ще направи това, което ти трябва да свършиш.

Вярата е хипноза – сладка и неизкоренима; Освободителя се чака.

До, безпаметство.

Безпаметството е освобождение.

Не това, на което се надяваш – но освобождение!

От самия теб, от твоята безпомощност, от твоята изоставеност.

Това знаят всички поробители.

Най-важният принцип на всяко робство е да накара поробените да не знаят нищо и да не чувстват нищо извън себе си.

Робството е унищожаване на заедността; затова паметта е ужасът на поробителя.

Кога един народ започва да чака Освободителя?

Не когато след жестоки и неравни борби мишците му останат без сила.

Не когато поробителят му стане толкова лукав, че започне да му се представя за благодетел.

А когато престане да усеща заедността. Когато измисля мъдростта „всяка коза за свой крак“, докато другата остава без крака.

Стига другата да не бъда аз!

И:

когато му внушат, че е калпав

е хондрокефалос;

че е боклук.

Когато го научат да се срамува от себе си.

Този народ ще се бори с Бай Ганьо во веки веков.

Ще се бори със себе си!

Да прилича някому – да не бъде себе си!

Срамуването от своето е видимият симптом на неизле

чимата болест на имунната система на колективното

спин на народността.

Единственото познато в историята лечение на тази бо-

лест е екстатичното проглеждане на един или няколко индивида, които прежалват собствения си живот, за да събудят за живот останалите.

Те биват мразени во веки веков от онези от своите, които нямат уши за глас, по-висок от гласа на търбуха си.

Апогеят на обреклите се (не само в българския случай) е Левски.

Ако спечеля, печеля за цял народ, ако загубя, губя само мене си.“

Да загубиш себе си, без да ангажираш никого – това е

единствената пролука към съвестта на имунно увредените.

Единици от тях се събуждат.

Останалите остават да чакат Освободителя.

Освободителя е морално удобство;

  • не иска себежертви.

  • Иска само благодарност.

Благодарността и неблагодарността разсичат колективното тяло, както и робството не може да го разсече.

Разсечено веднъж, то зачаква новия си Освободител.

Рано или късно той пристига.

Така се идва до новото разсичане.

При едно от следващите народът изчезва.

Освободителя само се чака, но се чака различно.

В миналото сме го чакали да ни освободи от чуждия.

Сега го чакаме да ни освободи от своите.

Да искаме да се освободим от себе си!

Нито една чужда армия и нито една историческа катастрофа не успяха да постигнат такава победа над българското,

каквато постигнаха за десетилетия:

майцепродавци, изживяващи се като авангард на човечеството,

дупедавци, изживяващи се като улегнали политици,

и пръцльовци, изживяващи се като модернйзатори на българския дух.

* * *

Да сме стигнали дотам?

Не може да бъде…

В началото на XXI-ия век нашият народ не е оня жизнен народ, който навлезе в двайсетия.

Уморен и обезверен не толкова от войни и катастрофи, колкото от вътрешни раздори

и вътрешно „монолитно единство“, морални предателства и безкрайни подражателства,

той навлиза в новото хилядолетие с поразена имунна система.

Александър Балабанов:

Ако един циганин, като се, погледне в огледалото че­тиридесет пъти на ден, не се хареса четиридесет и един, той не е никакъв циганин.“

В началото на XXI-ия век циганите в България са най-неегоистичните, най-жизнените и най-верните й чада.

Изобщо не се тровят, че Обединеното кралство, Нидерландското кралство или Съединените щати не ги искат.

Вначалото на третото хилядолетие не е нужно да се гледаме в огледалото, за да видим един остарял, отчаян, настръхнал, обезверен, намразил себе си народ, останал без светини и светлина, защото нищо негово свято и светло не е останало неосквернено.

И колко злъч, колко яд, колко тъпа ирония върху него от хора, които той е отгледал:

борци срещу байганьовщината,

страдалци,

мъченици на прогреса

в едно напуснато и от Бога, и от Дявола пространство.

Тези – същите!

* * *

След автора на „Бай Ганьо“ стотици духовни плебеи се самопроизведоха в национални сатирици, защото били жигосвали байганьовщината.

И никой не забеляза, че в „Бай Ганьо“ на духовния аристократ Алеко Константинов блести една сълза, която липсва в сатирите на борците против байганьовщината.

Точно тази сълза е малката и единствената разлика между духовния аристократ и плебея, както и между таланта и посредствеността.

Не може да бъде!

Да сме стигнали дотам!…

* * *

  1. Участта българин през двайсетия век е участ на оня от приказката, който, понеже искал повече злато, успял да превърне и това, което имал, в купчина камъни.

Най-добрите си качества от Възраждането

ние превърнахме в най-отвратителни недостатъци.



През XIX век бяхме един от най-трудолюбивите, ученолюбивите

и най-плодовити народи на Балканите.

През ХХ-ия и, както изглежда, през XXI ще бъдем най-пътуващият (към отвъдното),

най-омерзеният и най-бездетният народ на Земята.

Ето как:

Нашето трудолюбие се обърна в непрекъснато наднича-не в съседния

и по-далечните дворове – защо ония там живеят по-добре?

Нашето ученолюбие започна да се мотивира от принципа:

Учи, татовото, да не бухаш като мен“ – вчера.

И „Учи, маминото(английски) да не си ожалиш живота в България“ – днес.

Те учат.

Дори стените на оградите показват колко са го научили.

Нашата плодовитост днес ни прави най-бездетният народ в света.

Намаляваме с 44 700 годишно.

Вече сме по-малко от 7 милиона и с тоя темп ни остават по-малко години,

отколкото е един средно продължителен човешки живот.

Демографският срив е голяма грижа на българското правителство.

И на всички големи фондации.

Всяка година организират богати симпозиуми на тема

Етническата толерантност като цивилизационна норма“.

Много са предвидливи! Браво на тях!

Браво и на нас!

Толкова трудолюбиви! – Толкова прихватливи!

И така бездетни!

Работим и живеем алтруистично според цивилизационните норми.

Работим и живеем алтруистично за всички народи.

В съгласие с изводите от богатите симпозиуми!

Всъщност от егоизъм.

Всъщност от хиперегоизъм.

Всъщност от. самоомерзение.

Ето как.

Някога се отличавахме с пестеливост.

Сега спастряме.

Спастрянето е абсолютният практицизъм, ръководен от правила като „По-добре малко, отколкото нищо“, „Малко, ама мое“, „Лошо, ама мое“.

И докато спастря малкото,оказа се, пропускаме голямото.

Спастрянето е индивидуално действие. Или по-точно бездействие

Българинът винаги бездейства индивидуално.

И се оказва „минат“ колективно.

Именно заради спастрянето българинът не протестира.

Той мълчи и чака или сумти и чака.

Като му отнемат малкото, той спастря още по-малкото.

Като му отнемах още по-малкото, пастри маята на малкото.

Маята на малкото никога не свършва у българина.

Заедно с маята на киселото мляко това е единственият продукт, който не се среща никъде другаде по света,

Браво на нас!

Хвалят ни заради нашата самокритичност.

Истина е.

9Участта българин е участ на оня, който не вярва, че българин може да направи нещо свястно.

Но е убеден, че лично той може.

Това наричат българска самокритичност.

Всъщност става дума за пълна липса на самокритичност.

Българската самокритичност е най-трайният и най-безусловният български комплекс.

Истинското му име е комплекс за малоценност.

Малоценността е балкански (и даже не само балкански) комплекс.

Въпреки античността на гърците, въпреки анадоллука на турците, въпреки римоимперството на румънците и въпреки пиемонтлъка на сърбите.

Или напротив – точно заради тях.

Зад всички претексти на всички народи лежи един мит.

Зад българската малоценност лежи истинската убеденост, че другите са прави, като ни карат да се срамуваме от себе си. ,

Затова ни е лесно да се мразим.

Закъснялостта е единият от източниците на българската . малоценност.

Вторият е убедеността, че тя е непреодолима.

Чуждият поглед върху българските работи е българският начин да харесаме (не-харесаме) собственото си дело.

Всячески ни поощряват за нашата самокритичност.

Цивилизационните ни учители – въжделеният образ на нашето бъдеще.

И онези!

Тези – същите!

Някога сме били много свободолюбиви.

Всяка година Дунава е минавала най-малко по една чета.

За да погине в бой за свобода.

Днес стана ясно, че това са били най-големите будали.

Защото тежко на народ, който има нужда от герои.

Всъщност и тогава са ги мислели будали.

Жалко, че цялата ни история е правена от будали.

Без тях нямаше да загубим нищо.

Освен че нямаше да имаме нужда от история!

И днес българинът не може да живее без свобода.

Затова си я пази.

Като му отнемат малкото, започва да пази по-малкото. Като му отнемат по-малкото, започва да пази още по-малкото.

Много сме свободолюбиви. ‘

Ако се убедим, че преходът у нас никога няма да свърши, всички ще преминем Дунава.

За да потеглим за Америка.

Някога страдахме от липса на национално достойнство.

Един беше писал: „Болгарино, поради что се срамиш да ся наречеш…“

В последните петнайсет години го цитира само Клинтън.

При посещението си в София на 21 ноември 1999 г.

-първото посещение на американски президент в София -забележително посещение!

Помислиха, че има предвид онова, което, имат предвид цивилизованите хора, когато нарекат някого bugre.

Напоследък сексуалната грамотност в България нарасна значително.

Браво на нас!

А какъв народ бяхме!

Псувахме вулгарно на майка и се обиждахме до кръв, когато ни псуват.

А тиранинът върлува/ коли, беси, бие, псува.“

Вместо да се поласкаем!

По-рано по много показатели бяхме далеч от Европа.

Защото поначало

  1. участта българин е участта на вечния догонващ.

Толкова бяхме свикнали с тая роля, че ако настанеше съдният ден и се окажехме първи, щяхме да затичаме срещу всички.

За да виждаме гърбове.

Днес не е вече така.

Например по демографски признак, докато в Китай се борят как да редуцират прираста, ние сме постигнали такива показатели, каквито ни правят абсолютни шампиони.

Темпът ни на изчезване е 2,7% – най-високият в света.

Могат само да ни гледат гърбовете.

Докато има гърбове!

Ще ни дишат праха, та ако ще целият им милиард да си съдерат задниците.

И в икономическо отношение е нещо подобно.

Но да не се главозамайваме.

Имаме още поле за изява.

Поне до четиридесет-петдесет години.

Браво на нас!

Винаги по най-важните показатели на прогресивност сме били първи или сред най-първите.

Например в същинското време на национализма, когато се строяха националните държави, у нас сред интелигентните имаше повече социалисти (викаха им чучулиги), отколкото във Франция и Германия, взети заедно.

Днес имаме повече глобалисти, отколкото в Съединените щати.

Вярва се, че така и трябва да бъде.

Защото идеалът на прагматичния разум е глобалното.

Глобалната империя, глобалната култура, глобалните пари = на глобалното щастие на глобалния човек. Никога човечеството не е било толкова близо до рая.

Пак извадихме късмет!

Понеже в царството небесно, както е известно, по-лесно би влязла камила през иглени уши, нежели богат.

Ще влезем там преди Чичо Сам и преди Джон Бул, да не говорим за Мариана, която от време на време ги разсредоточава в саможертвената им отдаденост на всемирното щастие.

И ще „им късаме входните билети за небесното царство.

Както те на нас за Европейския съюз.

Полага ни се!

За водеща роля в световния прогрес.

След като бяхме витрина на социализъма, какво друго бихме могли да бъдем освен витрина на глобализъма.

Жалко само за глобализъма, ако изобщо трябва да се съжалява за него.

Но да не прекаляваме със съпоставките.

И особено на тези с Великите сили.

В психологически план имаме огромни предимства, дори недостатъчно използвани в сравнение със скромните ни съседи.

Никос Диму (грък) например твърди, че гърците живеят циклотомично – в постоянен възторг или спад.

Последствието било абсолютната невъзможност за самокритика и самопознание.

Къде, къде сме ние!

Българинът живее монотомично – той наблюдава себе си с равнодушието на чужд и мрачно оценява несправедливостите на съдбата като лично засегнат.

Последствие на това е абсолютната му самокритичност, както и нейната абсолютна безсмисленост.

Българската самокритичност се прилага винаги към- българите и българското – тя не се отнася до мен. Защото, макар и българин, аз не съм другият.

* * *

С тия нови придобивки в народопсихологията си безусловно превъзхождаме всички народи, близки и далеч­ни, и това превъзходство ясно личи в днешния ни хал.

Браво на нас!

Но не плачи сърце!

* * *

  1. Българската участ е да се живее от Освободител до Освободител. Ако няма такъв, започва гражданска война.

Не ни оставяй, Америко!!!

Когато Освободителя е прекалено далече, може да го повдигнем в ранг; провиждаме го като мистичен Спасител.

Не, разбира се, Исус Христос.

Сульо и Пульо имат работа с него само когато освещават* фирмите си.

На тях им стига, я – Симеон ІІ, я – Бойко Борисов.

Всъщност спасител може да бъде всеки, който е готов да ни купи,

т. е. да инвестира свое предприятие у нас.

Няма много желаещи за фигурата на Спасител в България.

Вярва се, че:

  • когато станем нормална страна;

  • когато станем член на НАТО;

  • когато станем член на Европейския съюз, тогава много Спасител-и ще се затичат към България.

Затова самият НАТО и самият Европейски съюз са за нас Спасители.

Нашият Спасител няма обаче да дойде от Изток.

Оттам вече е идвал.

Сега чакаме Спасителя си от Запад.

Разликата между Източния и Западния Спасител е, че Източният изпраща послания, а Западният – условия.

Условията на Западния Спасител са безусловни: Сопот, Казанлък, Козлодуй, а всичко друго – на пазара.

Много важно условие за приемането ни в Европа било промяната на конституцията, за да се продава земя на чужденци.

Енергичните агитатори за тая важна поправка имат железен аргумент: няма да я изнесат с куфарите си.

Ако не е идиотски, този аргумент явно е предназначен за идиоти…

Вуте: Оти да им я не продам? Одма че я продам, ама с тия пари да купим барем половин колко нея.

Нема да сакам у Ривиерата, ни у Лондон сити.

Сакам у комшията на Бело море, оти на Църно не мога.

И да се не плашат – я куфари нема и да носа!

В последна сметка всичко зависи от българския политик.

Идването на Спасителя в „тъзи страна“ е държавна политика.

Вуте да си гледа Вутевица.

  1. Участта българин е винаги да те водят такива, каквито не стават за водачи и на кучетата си.

По принцип лидери в България винаги стават само хора от улегналите българи.

Всички национални катастрофи през ХХ-ия век и всички глобални проекти за „подобряване материалното благосъстояние на трудещите се“, завършили с тотални провали, бяха дело на улегнали хора.

На неулегнали се дължи Съединението.

Като водачи на малък (в убедеността им – калпав) народ улегналите хора нё си дават труда да направят разлика между духовно недосегаемото и материално изгодното.

За тях всичко е изгодно, когато е досегаемо.

Смятат, че и народът не прави тази разлика.

Поради това и наужким могат да предложат държавата за зестра на всяка по-силна.

(Разбира се, убедени, че реално това не може да стане и ще спечелят лесни материални дивиденти срещу незначителни морални.)

Материални дивиденти от такова подлагане могат и да останат, но моралните пасиви могат да бъдат такива, че да обезсмислят самото съществуване на държавата, като накарат гражданите й да я намразят:

Заради Ивана намразил и свети Ивана.“

Кой някога е казал, че сигурността на една държава се крепи само на броя щикове, които я ограждат?

А още повече, когато и щиковете ги няма!

Улегнал човек като дългогодишен политик предложи на народа си да бъде патриотичен народ и да обича Съветския съюз.

Самообяви се за национален герой.

След поредица от такива национални героизми на гражданите им става все едно в каква държава живеят.

Моралното обезсмисляне на една институция, колкото и важна да ё тя, е най-сигурният начин тя да бъде премахната или блокирана.

Неудобството на този вид игнориране на институциите е, че в необозримо време се налага подменянето на обслужващия ги персонал, а при него неизбежно падат от стълбата всички, които са подпомогнали ставането му.

Още по-неприятното е, че всяко необозримо време затова се оказва обозримо.

Така бе разрушен нерушимият Съветски съюз.

Безкрайно по-малки усилия се изискват страната, възпявана като „земен рай“, да се провиди като „земен ад“.

Само малцина в „тъзи страна“ не знаят, че за мнозинството това отдавна е така.

Единственото им възмездие ще бъде, че когато го научат, няма да бъдат вече малцинството.

Понеже в ада няма деления на малцинство и мнозинство.

Два закона определят българската политика от средата на XX век насам.

Първият – че най-сигурно управлява този, който внуши, че тоягата се държи от чужда ръка.

(Първи закон на т. ж.)

И вторият

че политическият прагматизъм е абсолютна величина.

(Втори закон на Т. Ж.)

Суверенитета народа го разбира да има повече да папа.“

Бъдещето на България са туризмът и хранителната промишленост.“ (Ж. Ж.)

С просто око се вижда, че хоризонтът, който тия политически мислители приписват на българския народ, е техният собствен хоризонт на средностатистически хорица.

Но ефектът на тяхното мислене има лавинообразен резонанс върху самото съществуване на българския народ.

Най-отвратителното в българския живот е българската политика.

По-отвратително от нея е само това, че няма такава.

Винаги друг дърпа конците.

Този факт е огромно облекчение за българските политици.

Всеки един всякога знае, че от него нищо не зависи.

Поради това единствената им грижа е да докажат и на своите, и на чуждите, че ако им се даде тоягата… пардон, властта…, здраво ще я държат и винаги ще помнят кой я им е връчил.

(Първи закон на Т. Ж.)

Първото следствие на втория закон на Т. Ж. е, че по тая причина българските политици са безгрешни.

Като безгрешни те не могат да бъдат подсъдни.

Вследствие на това пък от петдесет и повече години насам нито един български политик:

  • не е влизал в затвора по политически причини;

  • не е свалял доброволно тежкия кръст на властта от раменете си;

  • не е поемал вината за провинения, от които е пострадал целият народ…

Когато в една епоха, в една държава, в едно общество няма нито един политик в затвора заради политическите му убеждения, със сигурност може да се твърди, че това общество, тази държава са управлявани от улегнали хора.

И че пред улегналите хора не е останала нито една идея, която те да не са облазили… пардон – обмислили от всичките й страни.

Пълното изхабяване на една идея в нищо не е по-пълно зримо, отколкото в пълното отсъствие на хора, които да й остават верни, когато тя е загубила.

Най-голямото престъпление, което един водач може да извърши, не е да поведе народа си в грешна посока.

Колкото и скъпо да струва това, всяка такава грешка може да бъде поправена.

Най-голямото престъпление на политическия водач е да обезсмисли морално съществуването на народа като народ.

Това престъпление е неколкократно извършвано в българската история.

Нито един досегашен български историк, в нито една досегашна българска история, не го посочва и не го разисква.

Търпението на нашия народ е толкова голямо, че вече изглежда като нетърпение да се отърве от самия себе си.

Но заедно с това от всички политикатори, които не носят лична отговорност за политиканските си безотговорности, както и от цялата тяхна кохорта коментатори, анализатори и други сульопулверизатори, които приписват нормалност на силно ненормалната ситуация.

  1. Благодарение най-вече на своите политически водачи в последния половин век, а отчасти и от предхождащия го четвърт век, българският народ се превърна в уникален народ.

Това е единственият народ, на който бе предложено от собствените му управници да разбира под патриотизъм любовта към чужда държава.

Това е единственият народ, на който при всяка смяна на политическата система му предлагат нова история.

Това е единственият народ, който целокупно може да пожелае да се пресели в Америка или да не пожелае, но да се пресели в отвъдното.

Най-после – това е единственият народ, на когото наскоро оповестиха, че било много жалко, дето имал нужда от герои.

И докато му оповестяха всичко това, кулисите на историята бързо започнаха да се затварят зад този толкова уникален народ.

А пропо, историята!

Само историята, единствено историята май е истинското обяснение на българската неповторимост.

Защото тя е поискала да направи от нас всичко, без да повтори нищо.

Изпитала ни е във всички възможни модели.

Ето как:

Първо българско царство – мултиетническа общност с мултиезически култове.

Византийско владичество – монорелигиозен модел в мултиетническа държава.

Второ българско царство – моноетническа държава в монорелигиозен модел, разяждана от мултирелигиозни ереси.

Турско владичество – мултирелигиозен модел в мултиетническа държава.

Трето българско царство – монорелигиозен модел в моноетническа държава, разяждана от интернационалистични ереси.

Комунистическа ера на републиката – атеистичен модел в.класова държава.

Демократична ера на републиката – псевдорелигиозен модел в псевдосъществуваща държава.

А ние бленуваме за българска традиция!

  1. Участта да бъдеш българин е участ на онзи, който се е разминал с Господа си, поради което твърди, че няма Господ

Може би затова минаваме за най-атеистичният народ в света.

Нашият атеизъм е вяра, че можем да повикаме Господа си, когато ни потрябва. Иначе нямаме Господ.

* * *

След всичко това,

за всичко това,

поради всичко това

един ден, изглежда не много далечен,

България ще изчезне.

Но не по закона на своята история, която е нейната уникалност.

По закона, че ако те водят слепци, единственият ти път е към сляпото царство.

По закона, че всеки егоизъм се самоизяжда.

По закона, че е нечовешко да не раждаш деца, защото нямало да живеят като американчета.

По закона, че дори природата не търпи вакуум, камо ли гладното за земя човечество.

Най-сетне – една земя, която е виждана като райска от предците и от всички други, които са я виждали

- дори земята не би трябвало да издържи да бъде третирана като ад:

  • от себелюбци, които виждат единствено през коре­мите си;

  • от европолюбци, които в Розовата долина надуш-ват единствено мириса на собствените си задници;

  • от американци, които умират от мъка, че не са се родили в America.

Жалко за България!

Жалко за неравноделните тактове!

Жалко за всичко, което беше уникално!

* * *·

Браво на нас.

След 13-вековни усилия успяхме да се унищожим.

Малко народи за толкова много време са успявали да постигнат такъв убедителен резултат.

Браво на нашите управници.

Докрай останаха оптимисти.

Мислят, че ще ги оставят да управляват и когато нас няма да ни има.

Браво на Сульо и Пульо!

Те направиха всичко възможно, за да преминем вкупом в анонимността.

О, неразумни и юроде!

Но как Сульо и Пульо да разбират тоя език!

Онези – същите!

Дето искат и май че са националният ни лик!

Затова за тях едно любовно признание:

Всички вие!

Обласкайте сексуално собствените си мозъци, ако не са слезли в собствените ви задници!

Казано на собствения ви език с много несвойствената ви деликатност.

Все пак, ако отново не сте разбрали нищо от гореказаното, няма как да не разберете долуказаното:

Fuck! Fuck! Fuck!

За ония, които нямат нищо общо с току-що казаното.

Ония, които искат един ден нещата наистина да се оправят.

Ония, които искат да останат и да живеят тук.

За всички тях..

Още няколко думи.

Ние загиваме като народ!!!

Сирени с прекрасни гласове ще кажат, че не е вярно.

НАТО ще ни спаси, а ако не Нато – ЕС.

Богато ще им бъде платено за мерзката им лъжа.

Но ние ще платим прескъпо.

Ще платим със себе си.

Защото нашите деца няма да бъдат наши деца.

Техните деца ще бъдат внуци на вятъра.

Самотници в живота си като нас в часа на смъртта ни.

И за какво?

Щели да живеят нормално.

На осемдесетия етаж в Манхатън.

Браво!

Стара жена от Предбалкана:

Нас тати тъй ни е учил: да свързваш двата края, ама богатство да ти бъде здравето.

Здрав ли си – богат си.

Болен ли си – с жълтици да се заровиш, ексик са ти.

Богати не сме станали, но и бедни не сме били.

Хвала на Бога!“

Изглежда постижимо.

Само малко да си отместим очите от Златното теленце, което непрекъснато ни сочат като най-висока мечта. С думите на онази жена: „Нас тати…“

Нашето заболяване сигурно има и друго лечение освен бягството.

Връщането!

Хайде стига сме живели с илюзиите, комплексите, стереотипите и митовете си, които отдавна не са ония, които почитаме или от които се боим.

Хайде стига сме догонвали,

изпреварвали,

стига сме били в авангарда на поредния

световен ,,-изъм“.

Всички наши комплекси,

всички наши митове

имат една мая:

  • да станем като тия или като ония.Така ще се отървем от Сульо и Пульо.Само Бай Ганьо им знае цаката.“

  • Как не сме го забелязали!

  • Защото, когато него го имаше, тях ги нямаше.

  • Единственото, което не сме опитвали, е да станем като себе си.

За да бъдем в мир със себе си, трябва да затворим ножицата между омразното, което сме, и желаното, което другите са в нашите очи.

Защото нашите очи отдавна са купени от дявола.

И в края на краищата не можем всички да станем американци.

България много дълго време бе препълнена с: фили и фоби;

монархисти и републиканци; социалисти и комунисти; либерали и демократи.

Всички те\бяха много прогресивни.

Винаги прогресивни. Върхът на прогреса!

Видяхме всичко от самия връх.

Дали да не станем малко консерватори? Присъщият ни прагматизъм най-естествено се съчетава с консервативното.

Как не сме го забелязали!

Консерваторът е оня, който обича себе си в заедността на хора, които обичат себе си, без да мразят другите.

Единственото, което нямаме в тая формула, е заедността.

Толкова!

И нищо повече!

Защото нямаме друг шанс.

Или заедно ще изчезваме.

Или заедно ще се спасяваме.

Амин!

P.S. Този текст е писан и печатан през 2002 година.


https://svobodenpisatel.org/…/2013-01-09-…/1004-simeon-yanev