Сякаш нищо не може вече да смае в изпълненото с текстове литературно пространство. Думи, думи… докато стигнем до истинската,

красивата –

непресторената.

 

Такива са поетичните фибри на Владимир Луков – крехки и ефирни, но почнеш ли да четеш, потъваш в глъбините им.

 

Като пъстри слънчеви зайчета са и фразите в стиховете на Владимир Луков.

Изпълнени с лекота и свежест.

 Ала всяка си тежи на мястото.

 

Още заглавията стъписват с простичкото си и непретенциозно звучене - „Луната”, „Брезите”, „Гледка”, „Едър дъжд”, „Извор”, „Залезът”, „Слънцето”.

 

Затова и първото впечатление е за известен наивизъм и очакване за патетични природни описания. Ала с прочита им…

 

Оттук вече започват изненадите.

 

Трудно е да се каже дали авторът умишлено залага капан – да подведе със семплостта в изведените заглавия, или те са по-скоро израз на стремежа му към естественост и яснота. Като самата природа – най-често изобразяваният от него сюжет, обект на сериозно и задълбочео вглеждане.

 

Наистина взорът му е вперен към природните феномени, но без фалш, а със съкровена радост и ведрина. Които смайват – до такава степен сетивата ни са преситени, че дори срещата с истинското изглежда илюзорна.

 

Добре е, че в малката, джобна стихосбирка, Владимир Луков е успял да побере и частица от светогледа си, който, подобно на сюжетите му се оказва… необятен.

 

В стиховете му природата е преобразена, наметната с приказни одежди.

 

Дърветата „се омислят”, листата спорят, дори залезът е с човешко поведение - „огромен залез над Мургаш присяда” ще каже простичко той и сякаш виждаме да крачи някой исполин, който след миг забавя ход и като изморен странник спира за почивка.

 

Планината пък – този символ на могъщество и самота, в строфите е в състояние и да страда, въздиша, а от недрата й бликат сълзи, „които блестят по слънчевите мигли”.

Странно и особено въздействащо е сравнението й с човешко лице – контурите й се трансформират, изразяват радост или мъка, усмивка, плач.

 

Твърде необичайно е изобразена и Лунатакръгла и бяла с лице на вдовица и с черна забрадка от облак.

 

И ако одушевяването на природата и отделните й елементи, все пак не изненадва особено, то стиховете на Владимир Луков излъчват не само пиетет към природата, но и търсене на по-дълбок смисъл,

отвъд видимото.

 

Преобърнати са дори смятани за пределно ясни понятия – голямо и малко – важно и маловажно.

 

Авторът дръзва да видоизменя пропорциите – така например на фона на величествения залез, високият връх изведнъж изглежда малък, а пък тъжното лице на вдовицата (Луната) наподобява… измамница.

 

Мълчаливите планински Ридове са изобразени особено достолепно в едноименното стихотворение – като дългогодишни опоненти на героя. Един срещу друг – уж сурово настръхнали, а всъщност – може би твърде близки в самотата и вглъбеността си.

 

Така, полека-лека природата и обитателите  ѝ заживяват нов, взаимообвързан живот.

 

И както Хълмът, облякъл нова премяна, и Ридовете се преобразяват под майсторското перо на поета, вдъхнал им човешки черти и желания.

 

Дали пък посредством образите на природните феномени самият Владимир Луков не описва собствените си терзания?

 

В този смисъл краткото стихотворение „Случка” е като библейско платно по дълбочина на внушенията си.

 

Отвъд семплия фон, с невероятен финес авторът е успял като в палимсестите да изтъче своеобразен втори план на творбата. Наглед кроткото надбягване на "два заека" го провокира да помисли за страха, надмогването му и предела на човешките желания.

 

Привидно слънчеви, и игриви, в стиховете неусетно се прокрадва предусещане за болка и самота.

 

Само загатнато, щрихирано е това състояние в „Недовършено”, разтърсващо както с лиризма, така и с ритмичността и музикалността на стиха:

 

Синьо в синьо ръми...

Плуват сини искри...

Падат сини ресни;

сипят сини отблясъци.

 

Гълъб бял между тях

в снежно-бели криле

ражда бездни познати...

 

И лети с времената

отпреди времената...

С мен...

 

Във внушаващият усещане за спокойствие и безметежност, упорито повтарян син цвят, като контрастен нюанс сякаш се врязва белотата на гълъба.

И макар полетът му да е волен, лек и свободен, зад крилете си той чертае бездни. Така красотата начертава собствената си гибел.

 

Странен и същевременно удачен начин за въвеждане на темата за самотата.

 

Изолирани и най-често наказани биват за жалост, красивите постъпки и жестове.

 

Полет и риск от падане – това носи на крилете си гълъбът, и макар да осъзнава опасността, все пак авторът избира да се присъедини към устрема му.

 

С подобни чувства и предусещане състояние твърде често загатвано в стиховете на Владимир Луков, е пропито и стихотворението „Слънчево”.

 

В него авторът е вложил схващането си за краткостта на мига и щастието. След оптимистичното, наглед перфектно начало, пресъздаващо своеобразния рай на земята, в последната строфа, смисълът рязко се преобръща. Зад привидното благоденствие и природен покой погледът се насочва рязко надолу – към земята, където се повтаря един тъжен кръговрат – битието на човешкият род е все така изтъкано от скръб, както от незапомнени времена…

 

В стиховете на Владимир Луков природата по свой, особен начин съпреживява човешките страсти – любов, страст, нежност, болка, тъга.

 

Така например главни персонажи в изключително музикалното „Ръмежът” са бор и бреза. И като в „Неразделни” на Пенчо Славейков, и тук двете дървета са обдарени с човешки черти.

 

При Владимир Луков обаче доминира не страстта; чувствата са по-фини, загатнати, отново предусетени.

 

С изумително майсторство и лиризъм той разкрива ухажването на бора.

На фона на лекия дъждовен ръмеж, дърветата, обвити във воала на любовта, изглеждат изключително красиви и първични. Имената им започват с една и съща буква „Б”, но освен тази символика авторът търси и допълнителен, цветови пласт, за да внуши емоционалната им близост. Борът е бял, бяла е и брезата, алюзия за чистата любов.

 

Нежност и въжделения излъчва този прекрасен стих.

 

В него стремежът за единение, характерен за човешкия и растителен свят, е разкрит простичко и с топлота.

 

Така, съвсем естествено поезията на Владимир Луков загатва и единството на космоса – човек, природа, животински свят са не просто паралелно съжителстващи светове, а пулсиращи и действащи според общи природни закони.

 

Може би най-храктерно в този аспект е стихотворението „Птицата”.

 

Любопитно е членуването в заглавието, загатващо за известна универсалност.

 

Както и в други негови стихове, и тук птичият полет има дуалистичен смисъл.

 

Възможно ли е безметежно съществуване на съвършенството, се пита авторът.

И без излишна дидактичност излага опасенията си.

Не, уви, не е възможно, както е трудно да се възпре завистта и потъпкването на доброто и красивото.

Колко крехка е неговата изпълнена с обич птица, готова само да дава, неочакваща нищо в замяна...

А финалът на стиха е изумително силен и безпощаден. Подобно героя от разказа на Селинджър „Идеален ден за лов на рибка бананка”, прозрял пошлостта на любимата и на живота си с нея, който просто „си пусна един куршум в главата”, тук авторът с невероятен минимализъм на изразните средства разкрива предчувствието си за поругаване на добротата:

 

И прошка за мене, който все мисли

колко много са враговете ѝ!”.

 

Преситен и объркан свят – без идеали, полети и простички радости, пресъздават индиректно, някак си иносказателно стиховете на Владимир Луков.

 

Затова и единствена утеха и начин да съхраниш устоите остава вярата в спазването на природните закони.

 

Особено симптоматично в това отношение е стихотворението „В градината”.

 

Не мисля, че ще сбъркам, ако посоча специалното му място в стихосбирката – да отразява микрокосмоса на автора.

 

Именно в градината – не в дома, в работна среда или пък изобщо сред хората,

а в градината

човек остава най-близо до себе си и до усещането за пълнота.

 

Разбира се, в случая градината има по-скоро метафоричен смисъл, тя е съкровеното място за всеки. За да илюстрирам мисълта тук ще си позволя и един по-дълъг цитат:

 

На изток е сиво, на север лазурно,

на запад – високи дървета в зелено…

В зенита орел се издига и волно

чезне в Небето неоградено…

 

Чезна и аз във себе си сякаш

с този мой поглед в гледката моя…

И се разгръща с душа необятна

в моята волност волен Просторът…

 

Приказно необятна е градината му, наподобяваща сякаш карта на държава.

 

При това необятността й се измерва не в километри, а чрез своеобразния й обхват – „гледката моя”,

казва авторът с нескрита нежност.

 

Именно гледката е безценна, несравнима със земните богатства.

 

Не напомнят ли тук небето и просторът, изписани неслучайно от Владимир Луков с главна буква, възторга на Кант относно двете управляващи човешкия живот сили -

моралиният закон в мен и звездното небе над мен” ?

 

С тези убеждения поема смело по пътя си, изтъкан от фибри - крехки и същевременно вечни, Владимир Луков.

Да пожелаем късмет на този пътешественик, устремил се към безкрая!...

Януари 2013 г.

(Статията е взета от www.knigi-news.com )

***

Мария Николова Узунова е родена на 28.12.1967 г. в София, почива на 01. 01. 2016 г. в същия град. Завършила е Девета Френска гимназия в София и история в СУ “Св. Климент Охридски”, специалност История на България. От 1994 г. работи като литературен сътрудник в редакцията на списание “Археология”, а от 2004 г. и в библиотеката за френска литература към СУ “Св. Климент Охридски”. Занимава се с преводи на исторически статии и книги. Автор е на изследването “Учредяването на Католическата църква от източен обряд в България през възраждането” (2006). Основните й интереси са в областите: история на българското възраждане, литература и философия. В момента е редактор на рубриката „Книжните кораби” в сайта „Книги нюз”- http://www.knigi-news.com/.

 http://svobodenpisatel.org/index.php/2013-01-09-18-57-10/316-mariya-uzunova