Новелата на Диана Димих “Тъмното” напомня древните бисери на мисълта, които човечеството престъпно разпилява или потулва в килера на забравата. Чувствата, идеите, познанието, които бликат от тези няколко страници, имат по-силно и отрезвяващо въздействие, отколкото десетки класически исторически и психологически романи, където авторските послания и изводи трябва да извличаме от безкрайни сюжети. За разлика от творци, поднасящи на читателите горчивината на своите прозрения в чаша шампанско, словото на писателката Димих има силата на камшик. Остро, точно и безкомпромисно то дълбае в “тъмното” на човешкия характер, търси корените на безумието, което тласка днешната цивилизация към самоунищожение, поставя въпроса за нейния смисъл. Всъщност, можем ли да говорим за цивилизация извън техническите параметри, с които се гордее “сапиенсът” и които той използва като аргумент за удовлетворяване на страстите си – за власт и безконтролно господство над всички земни твари. Страсти, по-лоши, отколкото при останалите животински видове, у които Господ е заложил неизменни нравствени и етични постулати. Оттук и драмата с “човешкия експеримент” – свободата му да избира все по-умопомрачителни средства за трагичната си бъдеща съдба и все по-цинични словесни оправдания за нея, съдържащи се в изпразнени от съдържание изрази като “демокрация”, “свобода на личността” и пр. И американецът Бен (Шантавия Бен) в новелата, и саудитският му събрат са жертви на илюзиите си, че човечеството може да се обедини по пътя било на световните империи, било на световните религии. В крайна сметка – да се постигне траен мир чрез насилие. Химеричното преследване на такъв мир улеснява скритите играчи с човешките съдби да управляват света посредством страх и насилие. Толкова по-ефективно, колкото по-фанатично воюват и се самоизтребват земните люде.

Тунелът в новелата и последвалото земетресение са изключителна алегория за бездните в душевността, които всеки от нас има, и които рискуват да ни затрупат поотделно и общо в резултат на външните манипулации, на които сме подложени. Всеки ред в творбата е символ, носител на познание, провокация към закърнелия ни ум, художествена находка. След безметежните времена на безвремието, когато раждането на една мисъл оправдаваше характеристиката “писател”, динамиката, с която започна ХХI век, сгъстяването на времето до степен на задушаване неумолимо заставя творците да търсят цялата истина в паузите на връхлитащите ни световни бедствия, налагащи мрачни предчувствия за Апокалипсиса. В притчата на Диана Димих негово олицетворение е полуделият Бен, държащ труповете на своите деца, които собственоръчно е удушил. Картина, напомняща скулптурата на стареца и убитото от нацизма дете в белоруското село Хатин през Втората световна война. С “малката” разлика, че в периода между краха на фашизма и днешната побеждаваща световна демокрация фундаментализмът – православен, ислямски, юдейски, е вече легална проява на човешкия дух. Като отвежда в спиралата на смъртта дори най-близките. Така “сапиенсът” произнася окончателна присъда над себе си. И сам я изпълнява.